Копринената буба

45

И домът на семейство Куин, и къщата на Талгарт Роуд продължаваха да бъдат претърсвани за улики. Лионора си оставаше в „Холоуей“. Това вече беше игра на изчакване.

Страйк бе свикнал да седи с часове на студа, да наблюдава затъмнени прозорци, да следи безлики непознати; не беше чужд на неотговарящи телефони, неотваряни врати, безизразни физиономии, минувачи в неведение, нито на принудителното мъчително бездействие. Ала различното и смущаващото в този случай бе тихата тревога, стояща като фон на всичко, което вършеше.

В неговата работа трябваше да се дистанцира, но винаги се намираха хора, които влизаха под кожата ти, неправди, които те бодяха. Лионора в затвора с побеляло лице и разплакана, обърканата й дъщеря, уязвима и ограбена и от двамата си родители. Робин беше забола рисунката на Орландо над бюрото си и веселата птичка с червено коремче се взираше към детектива и помощничката му, докато бяха заети с други случаи, като им напомняше, че едно къдрокосо момиче в „Ладброук Гроув“ още чака майка му да се прибере у дома.

Робин поне имаше смислена работа за вършене, макар тя да имаше чувството, че подвежда Страйк. Беше се връщала в офиса два дни подред без резултат от усилията си, с празна торбичка за веществени улики. Детективът я бе предупредил да слага предпазливостта на първо място, да бяга при най-малкия знак, че може да е забелязана или запомнена. Не му се щеше да се разпростира за колко разпознаваема я смяташе дори с прибрана под плетената шапка червеникавозлатиста коса. Просто тя беше много хубава.

— Не съм сигурна, че трябва да бъда чак толкова предпазлива — заяви тя, след като бе спазила най-стриктно инструкциите.

— Да не забравяме с какво си имаме работа тук, Робин — тросна се той, все още усещащ топка от тревога под лъжичката. — Куин не си е изтръгнал сам вътрешностите.

Някои от страховете му бяха странно аморфни. Естествено, той се тревожеше, че убиецът все още можеше да избяга, че има големи зейнали дупки в паяжината на случая, която плетеше, че обяснението му за него дотук се градеше на собствените му дедукции и представи, а му липсваха материални доказателства, които да го направят солидно, за да не бъде оборено от полицията и защитата в съда. Ала сега си имаше други тревоги.

Колкото и да не бе харесвал прякора Мистичния Боб, лепнат му от Анстис, Страйк в момента имаше усещане за наближаваща опасност, също тъй силно, както когато бе разбрал със сигурност, че автомобилът „Вайкинг“ ще се взриви на афганистанския път. Наричаха го интуиция, но Страйк знаеше, че е разчитане на скрити знаци, подсъзнателно свързване на точките. От купищата несвързани факти се оформяше ясен образ на убиеца — жесток и плашещ; беше случай на обсебеност, на бушуваща омраза, на пресметлив и остър ум, но и тежко увреден също така.

Колкото по-дълго оставаше наоколо и не желаеше да се откаже, колкото по-близо кръжеше и въпросите му попадаха по-точно в целта, толкова по-голям ставаше шансът убиецът да се пробуди за опасността, която го заплашваше от страна на детектива. Страйк хранеше пълна увереност в собствената си способност да предусети и отбие атака, ала не би могъл да предугади решенията, които би родило едно болно съзнание, показало вече пристрастие към византийска жестокост.

Свободните дни на Полуърт дойдоха и отминаха без реални резултати.

— Не се отказвай тъкмо сега, Диди — каза той на Страйк по телефона. Характерно за него, безплодието на начинанието по-скоро стимулираше Полуърт, отколкото да го обезсърчава. — Ще се направя на болен и няма да ида на работа в понеделник. Искам още един опит.

— Не мога да искам това от теб — отвърна притеснен Страйк. — Толкова път е…

— Аз сам ти го предлагам, неблагодарен еднокрак негоднико.

— Пени ще те убие. Ами коледното пазаруване?

— Ами шансът да надиграя лондонската полиция? — парира го Полуърт, който по принцип не харесваше столицата и обитателите й.

— Ти си истински приятел, Чъм — промълви Страйк.

Когато затвори, видя, че Робин се усмихва.

— Какво смешно има?

— „Чъм“ — отвърна тя. — Звучи като възпитаник на частно училище, съвсем не като „страйк“.

— Не е каквото си мислиш — каза й Страйк.

Беше стигнал до половината на разказа за Дейв Полуърт и акулата, когато мобилният му телефон зазвъня отново: непознат номер. Той вдигна.

— С Камерън… ъ-ъ… Страйк ли говоря?

— Да, аз съм.

— Обажда се Джуд Греъм, съседката на Кат Кент. Тя се върна — щастливо изрече женски глас.

— Това е добра новина — отвърна Страйк и направи жест към Робин с вдигнат палец.

— Да, върна се тази сутрин. Доведе си и компания. Питах я къде е била, но не пожела да ми каже — допълни съседката.

Страйк си припомни, че Джуд Греъм го мислеше за журналист.

— Компанията мъжка ли е, или женска?

— Женска — със съжаление отвърна тя. — Онова високо кльощаво момиче, дето винаги се мотае с Кат.

— Много ми помогнахте, госпожо Греъм — каза Страйк. — По-късно ще пъхна нещичко под вратата ви за вашия труд.

— Чудесно — зарадва се съседката. — Благодаря.

После затвори.

— Кат Кент вече си е у дома — каза Страйк на Робин. — Очевидно Пипа Миджли е отседнала при нея.

— О — промълви Робин и се помъчи да не се усмихне. — Сигурно сега съжаляваш, че беше лош с нея.

Страйк кимна.

— Те вече няма да искат да говорят с мен.

— Така е, едва ли ще искат — съгласи се Робин.

— Напълно ги устройва Лионора да е зад решетките.

— Ако им разправиш теорията си, може и да сътрудничат — предположи Робин.

Страйк почеса брадичката си и погледна към Робин, без да я вижда.

— Не мога — отсече накрая той. — Разчуе ли се, че душа в тази посока, късмет ще имам, ако не получа нож в гърба някоя вечер.

— Ти сериозно ли?

— Робин — леко подразнен възкликна той. — Куин беше вързан и изкормен.

Той приседна на страничната облегалка на канапето, която скърцаше по-малко от възглавниците, но пък простена под тежестта му, и подхвърли:

— Пипа Миджли те хареса.

— Ще го направя — мигом заяви тя.

— Не сама — каза той, — но може би ще успееш да ме вкараш там? Какво ще кажеш за тази вечер?

— Разбира се! — възкликна тя въодушевена.

Не бяха ли установили с Матю нови правила? За пръв път щеше да го постави на изпитание, но отиде до телефона с увереност. Реакцията му, когато му съобщи, че не знае кога ще се прибере тази вечер, не би могла да се окачестви като ентусиазъм, но той прие новината без мърморене.

Така че в седем вечерта, след като надълго и широко бяха обсъдили тактиката, която щяха да приложат, Страйк и Робин поеха поотделно в мразовитата нощ към „Стафорд Крипс Хаус“ през десет минути разстояние, като Робин тръгна първа.

Групата младежи отново стоеше на бетонната площадка пред блока и не пропуснаха Робин да мине с предпазливия респект, който бяха демонстрирали към Страйк две седмици по-рано. Един от тях затанцува на заден ход пред нея, докато тя се приближаваше към вътрешните стълби. Покани я на купон, каза й, че е красива, засмя се презрително на мълчанието й, докато приятелите му отзад се подхилкваха в тъмното и коментираха задника й. Когато влязоха на бетонното стълбище, подигравките на задяващия я младеж отекнаха странно. Тя си каза, че сигурно е най-много на седемнайсет.

— Трябва да се кача горе — заяви му твърдо, когато той се просна напреко на стълбите, за да весели приятелите си, но усети как по скалпа й изби пот. Той е дете — каза си. — А и Страйк е точно зад теб. Мисълта й вдъхна кураж. — Мръдни се от пътя ми, моля — подкани го.

Той се поколеба, подхвърли присмехулен коментар за фигурата й и се отмести. Тя почти очакваше да я хване за крака на минаване, ала той се върна при приятелчетата си и всички дружно заподвикваха мръсни думи зад гърба й, докато се качваше по стълбите. Облекчена, че не е последвана, тя излезе на балкона, водещ към апартамента на Катрин Кент.

Вътре светеше. Робин поспря за секунда, за да се овладее, после натисна звънеца.

След няколко секунди вратата беше предпазливо открехната и отвътре надникна жена на средна възраст с дълга и разчорлена червена коса.

— Катрин?

— Да? — с подозрение изрече жената.

— Имам много важна информация за вас. Трябва да я чуете.

(„Не казвай «трябва да говоря с вас» — беше я обучил Страйк, — нито «имам някои въпроси». Поднеси го, сякаш е в нейна изгода да те приеме. Колкото може по-дълго не й обяснявай коя си. Погрижи се да прозвучи спешно, накарай я да се тревожи, че може да пропусне нещо важно, ако те отпрати. Трябва вече да си вътре, преди тя да е успяла да обмисли. Използвай името й. Създай личен контакт. Не спирай да говориш.“)

— Каква? — попита Катрин Кент.

— Може ли да вляза? — попита Робин. — Тук навън е много студено.

— Коя сте вие?

— Трябва да чуете това, Катрин.

— Коя…?

— Кат? — обади се някой зад нея.

— Репортерка ли сте?

— Приятелка съм — импровизира Робин, а пръстите й вече бяха върху прага. — Искам да ви помогна, Катрин.

— Хей…

Познатото продълговато бледо лице с големи кафяви очи се появи над рамото на Кат.

— Това е жената, за която ти разправях — каза Пипа. — Тя работи при него…

— Пипа — каза Робин и задържа погледа на високото момиче. — Ти знаеш, че съм на твоя страна, има нещо, което трябва да кажа на двете ви, спешно е…

Стъпалото й вече бе почти преминало прага. Робин вложи в изражението си цялата изразителна убедителност, която й беше по силите, и в същото време не откъсваше поглед от уплашените очи на Пипа.

— Пипа, не бих дошла, ако не мислех, че е много важно…

— Пусни я вътре — каза Пипа на Катрин.

В гласа й се долавяше паника.

Антрето беше тясно и пълно с всевъзможни палта. Катрин поведе Робин в малка, осветена от горно осветление дневна със стени в цвят магнолия. На прозорците висяха кафяви пердета от толкова тънка тъкан, че през нея прозираха светлините на насрещните сгради и фаровете на минаващите коли. Вехтият диван бе покрит със замърсена оранжева покривка, килимът бе с абстрактни орнаменти, а на евтината чамова масичка имаше остатъци от китайска храна за вкъщи. В ъгъла на паянтово бюро бе поставен лаптоп. Робин забеляза, прободена от угризения, че двете жени бяха украсявали заедно малка изкуствена елха. На пода лежеше гирлянда с лампички, а на единственото кресло бяха струпани играчки за нея. Една от тях представляваше порцеланов диск с надпис „Бъдещ прочут писател“.

— Какво искате? — настоя да узнае Катрин Кент със скръстени пред гърдите ръце.

Гледаше сърдито Робин с малките си очички.

— Може ли да седна? — попита Робин и го направи, без да изчака отговора на Катрин. („Настани се удобно там, без да проявяваш грубост, така ще й е по-трудно да те прогони“, бе й поръчал Страйк.)

— Какво искате? — повтори Катрин Кент.

Пипа застана пред прозореца, втренчена в Робин, и тя видя, че премята в ръцете си коледно украшение — мишка, облечена като Дядо Коледа.

— Знаете, че Лионора Куин беше арестувана за убийство, нали? — попита Робин.

— Знам, естествено. Лично аз — посочи Катрин към пищните си гърди — предоставих сметката от „Виза“ за въжетата, бурката и защитния комбинезон.

— Да, знам това — потвърди Робин.

— Въжета и бурка! — възкликна тя. — Ето какво получи той. През всичките години я мислеше за безлична и скучна женица, а виж какво му спретна!

— Да — измънка Робин, — знам, че така изглежда.

— Какво значи „така изглежда“?

— Катрин, дойдох да ви предупредя. Те вече не мислят, че тя го е извършила.

(„Без конкретни факти. Не споменавай изрично полицията, ако можеш да го избегнеш, не поднасяй история, която може да се провери, подхвърляй смътни фрази.“)

— Какви ги говорите? — остро изрече Катрин. — От полицията не…

— А вие сте имали достъп до неговата кредитна карта, повече възможности да я копирате…

Катрин взе да мести слисано поглед от Робин към Пипа, която стискаше коледната мишка с побеляло лице.

— Но Страйк не мисли, че сте го извършили вие — добави Робин.

— Кой? — попита Катрин.

Изглежда, бе изпаднала в твърде голямо объркване и паника, за да разсъждава разумно.

— Шефът й — със сценичен шепот обясни Пипа.

— Той ли?! — възкликна Катрин и отново впери очи в Робин. — Той работи за Лионора!

— Той не мисли, че сте го сторили — повтори Робин, — въпреки че сте разполагали с извлечението от кредитната карта. Вярно, изглежда странно, но той е убеден, че ви е попаднало случайно…

— Тя ми го даде! — викна Катрин Кент и взе да жестикулира буйно с ръце. — Дъщеря му ми го даде, дори не ми хрумна да погледна отзад седмици наред. Просто се показах добра, като взех тъпата й рисунка, и се държах, сякаш е много хубава… Проявих човещина!

— Разбирам това — увери я Робин. — Ние ви вярваме, Катрин, честна дума. Страйк иска да открие истинския убиец, той не е като полицията. („Намеквай, не твърди.“) Няма интерес просто да обвини следващата жена, на която Куин е… така де, сещате се.

Думите „позволявал да го връзва“ увиснаха във въздуха неизречени.

Пипа беше по-лесна за разгадаване от Катрин. Доверчива и плашлива, тя погледна Катрин, която изглеждаше бясна.

— Може би не ща и да знам кой го е убил! — процеди тя през стиснати зъби.

— Но със сигурност не искате да бъдете арест…

— Имам само вашата дума, че се интересуват от мен! По новините не казаха нищо!

— Е, то се знае, че няма да кажат — меко заобяснява Робин. — Полицаите не дават пресконференции, за да обясняват, че са хванали погрешния човек…

— У кого беше кредитната карта? У нея.

— Обикновено Куин я е държал у себе си — каза Робин. — А и жена му не е единствената, която е имала достъп до нея.

— Защо си въобразявате, че повече от мен знаете какво си мислят в полицията?

— Страйк има връзки в Централното управление — спокойно отвърна Робин. — Бил е в Афганистан заедно с главния разследващ полицай Ричард Анстис.

Името на човека, който я бе разпитвал, очевидно впечатли Катрин. Тя отново погледна Пипа.

— Защо ми казвате това?

— Защото не искаме още една невинна жена да бъде арестувана — заяви Робин. — Защото смятаме, че полицията си губи времето, като души около погрешните хора, и защото („вкарай малко личен интерес, щом захапе стръвта, това прави нещата по-достоверни“) очевидно — с престорена неловкост измънка Робин — за Корморан ще е полезно, ако тъкмо той пипне истинския убиец. Отново — додаде.

— Да — закима яростно Катрин. — Затова е всичко. Търси си реклама.

Жена, която бе живяла две години с Куин, нямаше как да повярва, че рекламата не е желана от всички.

— Вижте, само искахме да ви предупредим в каква посока мислят те — каза Робин — и да ви помолим за помощ. Но след като не желаете…

И Робин се надигна от мястото си.

(„Щом веднъж й изложиш нещата, не я навивай повече. Ще видиш, че тя ще започне да те преследва.“)

— Казах пред полицията всичко каквото знам — промърмори Катрин, притеснена, че Робин, която беше по-висока от нея, вече стоеше права. — Нямам какво повече да съобщя.

— Обаче ние не сме сигурни, че те задават правилните въпроси — поясни Робин и отново седна на дивана. — Вие сте писателка — прехвърли се тя на пистата, която Страйк бе подготвил за нея, с очи към лаптопа в ъгъла. — Забелязвате нещата. Разбирали сте него и работата му по-добре от всеки друг.

Неочакваното превключване към ласкателство накара Катрин да преглътне гневните думи, които напираха на устата й.

— Хубаво де — промърмори домакинята. Агресивността й изглеждаше вече малко изкуствена. — Какво ви интересува?

— Ще позволите ли Страйк да дойде и да чуе каквото имате да кажете? Няма да го направи, ако не желаете — увери я Робин (предложение, за каквото шефът й не бе дал разрешение). — Той уважава правото ви на отказ. (Страйк въобще не бе правил подобна декларация.) Ала много би искал да го чуе от вашата уста.

— Не знам дали имам нещо полезно за казване — рече Катрин и отново скръсти ръце пред гърдите си, ала не можеше да прикрие погъделичканата си суета.

— Съзнавам, че искаме много — продължи Робин, — но ако ни помогнете да хванем истинския убиец, Катрин, ще попаднете във вестниците по правилните причини.

Обещанието очевидно срещна топъл прием в дневната — Катрин, интервюирана от настойчиви и вече изпълнени с почит репортери, разпитващи за работата й, може би подканващи: „Разправете ни за «Саможертвата на Мелина»…“.

Катрин хвърли поглед към Пипа, която промърмори:

— Този мръсник ме похити!

— Опитала си се да го нападнеш, Пипа — припомни й Катрин. Обърна се малко разтревожена към Робин. — Никога не съм я карала да прави това. След като видяхме какво е написал в книгата, и двете бяхме… мислехме, че той… вашият шеф… е нает да ни лепне вината.

— Разбирам — излъга Робин, за която подобни разсъждения бяха изсмукани от пръстите и параноични, но може би така се отразяваше на човек общуването с Оуен Куин. — Напълно понятно е — лицемерно продължи тя. — Може ли да се обадя на Корморан… имах предвид на Страйк? Да го повикам да се присъедини към нас?

Вече бе измъкнала телефона си от джоба и погледна надолу към екрана. Страйк й бе пратил съобщение:

Тя му отвърна.

Всъщност й бяха достатъчни три минути. Омекнала от искреността и разбирането на Робин и подтиквана от насърчението на подплашената Пипа да пусне Страйк вътре, за да научи най-лошото, ако трябва, когато Страйк накрая почука, Катрин се понесе към вратата едва ли не с пъргавина.

С влизането му стаята сякаш се смали. До Катрин Страйк изглеждаше огромен и ненужно мъжествен. Тя разчисти креслото от коледната украса и когато той седна, то буквално се скри под него. Пипа се оттегли към далечния край на канапето и се настани на подръчника му, като мяташе към Страйк погледи, в които се четеше смесица от предизвикателство и ужас.

— Ще пиете ли нещо? — обърна се Катрин към Страйк с неговото тежко палто и крака четирийсет и шести номер, стъпили върху протрития й килим.

— Бих приел с удоволствие един чай — отвърна той.

Тя пое към мъничката кухня. Останала сама със Страйк и Робин, Пипа изпадна в паника и бързо я последва.

— Адски добре си се справила — промърмори Страйк на Робин, — след като предлагат чай.

— Тя е много горда, че е писателка — прошушна Робин на Страйк, — което означава, че го разбира по-добре от останалите хора…

Ала Пипа се върна с кутия евтини бисквити, така че Страйк и Робин мигом замълчаха. Пипа седна отново на мястото си в края на канапето и продължаваше да хвърля изкосо уплашени погледи към Страйк, в които, също както когато се бе сгушила в офиса им, личеше театралност и известна наслада.

— Много мило от твоя страна, Катрин — каза Страйк, когато Катрин донесе на масичката поднос с чай.

— Ела да седнеш тук, Кат — повика я Пипа и тя се настани неохотно на канапето между нея и Робин.

Първият приоритет на Страйк бе да запази крехкото доверие, което Робин бе успяла да внуши. Директна атака нямаше място тук. Ето защо той се впусна в реч, ехо на произнесената от Робин, в която намекваше, че властите са разколебани по повод ареста на Лионора и че разглеждат нови доказателства, като се въздържаше да споменава директно полицията, но подхвърляше, че в момента вниманието е насочено към Катрин Кент. Докато говореше, в далечината прозвуча сирена. Страйк увери домакинята, че за него лично тя е чиста от подозрения, ала че е източник на сведения, който полицията не е разбрала и използвала както трябва.

— Да, може и да сте прав за това — потвърди тя. Не можеше да се каже, че е разцъфнала под успокояващите му слова, но поне се беше отключила. Взе чашата си от масичката и процеди презрително: — Единственото, което ги интересуваше, беше сексуалният ни живот.

Страйк добре си спомняше, че според Анстис Катрин доброволно се разпростряла с информация по темата, без да й бъде прилаган никакъв натиск.

— Аз не се интересувам от вашия сексуален живот — заяви Страйк. — Повече от ясно е, че той… казано направо… не е получавал онова, от което се е нуждаел, у дома.

— Не беше спал с нея от години — отсече Катрин. Припомнила си снимките в спалнята на Лионора с вързания Куин, Робин сведе поглед към чая си. — Те нямаха нищо общо. Той не можеше да говори с нея за работата си, тя не проявяваше никакъв интерес. Той ни го е казвал… нали така? — обърна се тя към Пипа, приседнала на страничната облегалка до нея. — Дори не умееше да прочете книгите му както трябва. На него му бе нужен човек, с когото да комуникира на това ниво. А с мен можеше да разговаря истински за литература.

— И с мен — обади се Пипа и неочаквано се разприказва: — Интересуваше се от политиката на идентичността и си приказвахме с часове какво ми е причинило това, че съм се родила в погрешното…

— Да, все ми казваше какво облекчение е за него да разговаря с някой, който разбира работата му — заговори високо Катрин и удави думите на Пипа.

— Така си и мислех — кимна Страйк. — А в полицията въобще не са си направили труда да те разпитат за това, нали?

— Питаха как сме се срещнали и аз им казах. Беше в курса по творческо писане — отвърна Катрин. — Стана постепенно, той се заинтересува от моето писане…

— … от нашето писане… — промълви тихичко Пипа.

Катрин заразправя подробно и Страйк кимаше с вид на силно заинтересуван от постепенното развитие в отношенията учител — ученик към нещо много по-интимно, при което Пипа постоянно ги бе съпътствала, както изглеждаше, и ги бе оставяла единствено пред вратата на спалнята.

— Аз пиша фентъзи романи с неочакван край — съобщи Катрин и на Страйк му се стори учудващо и забавно, че тя бе започнала да говори също като Фанкорт с репетирани, отмерени фрази. В ума му мимолетно пробяга въпрос колко ли хора, седящи сами с часове, докато пишеха историите си, се упражняваха да говорят за работата си през време на почивките и си припомни казаното от Уолдгрейв за Куин как имитирал интервюта пред химикалка. — Всъщност е фентъзи, примесено с еротика, но много литературно. И тъкмо там е проблемът на традиционното книгоиздаване, че не искат да рискуват с нещо, което не е виждано преди. Непременно трябва да се вмести в техните категории по продажби и ако съчетаваш няколко жанра, ако създаваш нещо съвършено ново, те се боят да поемат риска… Ето например Лиз Тасъл — Катрин изговори името, сякаш бе заболяване — казала на Оуен, че работата ми била твърде периферна. Но точно това е чудесното в независимото книгоиздаване — свободата…

— Да — намеси се Пипа, явно с отчаяно желание и тя да даде своя принос, — това е истината, за жанровата литература тъкмо независимото книгоиздаване може да е…

— Само дето аз не творя жанрова литература — леко намръщена я поправи Катрин, — тъкмо в това е въпросът…

— Но за моите мемоари Оуен беше на мнение, че е най-добре да следвам традиционния път — отбеляза Пипа. — Той проявяваше голям интерес към половата идентичност и много се впечатли от онова, което съм преживяла. Запознах го и с други транссексуални и той обеща да говори с редактора си за мен, защото вярваше, че при правилната намеса една история, каквато никога не е била разказвана…

— Оуен много харесваше „Саможертвата на Мелина“ — високо заговори Катрин. — Нямаше търпение да ме изчака да напиша нова порция. Всеки път, щом завършех глава, буквално я изтръгваше от ръцете ми, за да я прочете, и ми казваше…

Тя рязко спря по средата на излиянието си. Очевидното раздразнение на Пипа, че е била прекъсната, абсурдно бързо изчезна от лицето й. Робин отгатваше, че и двете внезапно си бяха спомнили как докато Куин ги е отрупвал с похвали и насърчения, през цялото време е извайвал образите на Харпия и Епицена на старата електрическа пишеща машина, насаме, скрит от настойчивите им погледи.

— Значи е говорил с теб за работата си? — попита Страйк.

— Мъничко — с унил глас отвърна тя.

— Знаеш ли колко време работи над „Bombyx Mori“?

— Повечето от времето, през което го познавах — каза Катрин.

— Какво говореше за романа?

Настъпи пауза. Катрин и Пипа се спогледаха.

— Вече му казах — обърна се Пипа към Катрин с многозначително кимване към Страйк — как той ни разказваше нещо съвсем различно.

— Да — натъртено произнесе Катрин и скръсти ръце. — Не беше споменавал, че ще е нещо такова.

Нещо такова… Страйк си припомни кафеникавото лепкаво вещество, капещо от гърдите на Харпия. За него това беше един от най-отблъскващите образи в книгата. Хрумна му, че сестрата на Катрин бе починала от рак на гърдата.

— А описа ли какво ще представлява? — попита Страйк.

— Излъга — простичко отвърна Катрин. — Твърдеше, че щяло да бъде нещо от рода на писателско пътуване… разправяше как ние двете сме щели да бъдем…

— „Красиви изгубени души“ — вметна Пипа, на която фразата явно бе направила силно впечатление.

— Да — мрачно потвърди Катрин.

— Той чете ли ти от романа, Катрин?

— Не — отвърна тя. — Искал да бъде…

— О, Кат! — трагично изплака Пипа.

Катрин бе заровила лице в дланите си.

— Ето, вземи — меко продума Робин и й подаде хартиени салфетки от чантата си.

— Не — с дрезгав глас изрече Катрин, надигна се от канапето, отиде в кухнята и се върна от там с ролка домакинска хартия.

— Казваше — повтори тя, — че искал да бъде изненада. Този мръсник — процеди и отново седна. — Мръсник!

Избърса очите си, поклати глава и дългата й червена коса се развя, а Пипа започна да разтърква гърба й.

— Пипа ми каза, че Куин пъхнал екземпляр от ръкописа през вратата ти — обади се Страйк.

— Да — кимна Катрин.

Стана ясно, че Пипа вече си е признала тази недискретност.

— Съседката Джуд го видяла как го прави. Тя е любопитна простачка, постоянно ме шпионира.

Страйк, който преди малко бе пъхнал нова двайсетачка през процепа за пощата във вратата на любопитната съседка като благодарност, че го бе осведомила за пристигането на Катрин, попита:

— Кога е било това?

— В ранните часове на шести — отговори Катрин.

Страйк осезателно долавяше колко напрегната и развълнувана беше Робин.

— Лампата пред външната ти врата работеше ли тогава?

— А, не, от месеци вече не свети.

— Тя говорила ли е с Куин?

— Не, само надникнала през прозореца. Било в два през нощта, не можела да излезе навън по нощница. Но тя го е виждала много пъти, като идваше и си отиваше. Знаеше как изглежда… — с хлипане изрече Катрин. — Бил с глупавите си пелерина и шапка.

— Пипа каза, че имало бележка — припомни Страйк.

— Да… „Време за разплата и за двама ни“ — отвърна Катрин.

— Пазиш ли я още?

— Изгорих я — отвърна тя.

— До теб ли беше адресирана? С обръщение „Скъпа Катрин“?

— Не, само изречението и целувка. Мръсник! — изхълца тя.

— Да ида ли да донеса по едно истинско питие? — изненадващо предложи Робин.

— В кухнята има нещо — с приглушен глас от опряната до носа и устата й смачкана на топка домакинска хартия каза Катрин. — Пипа, донеси го.

— И си сигурна, че бележката е била от него? — попита Страйк, докато Пипа забърза да донесе алкохол.

— Да, с неговия почерк беше, винаги бих го познала — отговори Катрин.

— Как я изтълкува?

— Знам ли? — немощно промълви Катрин, като отново избърса насълзените си очи. — Разплата за мен, защото е изневерил на жена си. И разплата за него срещу всички… дори срещу мен. Нещастник такъв. Да беше ми казал, че не иска да продължаваме… че е решил да сложи край. Защо трябваше да постъпва така? Защо? И не само към мен… към Пипа… А се правеше, че държи на нея, разговаряха за живота й… Тя е преживяла големи мъки. Не че мемоарите й са кой знае каква литература, но…

Пипа се върна с подрънкващи чаши и бутилка бренди и Катрин замълча.

— Пазехме го за коледния пудинг — съобщи тя и сръчно извади тапата на коняка. — Вземи, Кат.

Катрин пое чашата с голяма доза бренди и я гаврътна наведнъж. Очевидно имаше желания ефект. Жената изпръхтя и изправи гръб. Робин прие мъничко. Страйк отказа.

— Кога прочете ръкописа? — попита той Катрин, която вече си наливаше още бренди.

— Същия ден, в който го намерих, на девети, когато се прибрах у дома да си взема още дрехи. Тогава седях при Анджела в хосписа… Той не отговаряше на обажданията ми след Нощта на фойерверките, нито на едно. Оставих му съобщения, че Анджела е много зле. А после се прибрах у дома и заварих ръкописа, пръснат по целия под. Помислих си, затова, значи, не е вдигал, искал е първо да го прочета. Взех го с мен в хосписа и там го прочетох, докато седях край Анджела.

Робин само можеше да си представя какво й е било да чете описанието на любовника й за нея край смъртното легло на сестра си.

— Обадих се на Пипа… нали така? — погледна я Катрин и Пипа кимна. — Казах й какво е направил той. Продължавах да му звъня, но той все така не вдигаше. А след като Анджела почина, казах си: да става каквото ще, ще дойда да те намеря. — От брендито страните на Катрин бяха порозовели. — Отидох у тях, но ми отвори жена му. Повярвах й, че казва истината, него го нямаше там. Затова съобщих на нея, че Анджела е починала. Той се познаваше със сестра ми — поясни тя и лицето й се сгърчи отново. Пипа остави чашата си и обгърна тресящите се рамене на Катрин. — Мислех, че ще осъзнае какво ми е причинил, когато губех… когато бях изгубила…

Повече от минута в стаята не се чу друг звук освен риданията на Катрин и далечните викове на момчетата пред блока.

— Съжалявам — изрече Страйк.

— Сигурно е било ужасно за теб — каза Робин.

Помежду четиримата им вече се долавяше крехко другарство. Поне по един въпрос можеха да са съгласни: че Оуен Куин беше постъпил много зле.

— Всъщност съм тук заради способността ти да анализираш текстове — обърна се Страйк към Катрин, след като беше избърсала очите си, вече подути и прилични на цепки.

— В какъв смисъл? — попита тя и Робин долови спотаена гордост в краткия въпрос.

— Не разбирам някои от нещата, които Куин е написал в „Bombyx Mori“.

— Не е трудно — отвърна тя и отново несъзнателно имитира Фанкорт. — Няма да спечели награда за загадъчност.

— Знам ли — рече Страйк. — Има един много интригуващ образ.

— Тщеславен ли? — попита тя.

Естествено беше да си направи този извод, помисли си Страйк. Фанкорт беше прочут.

— Имах предвид Резача.

— Не ми се говори за това — отсече тя с острота, която смая Робин. Катрин погледна Пипа и Робин разпозна признаците на споделена помежду им тайна. — А се правеше на далеч по-добър — отрони горчиво Катрин. — Преструваше се, че някои неща са святи за него. И ето че…

— Като че никой не желае да ми интерпретира Резача — отбеляза Страйк.

— Това е, защото повечето от нас имат чувство за приличие — отвърна Катрин.

Страйк улови погледа на Робин. Подканяше я тя да се намеси.

— Джери Уолдгрейв вече е казал на Корморан, че той е Резача — предпазливо изрече помощничката му.

— Аз харесвам Джери Уолдгрейв — предизвикателно заяви Катрин.

— Значи се познавате? — попита Робин.

— Оуен ме заведе на тяхна забава по̀ миналата Коледа — отвърна тя. — Уолдгрейв беше там. Мил човек. Беше обърнал няколко питиета — допълни.

— Още тогава е пиел, значи — намеси се Страйк.

Беше грешка; насърчил бе Робин тя да поеме въпросите, защото предполагаше, че е по-малко плашеща. Прекъсването му накара Катрин отново да се затвори.

— Имаше ли някой друг интересен на забавата? — попита Робин и отпи от брендито си.

— Майкъл Фанкорт беше там — отвърна мигновено Катрин. — Хората твърдят, че бил арогантен, но на мен ми се видя очарователен.

— О… говори ли с него?

— Оуен искаше да се държа настрани — отвърна тя, — но отидох до тоалетната и на връщане просто се обърнах към него и му казах колко високо ценя „Кухата къща“. На Оуен това никак не би му харесало — със задоволство заяви тя. — Вечно мърмореше, че Фанкорт е надценяван, но аз смятам, че е великолепен. Тъй или иначе, поговорихме малко, а после някой го придърпа. Но истината е — повтори тя предизвикателно, сякаш сянката на Оуен Куин беше в стаята и можеше да чуе похвалите й за неговия съперник, — че той се държа прекрасно с мен. Пожела ми успех в писането — добави и пийна бренди.

— Каза ли му, че си приятелката на Оуен? — попита Робин.

— Да — отвърна Катрин с леко крива усмивка. — Той се засмя и каза: „Поднасям ви съболезнования“. Но това не промени отношението му. Личеше си, че Оуен му е напълно безразличен вече. Не, за мен той е приятен човек и отличен писател. Хората са завистливи, когато някой е успял, не е ли така?

Тя си сипа още бренди. Понасяше го изключително добре. Освен зачервеното й лице нямаше никакви признаци за опияняване.

— Харесала си и Джери Уолдгрейв — едва ли не разсеяно подхвърли Робин.

— О, той е прекрасен — увери я Катрин, готова да хвали всички, атакувани от Куин. — Чудесен човек. Беше много, много пиян обаче. Беше в една странична стая и хората гледаха да го избягват. Оная кучка Тасъл каза да не го закачаме, дрънкал несвързано.

— Защо я наричаш кучка?

— Дърта противна снобка — отсече Катрин. — Как само говореше с мен, а и с всички. Но аз знам защо: беше притеснена заради присъствието на Майкъл Фанкорт. Оуен беше отишъл да види дали Джери е добре, не би го оставил да захърка на някой стол, каквото и да дрънкаше дъртата злобарка, и аз й казах: „Говорих с Фанкорт, очарователен човек“. Никак не й се понрави това — доволно съобщи Катрин. — Не й хареса, че с мен е бил очарователен, след като нея я мрази. От Оуен знам, че някога била влюбена във Фанкорт, но той не искал и да я знае.

Тя се наслади отново на клюката, колкото и стара да беше. За една вечер поне се бе чувствала като вътрешен човек.

— Тръгна си скоро, след като й подхвърлих това. Ужасна жена.

— Майкъл Фанкорт ми каза — подхвана Страйк, а Катрин и Пипа мигом заковаха погледи в него, нетърпеливи да чуят какво е изрекъл прочутият писател, — че Оуен Куин и Елизабет Тасъл са имали връзка навремето.

След миг на стъписано мълчание Катрин Кент избухна в смях. Беше несъмнено искрен: грубоват, шумен, почти весел.

— Оуен и Елизабет Тасъл?

— Така каза той.

Пипа засия при неочакваната веселост на Катрин Кент. А тя продължаваше да се залива от смях. Пипа подхвана истерията от нея и също се разкикоти.

— Никога — задъхано промълви Катрин, — ако ще и в милион години…

— Това трябва да е било много отдавна — напомни Страйк, ала тя тръсна червената си коса и отново се разрази в непресторен смях.

— Оуен и Лиз… невъзможно. Никога… Вие не разбирате — заяви тя и изтри очите си, този път насълзени от смях. — Той я смяташе за ужасна. Би ми казал… Оуен тръбеше за всички, с които е спал, не беше джентълмен в това отношение, нали, Пипа? Щях да знам, ако някога са имали нещо. Не си обяснявам откъде е дошла тази заблуда у Майкъл Фанкорт. Невъзможно — повтори Катрин Кент, напълно убедена.

Смехът я бе поотпуснал.

— Значи не знаеш истинското значение на Резача? — попита Робин и остави празната си чаша от бренди върху чамовата масичка с финалността на гост, който се кани да си тръгва.

— Не съм казала, че не знам — отвърна Катрин, все още задъхана от продължителния си смях. — Знам, разбира се. Беше ужасно да причини това на Джери. Проклет лицемер… Оуен ми беше казал да не споменавам пред никого, а взел, че го вкарал в „Bombyx Mori“.

Робин нямаше нужда погледът на Страйк да я предупреждава да запази мълчание и да остави породеното от брендито добро настроение на Катрин, удоволствието от тяхното внимание към нея и отразената слава от това, че са й известни деликатни тайни за литературни фигури, да свършат своето.

— Добре — започна тя. — Добре, ето каква е работата… Оуен ми го каза, като си тръгвахме. Джери беше много пиян онази вечер, а бракът му беше наникъде от години… С Фенела си устроили ужасен скандал вечерта преди забавата и тя му сервирала, че дъщеря им може да не е негова. Че може да е…

Страйк знаеше какво предстои.

— … на Фанкорт — обяви Катрин след драматична пауза. — Джуджето с голямата глава е бебето, което тя мислела да абортира, защото не знаела от кого е. Затова Резача е с рога… Оуен ми заръча да си държа устата затворена. „Не е смешно — каза ми, — Джери обича дъщеря си, тя е едничкото хубаво нещо в живота му.“ Но говореше за това по целия път до дома. Колко щяло да му стане гадно на Фанкорт, ако узнаел, че има дъщеря, защото той мразел деца… Куп врели-некипели как трябвало да брани Джери! На всичко бе готов, за да отмъщава на Майкъл Фанкорт. На всичко!