Копринената буба

44

Тази вечер Страйк седя дълго време на канапето в своята кухня дневна, като едва чуваше грохота на движението по Чаринг Крос Роуд и случайните приглушени подвиквания на запразнували отрано Коледа. Беше свалил протезата си; чувстваше се удобно да седи по боксерки със свободен от напрежение болен крак, а пулсирането в коляното му бе притъпено от поредната двойна доза обезболяващи. Недоядена паста се втвърдяваше в чинията на канапето до него, небето зад малкия му прозорец притъмняваше в оттенъка на тъмносиньо кадифе с настъпването на истинската нощ и Страйк не помръдваше, макар и напълно буден.

Имаше чувството, че много отдавна е видял снимката на Шарлот в сватбената й рокля. Цял ден не бе помислял повече за нея. Дали това бе начало на истинско изцеление? Тя се бе омъжила за Джаго Рос, а той беше сам, разсъждаващ над сложните детайли на грижливо изпипано убийство на слабата светлина в студеното си мансардно жилище. Може би всеки от двама им най-сетне бе там, където се полагаше.

На масата пред него в прозрачно пликче за веществени доказателства, все още наполовина увита във фотокопирания проект за корица на „Върху опасните скали“, лежеше тъмносивата касета за пишеща машина, която бе взел от Орландо. Вече се взираше в нея близо половин час и се чувстваше като дете в коледната сутрин, изправено пред загадъчен приканващ пакет, най-големият под елхата. И все пак не биваше да я поглежда или докосва, за да не опорочи веществените доказателства, които можеше да съдържа лентата. Всяко подозрение за подправяне…

Той погледна часовника си. Беше си обещал да не звъни преди девет и половина. Децата трябваше да бъдат убедени да си легнат, съпругата да бъде умилостивена след още един дълъг работен ден. Страйк искаше да разполага с време, за да обясни подробно…

Ала търпението му си имаше граници. Изправи се с известно затруднение, взе ключовете за офиса си и с усилия се придвижи към долния етаж, като се вкопчваше за парапета, подскачаше и на моменти присядаше. Десет минути по-късно отново се върна в апартамента си, на още топлото място върху канапето, донесъл комбинирано джобно ножче и надянал чифт латексови ръкавици, каквито по-рано бе дал на Робин.

Извади много внимателно машинописната касета и смачканата илюстрация на корица от пликчето и постави касетата, все още с хартията около нея, върху изкуствения плот на паянтовата маса. Притаил дъх, той извади клечката за зъби, прикрепена към ножа и леко я пъхна под петте сантиметра крехка видима лента. Много предпазливо успя да издърпа навън още малко от нея. Появиха се изписани на обратно думи.

Внезапният приток на адреналин намери външен израз само в доволната въздишка на Страйк. Той сръчно изпъна отново лентата, като пъхна мъничката отвертка от ножчето в палчето в горната част на касетата, останала недокосната от ръцете му и после, все така с латексовите ръкавици, я върна обратно в пликчето за веществени доказателства. Отново погледна часовника си. Неспособен да чака повече, взе мобилния си телефон и се обади на Дейв Полуърт.

— Лош момент ли случих? — попита, когато старият му приятел отговори.

— Не — увери го Полуърт с любопитство в гласа. — Какво има, Диди?

— Ще ти искам услуга, Чъм. Голяма.

Инженерът, на повече от сто и петдесет километра разстояние в дневната си в Бристол, слушаше детектива, без да го прекъсва, докато той обясняваше какво иска да се направи. Когато накрая приключи, настана пауза.

— Знам, че искам много от теб — каза Страйк, вслушан напрегнато в пукота по линията. — Не знам дори дали ще е възможно в такова време.

— Разбира се, че е възможно — отвърна Полуърт. — Но трябва да видя кога мога да го направя, Диди. Предстоят ми два почивни дни… не вярвам Пени да се зарадва много…

— Да, предположих, че това може да е проблем — каза Страйк. — Съзнавам също, че съществува евентуална опасност.

— Не ме обиждай, правил съм и по-страшни неща — заяви Полуърт. — Не, става въпрос, че искаше да водя нея и майка й на коледно пазаруване… но майната му, Диди, не спомена ли, че това е въпрос на живот и смърт?

— Почти — отвърна Страйк, като затвори очи и се усмихна. — На живот и свобода.

— Значи, няма да има коледно пазаруване, което устройва стария Чъм. Смятай го за сторено, а аз ще ти звънна, ако има резултат, става ли?

— Само се пази.

— Я се гръмни.

Страйк остави телефона до себе си на канапето и потърка лицето си с ръце, все още ухилен. Може би току-що бе поискал от Полуърт да направи нещо още по-шантаво и безсмислено от това, да хване минаваща акула, но Полуърт бе човек, който обичаше опасностите, а моментът изискваше отчаяни мерки.

Последното, което Страйк направи, преди да угаси лампата, бе да препрочете бележките от разговора си с Фанкорт и да подчертае толкова дебело думата „Резача“, че чак проби листа.