Копринената буба

25

Когато тръгнаха от офиса, внезапно се изви вихрушка от рехави снежинки. Робин бе записала на мобилния си телефон разни адреси, получени от онлайн справочника. Страйк най-напред искаше повторно да посети Талгарт Роуд, тъй че Робин му съобщи резултатите от издирванията си, докато стояха прави във влака на метрото, който в края на пиковия час беше пълен, но не чак претъпкан. Миризма на влажно дърво, нечистотия и непромокаема тъкан „Гортекс“ изпълваше ноздрите им, докато разговаряха в съседство с трима изпаднали на вид италианци с раници на гърбовете.

— Възрастният човек, който работи в книжарницата, е в отпуск — уведоми тя Страйк. — Ще се върне другия понеделник.

— Добре, ще го оставим за тогава. Ами нашите заподозрени?

Тя повдигна вежда при думата, но отговори:

— Крисчън Фишър живее в Камдън с трийсет и две годишна жена. Може би приятелката му, как мислиш?

— Вероятно — съгласи се Страйк. — Това е неудобно… На нашия убиец са му били нужни спокойствие и уединение, за да се освободи от окървавените си дрехи, да не говорим за шест-седем килограма човешки черва. Търся място, където можеш да влизаш и излизаш, без да бъдеш забелязан.

— Видях снимки на жилището в Гугъл — с известно предизвикателство заяви Робин. — Апартаментът има общ вход с още три други.

— И е на километри далеч от Талгарт Роуд.

— Но нали не мислиш сериозно, че Крисчън Фишър го е извършил? — попита Робин.

— Твърде невероятно изглежда — призна Страйк. — Почти не е познавал Куин, няма го в романа, не го открих.

Слязоха на „Холборн“, където Робин тактично забави ход заради Страйк, без да коментира куцането му или начина, по който движеше горната част на тялото си, за да улесни вървенето.

— Ами Елизабет Тасъл? — попита той.

— Фулъм Палъс Роуд, сама.

— Добре — каза Страйк. — Ще огледаме и там, току-виж има прясно изкопани цветни лехи.

— Полицията няма ли да свърши това? — попита Робин.

Страйк се намръщи. Той много добре си даваше сметка, че е като чакал, обикалящ по периферията на случая, с надежда лъвовете да са оставили някое и друго късче месо върху кокал.

— Може би — отвърна той. — А може би не. Анстис смята, че Лионора го е извършила, а той не си променя лесно мнението. Знам, защото съм работил с него по случай в Афганистан. Като стана дума за Лионора — подхвърли той небрежно, — Анстис е научил, че навремето тя е работила в месарница.

— О, да му се не види — промърмори Робин.

Страйк се ухили. В моменти на напрежение йоркшърският й изговор ставаше по-изявен.

Качиха се на много по-празен влак по линията „Пикадили“ — „Барънс Корт“; облекчен, Страйк се отпусна на една седалка.

— Джери Уолдгрейв живее с жена си, нали? — попита той Робин.

— Да, ако тя се казва Фенела. На Хазлит Роуд в „Кенсингтън“. В сутерена живее някаква Джоана Уолдгрейв…

— Дъщеря им — поясни Страйк. — Начинаеща писателка, беше на празненството на „Роупър — Чард“. Ами Даниъл Чард?

— На Съсекс стрийт в „Пимлико“, с Ненита и Мани Рамос…

— На прислужници приличат.

— Има и къща в Девън, Тайбарн Хаус.

— И сигурно тъкмо там лежи сега със счупен крак.

— А Фанкорт не е упоменат в справочника — завърши тя, — но пък има много биографични данни за него онлайн. Притежава елизабетински стил къща край Чу Магна, наречена „Ендсър Корт“.

— Чу Магна ли?

— Това е в Съмърсет. Живее там с третата си жена.

— Далечко е, за да отидем днес — разочаровано отсъди Страйк. — А няма ли някоя ергенска квартира близо до Талгарт Роуд, където би могъл да укрива карантии във фризера?

— Не успях да намеря такава.

— Къде е бил отседнал тогава, когато е ходил да оглежда мястото на престъплението? Или е дошъл само за един ден, за да се отдаде на носталгия?

— Ако изобщо е бил той.

— Да, ако е бил той… А да не забравяме и Катрин Кент. Знаем адреса й, а също и че живее сама. Анстис каза, че таксито оставило Куин в близост до дома й вечерта на пети, но тя била заминала. Може би Куин е бил забравил, че тя е при сестра си — разсъждаваше Страйк, — и като е видял, че не си е у дома, се е отправил вместо това към Талгарт Роуд. Тя може да се е върнала от хосписа и да е отишла да се види с него там. Второто жилище, което ще огледаме, е нейното.

Докато се движеха на запад, Страйк разказа на Робин за свидетелите, един от които бе видял жена с бурка да влиза в сградата на четвърти ноември и друг — самия Куин да излиза от нея в ранните часове на шести.

— Ала единият или и двамата може да грешат или да лъжат — заключи той.

— Жена в бурка? А не мислиш ли — предпазливо попита Робин, — че свидетелят може да е откачен ислямофоб?

Работата при Страйк бе отворила очите й за многообразието и степента на фобии и злоба, за които не бе подозирала, че пламтят в гърдите на обществото. Вълната на публичност около решаването на случая „Ландри“ бе докарала на бюрото на Робин немалко писма, които ту я тревожеха, ту я разсмиваха.

Един човек умоляваше Страйк да насочи очевидно сериозната си дарба към разследване на международен еврейски заговор срещу световната банкова система; уви, не бил в състояние да плати за тази работа, но уверяваше Страйк, че ще се сдобие с нечувана слава. Млада жена бе написала писмо от дванайсет страници от психиатрична клиника със строг режим, в което настояваше Страйк да й помогне да докаже, че душите на всичките й роднини са били прогонени от телата им и заместени със самозванци. Анонимен автор с неизвестен пол искаше Страйк да изобличи национална кампания на сатанински тормоз, действаща чрез службите на Бюрото за съвети към граждани.

— Може да са смахнати — съгласи се Страйк. — Ненормалните се палят от убийствата. Действат им някак. Най-малкото някой ги изслушва какво имат да кажат.

Млада жена с хиджаб ги наблюдаваше как разговарят от отсрещната седалка. Имаше големи и добри бистро кафяви очи.

— Ако някой наистина е влизал в къщата на четвърти, бих казал, че бурката е дяволски добър начин да не бъдеш разпознат на влизане и излизане. Сещаш ли се за друго облекло, което напълно да прикрива лицето и тялото и да не стъписва околните?

— И лицето е носело арабска храна за вкъщи?

— Така се твърди. Дали той е ял за последно арабска храна? Затова ли убиецът е отстранил червата му?

— И тази жена…

— Може и мъж да е бил…

— … е видяна да напуска къщата час по-късно?

— Така ми каза Анстис.

— Значи въпросният човек не е останал да причака Куин?

— Не, но може да е подредил чиниите — каза Страйк и Робин потръпна.

Младата жена в хиджаба слезе на „Глостър Роуд“.

— Съмнявам се да има поставени охранителни камери в книжарница — въздъхна Робин.

Тя бе станала голяма почитателка на охранителните камери след случая „Ландри“.

— Ако имаше, Анстис щеше да ги спомене — съгласи се Страйк.

Когато слязоха на „Барънс Корт“, посрещна ги нова снежна вълна. Примижали срещу пухкавите снежинки, се отправиха по указанията на Страйк към Талгарт Роуд. Той все по-силно чувстваше нуждата от бастун. При изписването му от болницата Шарлот му бе дала елегантен и античен бастун от Малака, за който твърдеше, че принадлежал на неин прадядо. Красивият стар бастун бе твърде къс за Страйк и го принуждаваше да се накланя вдясно, когато вървеше. Когато тя бе опаковала вещите му, за да бъдат изнесени от апартамента й, бастунът не беше сред тях.

Когато приближиха къщата, стана ясно, че екипът от полицейски експерти все още работеше на номер 179. Входът бе преграден с лента и на пост стоеше жена полицай, обгърнала тялото си с ръце, за да се защити от студа. Когато се приближиха, тя извърна глава да ги огледа. Очите й се спряха на Страйк и се присвиха.

— Господин Страйк — изрече остро тя.

Служител с цивилни дрехи и рижа коса, който стоеше на прага и разговаряше с някого вътре, се извърна, видя Страйк и бързо слезе по хлъзгавите стълби.

— Добро утро — нехайно поздрави Страйк.

Робин бе разкъсвана между възхищение от дързостта му и безпокойство. Тя хранеше респект към служителите на закона.

— Какво правите отново тук, господин Страйк? — попита вежливо червенокосият мъж. Погледът му обходи Робин по начин, който й се видя донякъде оскърбителен. — Не може да влезете.

— Жалко — рече Страйк. — Ами тогава само ще обиколим периметъра.

Без да обръща внимание на полицаите, които следяха всяко негово движение, Страйк с куцукане мина покрай тях, стигна до номер 183, влезе през портата и изкачи стълбите пред входа. Робин не измисли нещо по-добро, отколкото да го последва; стори го притеснено, усещаща погледите, приковани в гърба й.

— Какво правим? — промърмори тя, когато стигнаха до спасителното пространство под тухления фронтон, където бяха скрити от настойчивите очи на полицаите.

Къщата изглеждаше празна, но тя се притесняваше малко да не би някой внезапно да отвори входната врата.

— Преценяваме дали жена, която живее тук, би могла да види фигура с наметало и сак да излиза от номер 179 в два през нощта — каза Страйк. — И знаеш ли, мисля, че е могла, стига тази улична лампа да не е била загасена. Добре, да пробваме от другата страна.

— Хладновато, а? — подхвърли Страйк на жената констабъл и мъжа до нея, когато двамата с Робин минаха покрай тях. — Анстис каза през четири къщи по-надолу — обърна се към Робин. — Това ще рече номер 171…

И отново Страйк се качи по предните стълби, а Робин глупаво изприпка зад него.

— Чудех се дали той не е сбъркал къщата, но пред номер 177 има червен пластмасов контейнер. Лицето с бурката се е качило по стълбите точно зад него, така че съседът лесно би го забелязал…

Входната врата се отвори.

— Мога ли да ви услужа? — попита мъж с дебели стъкла на очилата.

Страйк понечи да се извини, че са сбъркали къщата, но червенокосият полицай викна нещо неразбираемо от тротоара пред номер 179. Когато никой не му отговори, той прекрачи пластмасовата лента, блокираща достъпа до имота, и се затича към тях.

— Този човек не е полицай! — провикна се нелепо.

— Той не каза, че е — отвърна леко изненадан очилатият мъж.

— Мисля, че приключихме тук — каза Страйк на Робин.

— Не те ли притеснява — попита го Робин, когато се отправиха обратно към станцията на метрото, поразвеселени, но преди всичко нетърпеливи да напуснат мястото — какво би казал приятелят ти Анстис, дето дебнеш така около мястото на престъплението?

— Надали ще се зарадва — отвърна Страйк, като се оглеждаше за охранителни камери, — но никъде в длъжностната ми характеристика не пише, че трябва да радвам Анстис.

— Постъпил е много почтено, като е споделил с теб резултатите от експертизата — отбеляза Робин.

— Направи го, за да ме отдръпне от случая. Според него всички улики сочат към Лионора. Бедата е, че за момента това е самата истина.

Улицата бе задръстена от превозни средства, наблюдавани от една-единствена камера, доколкото Страйк можеше да види, но пък имаше много преки, в които човек, облякъл тиролската пелерина на Оуен Куин или бурка, би могъл да се изплъзне от поглед, без никой да види кой е всъщност.

Страйк купи две кафета за навън от кафе „Метро“ в сградата на метростанцията, прекосиха граховозелената билетна зала и се отправиха в посока „Уест Бромптън“.

— Не бива да забравяш — каза Страйк на Робин, докато чакаха да сменят влаковете на Ърлс Корт, през което време Робин обърна внимание как Страйк отпускаше цялата си тежест на здравия си крак, — че Куин е изчезнал на пети, Нощта на фойерверките3.

— О, господи, разбира се! — възкликна Робин.

— Святкане и гърмежи — поясни Страйк, като пиеше кафето си на големи глътки, та да го довърши, докато дойдеше време да се качат на влака; нямаше си доверие да крепи кафе и себе си по мократа заледена настилка. — Във всички посоки излитат ракети и привличат вниманието на хората. Не е голяма изненада, че никой не е видял фигура с наметало да влиза в сградата онази вечер.

— Визираш Куин?

— Не непременно.

Робин поразсъждава над това за малко.

— Мислиш ли, че човекът от книжарницата лъже, че е видял Куин да влиза там на осми?

— Не знам — отговори Страйк. — Твърде рано е да се каже.

Ала си даде сметка, че точно такова е убеждението му. Внезапната активност около необитаема къща на четвърти и на пети беше много показателна.

— Странно какви неща забелязват хората — коментира Робин, докато се качваха по червено-зеленото стълбище на метростанцията „Уест Бромптън“ и Страйк вече правеше гримаса всеки път щом стъпеше на десния си крак. — Паметта е нещо странно, нали…

Внезапно Страйк усети коляното си нажежено до червено и се стовари върху парапета на моста над релсите. Мъж с костюм зад гърба му изруга нетърпеливо при това неочаквано препятствие с големи габарити на пътя му, а Робин продължи няколко крачки напред, като все още говореше, преди да осъзнае, че Страйк вече не беше до нея. Върна се забързано и го завари пребледнял и с избила пот, заобикалян от устремения поток пътници.

— Усетих, че нещо поддаде в коляното ми — процеди той през стиснати зъби. — Мамка му… мамка му!

— Ще хванем такси.

— Никога няма да успеем в това време.

— Ами тогава да вземем метрото обратно към офиса.

— Не, искам…

Никога не бе усещал по-остро липсата си на ресурс, отколкото в този момент, застанал върху моста от стоманена мрежа под куполовидния стъклен таван, върху който се трупаше сняг. В отминалите дни винаги имаше кола на разположение. Можеше да привиква свидетелите в своя кабинет. Беше от Отдела за специални разследвания, той командваше, той контролираше нещата.

— Ако искаш да направиш това, трябва ни такси — отсече Робин. — От тук има много вървене по Лили Роуд. Нямаш ли… — Тя се поколеба. Никога не бяха споменавали инвалидността на Страйк освен по най-завоалиран начин. — Нямаш ли бастун или нещо такова?

— Де да имах — избъбри той с безчувствени устни.

Какъв смисъл имаше да се преструва? Ужасяваше го дори перспективата да извърви разстоянието до края на моста.

— Можем да купим — предложи Робин. — В някои аптеки ги продават. Ще намерим.

После, след моментно колебание, го подкани:

— Облегни се на мен.

— Прекалено тежък съм.

— За баланс. Използвай ме като бастун. Хайде — настоя решително тя.

Той прехвърли ръка през раменете й, бавно тръгнаха по моста и спряха край изхода. Снегът временно беше спрял, ала студът бе още по-силен.

— Защо никъде няма места за сядане? — рече Робин, като се оглеждаше ядосано.

— Добре дошла в моя свят — промърмори Страйк, който бе отдръпнал ръка от нея мигом щом спряха.

— Какво се е случило, как мислиш? — попита Робин.

— Знам ли? Коляното ми беше много подуто сутринта. Не биваше да слагам протезата, но мразя да използвам патерици.

— Няма начин да подскачаш в снега по Лили Роуд в това състояние. Ще ти хванем такси и се връщаш в офиса…

— Не. Искам да свърша нещо — отряза нервиран той. — Анстис е убеден, че е Лионора. А не е.

Всичко се свеждаше до най-основното при наличието на такава болка.

— Добре — каза Робин. — Ще се разделим и ти ще продължиш с такси. Така става ли? Става ли? — повтори напрегнато.

— Добре — призна се той за победен. — Ти иди в „Клемънт Атли Корт“.

— Какво търся?

— Камери. Удобни скривалища за дрехи и черва. Кент няма как да ги държи в апартамента си, ако тя ги е взела; ще завонят. Снимай с телефона си всичко, което ти се види полезно…

Видя му се жалко несъществено, докато го изричаше, но все нещо трябваше да прави. По някаква причина постоянно си припомняше Орландо с нейната широка блуждаеща усмивка и пухкавия й орангутан.

— А после? — попита Робин.

— Съсекс стрийт — отвърна Страйк след няколко секунди обмисляне. — Същото нещо. Като приключиш, обади ми се, за да си уговорим среща. А на мен дай адресите на Тасъл и Уолдгрейв.

Тя му връчи листче.

— Ще ти хвана такси.

Преди да е успял да й благодари, вече беше излязла на студената улица.