Копринената буба

36

Страйк си бе помислил, че „Симпсънс ин дъ Странд“ е странен избор за обяд от страна на Джери Уолдгрейв и любопитството му се повиши, когато приближи до внушителната каменна фасада с въртящи се дървени врати, месингови табели и висящ фенер до входа. Той беше облицован с плочки, украсени с шахматни мотиви. Никога преди не бе влизал вътре, макар това да бе стара лондонска институция. Приел беше, че там се събират заможни бизнесмени и хора, живеещи извън града, решили да се поглезят.

Ала ето че Страйк се почувства като у дома си веднага щом се озова във фоайето. Бивш мъжки шахматен клуб, „Симпсънс“ заговори на Страйк на стария и познат език на йерархия, ред и величаво благоприличие. Цветовете бяха тъмни и кални, типични за клуб, каквито мъжете избират, когато жените не им се месят, имаше дебели мраморни колони и солидни кожени кресла, дето да издържат подпийнало денди; отвъд двойни врати, след гардеробиерката, се намираше ресторантът с ламперия от тъмно дърво. Страйк имаше чувството, че се намира в някоя от сержантските столови, добре познати му от неговата военна кариера. За да му бъде помещението напълно свойско, липсваха само полково знаме и портрет на кралицата.

Солидни столове с дървени облегалки, снежнобели покривки, сребърни плата, върху които почиваха огромни парчета говеждо. Страйк седна на маса за двама до стената и се запита как ли би възприела Робин това заведение, дали показният му традиционализъм щеше да я забавлява, или да я подразни.

Поседял бе десет минути, преди Уолдгрейв да се появи и да заоглежда с примижали късогледи очи салона. Страйк вдигна ръка и Уолдгрейв се доближи с несигурна походка до масата.

— Здравейте, здравейте. Радвам се да ви видя отново.

Светлокафявата му коса беше разрошена както винаги, а на ревера на смачканото му сако имаше петно от паста за зъби. През малката маса обонянието на Страйк долови полъх на винени изпарения.

— Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да се срещнем — каза Страйк.

— А, моля. Искам да помогна. Дано не възразявате, че избрах това място. Причината беше, че няма да срещна познат — обясни Уолдгрейв. — Баща ми ме доведе тук веднъж преди години. Мисля, че нищо не са променили.

Кръглите очи на Уолдгрейв, обрамчени от очилата му с рогови рамки, обходиха пищните гипсови орнаменти над тъмната ламперия. Бяха в наситена охра, сякаш потъмнели от дългите години на цигарен дим.

— Наситили сте се да гледате колегите си през работно време, така ли? — попита Страйк.

— Не че са лоши хора — отвърна Джери, като намести очилата си и махна на келнер, — само че атмосферата в момента е направо отровна. — Чаша червено вино, моля — каза той на младия мъж, откликнал на махването му. — Каквото и да е, все едно.

Ала келнерът, върху чието сако бе избродирана шахматна фигура на кон, отговори с тон, нетърпящ възражения:

— Ще изпратя колегата, който отговаря за вината.

И се оттегли.

— Видяхте ли часовника над вратата на влизане? — попита Уолдгрейв Страйк, като отново намести очилата си. — Твърди се, че спрял, когато тук за пръв път влязла жена през 1984 година. Малка шега на заведението. А на менюто пише „ценоразпис“. Не искат да използват „меню“, защото е френска дума. Баща ми обичаше такива неща. Току-що бях постъпил в „Оксфорд“, затова ме доведе тук. Мразеше чуждестранна храна.

Страйк долавяше нервността на Уолдгрейв. Свикнал бе да има такова въздействие върху хората. Сега не беше моментът да пита Уолдгрейв дали е помагал на Куин да сътвори модела за собственото си убийство.

— Какво учихте в „Оксфорд“?

— Английска литература — отвърна с въздишка Уолдгрейв. — Баща ми се стараеше да го приеме мъжки, искаше да запиша медицина.

Пръстите на дясната ръка на Уолдгрейв забарабаниха по покривката.

— Ситуацията в службата е напрегната, нали? — попита Страйк.

— Може да се каже — отговори Уолдгрейв, като отново се оглеждаше за келнера с вината. — Едва сега, когато знаем как е убит Оуен, напълно осъзнаваме истината. Хората трият имейли като някакви идиоти, преструват се, че никога не са поглеждали книгата, че не знаят как завършва. Вече никак не е забавно.

— А преди беше ли забавно? — попита Страйк.

— Ами… да, беше, когато си мислеха, че Оуен просто си е направил гаргара. Хората обичат да виждат онези, които са на власт, осмивани. Нито Фанкорт, нито Чард са особено обичани.

Келнерът за вината пристигна и връчи листата на Уолдгрейв.

— Ще поръчам цяла бутилка, става ли? — промърмори Уолдгрейв, докато я оглеждаше. — Приемам, че вие плащате, нали така?

— Да — отвърна Страйк, но му се сви сърцето.

Уолдгрейв поръча бутилка „Шато Лезонгар“, което за дълбоко огорчение на Страйк струваше почти петдесет лири, макар че в листата имаше вина и с цена близо двеста.

— И тъй — с внезапна енергичност подзе Уолдгрейв, щом келнерът се отдалечи, — имате ли някаква следа вече? Знаете ли кой го е извършил?

— Още не — отговори Страйк.

Последва неловка пауза. Уолдгрейв бутна очилата нагоре по изпотения си нос.

— Съжалявам — избъбри той. — Просташко от моя страна… защитна реакция. Само че не мога да повярвам. Не мога да повярвам на случилото се.

— Никой не може — каза Страйк.

С неочакван импулс Уолдгрейв сподели:

— Не успявам да се отърся от шантавата идея, че Оуен сам си го е причинил. Че е режисирал смъртта си.

— Нима? — попита Страйк, като внимателно наблюдаваше Уолдгрейв.

— Знам, че е невъзможно да го е сторил, това ми е ясно. — Ръцете на редактора изпълняваха сръчни гами по ръба на масата. — Ала начинът на убийството е толкова театрален… такава гротеска. И ужасното е… че е най-добрата реклама, която автор би имал за творбата си. Веднъж ми каза, и това не е шега, заяви ми го най-сериозно, че обичал да кара приятелката му да го интервюира. Това избистряло умствените му процеси. „Какво използваш за микрофон?“, попитах го. И знаете ли какво ми отговори глупавият мръсник? „Главно химикалки. Каквото имам подръка.“

Уолдгрейв избухна в сподавен смях, който звучеше като ридание.

— Горкият тъп нещастник — продума той. — Съвсем беше превъртял накрая. Е, надявам се Елизабет Тасъл да е доволна. Тя му пускаше фитилите.

Първият сервитьор се появи с бележник.

— Какво ще ядете? — попита Уолдгрейв Страйк, докато се взираше с късогледите си очи в менюто.

— Говеждото — отвърна Страйк, който беше имал време да наблюдава как режат парчета от него от сребърното плато върху количка, циркулираща около масите.

Не беше вкусвал йоркширски пудинг от години, още от последното си посещение на леля си и чичо си в Сейнт Моус.

Уолдгрейв си поръча морски език по дувърски, после протегна шия да види не се ли задава келнерът с вината. Когато го зърна да приближава с бутилка, видимо се отпусна и се настани по-удобно на стола си. След като чашата му бе напълнена, отпи няколко глътки и въздъхна с облекчението на човек, получил спешно медицинско лечение.

— Та казвахте, че Елизабет Тасъл пускала фитили на Куин — напомни му Страйк.

— А? — рече Уолдгрейв и сви длан на фуния около ухото си.

Страйк си припомни, че е глух с едното ухо. Вярно, че ресторантът се пълнеше и беше станало по-шумно. Той повтори въпроса си по-високо.

— О, да — каза Уолдгрейв. — Да, по повод Фанкорт. Двамата обичаха да дробят за всички злини, сторени им от Фанкорт.

— Какви злини? — попита Страйк, а Уолдгрейв отпи още вино.

— Фанкорт ги оплюваше и двамата от години. — Уолдгрейв разсеяно почеса гърди през смачканата си риза и пак пи. — Оуен заради пародията на романа на покойната му съпруга. Лиз — защото продължи да бъде агент на Оуен. Имайте предвид, никой никога не е обвинявал Фанкорт, че заряза Лиз Тасъл. Тази жена е истинска кучка. Накрая остана само с двама клиенти. Сбъркано създание. Вероятно прекарва вечерите си в сметки колко е изгубила. Петнайсет процента от хонорарите на Фанкорт са си големи пари. Официални вечери, филмови премиери… А вместо това се задоволява с Куин, даващ интервюта пред химикалка, и прегорели наденички в задния двор на Доркъс Пенгълий.

— Откъде знаете, че е имало прегорели наденички? — осведоми се Страйк.

— Доркъс ми каза — отвърна Уолдгрейв, който вече беше изпил първата си чаша вино и си наливаше втора. — Искаше да знае защо Лиз не е била на партито на фирмата. Когато й казах за „Bombyx Mori“, Доркъс ме увери, че Лиз била прекрасна жена. Прекрасна! Нямало е как да знае какво пишеше в романа на Оуен. Никога не би наранила нечии чувства… и на муха нямало да посегне… ха!

— Не сте съгласен ли?

— Разбира се, че не съм съгласен, дявол го взел. Срещал съм хора, които са получавали своя старт в агенцията на Лиз Тасъл. Говорят като жертви на отвличане, спасени чрез откуп. Та тя упражнява тормоз. Нейната избухливост направо плаши.

— И според вас тя е подтикнала Куин да напише романа?

— Не директно — отговори Уолдгрейв. — Но ако хванеш не особено редовен писател, убеден, че няма бестселъри, защото хората му завиждат или защото не си вършат работата както трябва, и го затвориш с Лиз, която е вечно ядосана и озлобена и все тръби как Фанкорт ги е провалил и двамата, нима е изненада, че е бил провокиран до крайност? Тя дори не си е направила труда да прочете книгата му както трябва. Ако не беше умрял, бих казал, че си е получила каквото заслужава. Нещастният безумец не е очернил само Фанкорт, сторил го е и с нея… ха-ха! Сторил го е и с мен, и с проклетия Даниъл, и с всички. С всички!

Също както и други алкохолици, които Страйк бе срещал, Джери Уолдгрейв бе прекосил границата към опияненост само с две чаши вино. Изведнъж движенията му станаха по-тромави, маниерът му — по-войнствен.

— Мислите ли, че Елизабет Тасъл е тласнала Куин да атакува Фанкорт?

— Няма съмнение в това — отсече Уолдгрейв. — Никакво съмнение.

— Но когато се срещнах с Елизабет Тасъл, тя каза, че написаното за Фанкорт било лъжа — посочи Страйк.

— А? — отново сви длан до ухото си Уолдгрейв.

— Тя ми каза — изрече високо Страйк, — че написаното за Фанкорт в „Bombyx Mori“ не е истина. Че не Фанкорт е бил автор на пародията, заради която жена му се е самоубила, че е излязла изпод перото на Куин.

— Не ви говоря за това — поклати глава Уолдгрейв, сякаш Страйк проявяваше пълна тъпота. — Нямах предвид… забравете. Забравете.

Вече беше изпил повече от половината бутилка и алкохолът му бе вдъхнал известна самоувереност. Страйк се сдържаше, беше наясно, че ако настояваше, само щеше да събуди непоклатим пиянски инат. По-добре беше да го остави да се рее в избраната от него посока и само леко да го подбутва.

— Оуен ме харесваше — довери Уолдгрейв на Страйк. — О, да. Знаех как да се справям с него. Ако погъделичках суетата му, можех да го накарам да направи каквото си поискам. Нужни бяха половин час похвали, преди да го помоля да промени нещо в ръкописа си. После още половин час четки за следващата промяна. Само това бе начинът. Той всъщност не е искал да ме уязви. Просто не е бил на себе си, горкият глупак. Искал е пак да го дават по телевизията. Мислел си е, че всички са срещу него. Не си е давал сметка, че си играе с огъня. Душевноболен човек.

Уолдгрейв отметна глава назад и тя се блъсна в тази на едрата издокарана жена, седяща зад него.

— Прощавайте! Прощавайте!

Тя го изгледа кръвнишки през рамо, а той придърпа стола си, при което приборите върху масата изтракаха.

— Какво значи цялата тази история с Резача?

— А? — попита Уолдгрейв.

Този път Страйк беше сигурен, че свитата около ухото длан беше поза.

— Резача…

— „Резач“ очевидно е „редактор“ — отвърна Уолдгрейв.

— Ами кървавият чувал и джуджето, което се опитвате да удавите?

— Символизъм — поясни Уолдгрейв с небрежно махване на ръката, при което едва не събори чашата си с вино. — Някаква негова идея, която съм задушил в зародиш и с това съм го оскърбил.

На Страйк, който беше чувал хиляди репетирани отговори, този му се стори твърде безотказно и бързо поднесен.

— Само това ли?

Уолдгрейв се изсмя кратко.

— Не съм давил джудже в живота си, ако това намеквате.

Пияните никога не бяха лесни за разпитване. Навремето в армията пияни заподозрени или свидетели бяха рядкост. Страйк си припомни майора алкохолик, чиято дванайсетгодишна дъщеря беше заговорила за сексуален тормоз в училището си в Германия. Когато Страйк отиде в дома им, полковникът замахна към него със счупена бутилка. Страйк го просна на пода. Ала тук, в цивилния свят, при близостта на келнера за вината, ако кроткият пиян редактор решеше да си тръгне, Страйк нямаше как да го спре. Можеше само да се надява отново да се върнат на темата за Резача, да задържи Уолдгрейв на мястото му, да го накара да продължи да говори.

Количката с храна вече тържествено наближаваше Страйк. Парче шотландско говеждо от ребрата бе отрязано с много церемонии, а през това време поднесоха на Уолдгрейв морския език по дувърски.

Три месеца никакви таксита, нареди си строго Страйк и устата му се напълни със слюнка, когато чинията му беше отрупана с йоркширски пудингчета, картофи и пащърнак. Количката отново се отдалечи. Уолдгрейв, изпил вече две трети от бутилката, се взираше в порцията си, сякаш не бе много сигурен как се беше озовала пред него, взе с пръсти едно картофче и го лапна.

— Куин обсъждаше ли с вас какво пише, преди да предаде ръкописа си? — попита Страйк.

— Никога — отсече Уолдгрейв. — Единственото, което ми каза по повод „Bombyx Mori“, беше, че копринената буба е метафора на писателя, който трябва да мине през мъки, за да произведе нещо добро. Толкоз.

— Не ви ли помоли за съвет или идеи?

— Не, не, Оуен винаги беше убеден, че той знае най-добре.

— Това обичайно ли е?

— Писателите са различни — отговори Уолдгрейв. — Оуен беше от потайните. Обичаше да поднесе материала с гръм и трясък. Умираше си за драматизъм.

— От полицията сигурно са ви разпитвали за действията ви, след като сте получили романа — подхвърли небрежно Страйк.

— Да, минахме през всичко това — безразлично отвърна Уолдгрейв. Опитваше се без особен успех да извади костите от морския език, който безразсъдно беше поискал да му донесат необезкостен. — Получих ръкописа в петък, не го погледнах чак до неделя…

— Трябвало е да заминете, нали?

— В Париж — потвърди Уолдгрейв. — За отпразнуване на годишнина от сватбата. Не стана.

— Нещо ви попречи ли?

Уолдгрейв допи виното в чашата си. Няколко капки паднаха върху бялата покривка и се разляха върху нея.

— Спретнахме си ужасен скандал на път за „Хийтроу“. Обърнахме обратно към дома.

— Неприятно — коментира Страйк.

— От години не върви между нас — призна Уолдгрейв, изостави неравната си битка с рибата и шумно тръшна ножа и вилицата върху чинията, с което привлече погледите на хората от съседните маси. — Джоджо вече е голяма. Няма смисъл да продължаваме повече. Разделяме се.

— Съжалявам да го чуя — промърмори Страйк.

Уолдгрейв вдигна рамене с мрачно изражение и си наля още вино. Стъклата на очилата му с рогови рамки бяха покрити с петна от пръсти, а яката на ризата му беше мръсна и оръфана. Страйк, не без опит в тези неща, отсъди, че има вид на човек, спал с дрехите си.

— След скандала право вкъщи ли се прибрахте?

— Къщата е голяма. Можем да не се виждаме, ако не искаме.

Капките вино се разпростираха като алени цветя по снежнобялата покривка.

— Напомня ми за черния белег, лепван на обвинения в „Острова на съкровищата“. Върху всеки, чел проклетата книга, пада подозрение. В кабинета ми влезе полиция, всички зяпаха… Прочетох я в неделя — върна се той към въпроса на Страйк, — казах на Лиз Тасъл какво мисля за нея и животът си продължи. Оуен не отговаряше на телефона си. Реших, че преживява нервен срив, а и аз си имах мои лични проблеми. Даниъл Чард вдигна пара до небето… Майната му. Напуснах. До гуша ми дойде от обвинения. Край вече. Прави ме на нищо пред цялото издателство. Стига толкова.

— Обвинения ли? — попита Страйк.

Техниката му на разпит беше заприличала на майсторска игра на флипер; разпитваният биваше насочван с леко и точно движение. (През седемдесетте години Страйк беше имал такава игра с отбора на „Арсенал“; беше играл срещу „Плимут Аргайлс“ на приятеля си Дейв Полуърт — и двете момчета бяха прекарвали дълги часове по корем върху килима пред камината в дома на Дейв.)

— Дан мисли, че съм го изклюкарствал пред Оуен. Проклет идиот. Въобразява си, че светът не знае… а слуховете вървят от години. Не беше нужно да казвам на Оуен. Всички знаят.

— Че Чард е гей ли?

— Гей или психологически потиснат, кого го е грижа… Не съм сигурен дори дали Дан съзнава, че е гей. Само че харесва хубави младежи, обича да ги рисува голи. Публична тайна е.

— На вас предлагал ли е да ви рисува? — поинтересува се Страйк.

— Боже мой, не — отвърна Уолдгрейв. — Джо Нортън ми го каза преди години. А!

Беше уловил погледа на келнера с вината.

— Още една чаша от това, моля.

Страйк беше благодарен, че поне не поиска бутилка.

— Съжалявам, господине, не го предлагаме на…

— Добре де, дайте там някакво червено. — После продължи откъдето беше прекъснал. — Дан поискал от Джо да му позира и Джо го разкарал. Това е общоизвестно от години.

Облегна се назад, като отново блъсна едрата жена зад себе си, а за беда в този момент тя ядеше супа. Страйк гледаше как ядосаният й сътрапезник повика сервитьор, за да се оплаче. Служителят се наведе към Уолдгрейв и любезно, но твърдо го помоли:

— Ако обичате, преместете стола си, господине. Дамата зад вас…

— Съжалявам, съжалявам.

Уолдгрейв се придърпа по-близо към Страйк, облегна лакти на масата, отметна разчорлената си коса от очите и изрече високо:

— Да му го завра в шибания задник.

— На кого? — попита Страйк, като със съжаление довърши най-доброто ястие, което беше ял от дълго време.

— На Дан. Получил е проклетата компания на тепсия, цял живот е бил презадоволен. Да си живее в провинцията и да си рисува неговия прислужник, щом това иска, на мен ми писна. Ще си основа моя собствена компания.

Мобилният телефон на Уолдгрейв иззвъня. Отне му известно време да го открие. Втренчи се в номера над очилата си, преди да отговори.

— Какво има, Джоджо?

Колкото и оживен да беше ресторантът, Страйк чу пронизителния крясък от другия край на линията.

Уолдгрейв изглеждаше ужасѐн.

— Джоджо? Ти…

Ала после пухкавото добродушно лице се изопна изненадващо за Страйк. Вените се издуха по врата на Уолдгрейв и той се озъби в грозна гримаса.

— Мамицата ти! — викна, а наоколо разговорите замлъкнаха и към масата им се извърнаха петдесетина глави. — Няма да ми звъниш от номера на Джоджо! Пияна, гадна… Да, чу ме. Аз пия, защото съм женен за теб!

Дебелата жена зад Уолдгрейв се извърна възмутена. Келнерите мятаха гневни погледи; един дотолкова се забрави, че йоркширският пудинг, който поднасяше на японски бизнесмен, застина във въздуха. Изисканият мъжки клуб без съмнение бе виждал и други пиянски кавги, но нямаше как те да не шокират сред тази тъмна дървена ламперия, кристални полилеи и менюта, наричани „ценоразпис“, където всичко бе по британски спокойно и солидно.

— И чия е вината за това, мамка му? — викна Уолдгрейв.

Той се изправи със залитане на крака, като за пореден път блъсна клетата си съседка по маса, но този път нямаше възмутени оплаквания от страна на сътрапезника й. Ресторантът се бе умълчал. Уолдгрейв тръгна да излиза от ресторанта, без да престава да ругае в телефона, а Страйк бе развеселен от факта, че в цялата бъркотия бе споделил донякъде общото неодобрение към човека, който не носи на пиене.

— Сметката, моля — каза той на най-близкия до него келнер с увиснало чене.

Разочарован беше, че не можа да опита пудинга със стафиди, който бе зърнал в „ценоразписа“, но трябваше да догони Уолдгрейв, ако можеше.

Докато обядващите мърмореха под нос и го поглеждаха крадешком, Страйк плати, изправи се и подпрян на бастуна си последва безславно изнизалия се Уолдгрейв. От вбесеното изражение на салонния управител и крясъците на Уолдгрейв пред вратата съдеше, че е бил настоятелно посъветван да напусне заведението.

Откри редактора подпрян на студената стена вляво от входа. Около тях валеше сняг на парцали, тротоарите бяха покрити с него, а минувачите — увити до уши в шаловете си. Извън достолепната обстановка Уолдгрейв бе изгубил вида си на леко развлечен учен. Пиян, мърляв и смачкан, ругаещ в телефона, скрит в голямата му ръка, той напомняше умопобъркан скитник.

— … не съм крив аз, шибана кучко! Аз ли написах проклетото нещо? Аз ли, а?… Ами тогава вземи да говориш с нея. Ако не, аз ще го направя… Не смей да ме заплашваш, грозна пачавра такава… Ако си беше държала краката събрани… Чу ме какво казах…

Уолдгрейв видя Страйк. Стоя стъписан няколко мига, после прекъсна разговора. Телефонът се изплъзна от пръстите му и падна на заснежения тротоар.

— Щуротии — избъбри Джери Уолдгрейв.

Вълкът отново бе навлякъл овча кожа. Взе да рови в лапавицата за телефона си и очилата му паднаха. Страйк се наведе да ги вдигне и му ги подаде.

— Благодаря. Благодаря. Съжалявам за това. Съжалявам…

Страйк видя сълзи по месестите бузи на Уолдгрейв, докато редакторът отново си наместваше очилата. Като напъха пропукалия се телефон в джоба си, той се обърна към детектива с изписано по лицето отчаяние.

— Тази проклета книга ми съсипа живота. А си мислех, че за Оуен има поне едно нещо свято. Баща и дъщеря. Поне едно…

Направи жест, сякаш го отпращаше, извърна се и пое напред с нестабилна пиянска походка. Детективът подозираше, че трябва да бе изпил поне бутилка преди срещата им. Нямаше смисъл да го последва.

Докато гледаше как Уолдгрейв изчезва сред валящия сняг покрай натоварените с коледни покупки минувачи, Страйк си припомни ръка, грубо сграбчила рамо, строг мъжки глас, последван от сърдития на млада жена. „Мама се е втурнала към него, защо не дръпнеш нея?“

Страйк вдигна яката на палтото си и си каза, че вече знае смисъла на джуджето в кървавия чувал, на рогата под шапката на Резача и най-жестокото от всичко — опита за удавяне.