Копринената буба

19

Страйк бе нагласил алармата си за ранен час с намерение да си осигури спокойно и непрекъсвано време, без клиенти и телефонни обаждания. Стана веднага, изкъпа се, закуси, положи особено старание при закрепването на протезата към определено подутото си коляно и четирийсет и пет минути след събуждането си с куцукане влезе в офиса с недочетената част от „Bombyx Mori“ под мишница. Подозрение, което не бе споделил с Анстис, го подтикваше спешно да довърши романа.

Приготви си силен чай, седна на бюрото на Робин, където светлината бе най-добра, и започна да чете.

След като се бе отскубнал от Резача и влезе в града, крайна цел на неговото пътуване, Бомбикс реши да се отърве от дълго търпените си спътнички Конкубина и Паразита. Това той стори, като ги отведе в бардак, където и двете бяха доволни да работят. Бомбикс пое на път сам да търси Тщеславен, прочут писател и човекът, който той се надяваше да стане негов ментор.

По средата на тъмна уличка Бомбикс бе заговорен от жена с дълга червена коса и демонично изражение, понесла няколко умрели плъха към къщи, с които да вечеря. Когато узна кой всъщност е Бомбикс, Харпията го покани в дома си, който се оказа пещера, осеяна с животински черепи. Страйк плъзна поглед по описанието на секса, заемащо четири страници, при който Бомбикс бе провесен от тавана и бит с камшици. После, също като Паразита, Харпията се опита да суче от Бомбикс, ала макар и вързан, той успя да се опази от нея. От зърната на гърдите му заструи свръхестествена светлина, а Харпията заплака и разголи собствените си гърди, от които капеше нещо тъмнокафяво и лепкаво.

Страйк се намръщи при този образ. Не само че стилът на Куин започваше да става пародиен и да поражда у Страйк усещане за гадене и втръсване, а самата сцена се възприемаше като експлозия от злоба, дълго трупан садизъм. Нима Куин бе посветил месеци, а може би години от живота си на намерението да причини възможно най-много болка и оскърбление? Нормален ли беше? Можеше ли човек, тъй майсторски владеещ стила си, колкото и този стил да не бе по вкуса на Страйк, да бъде класифициран като луд?

Отпи от чая си, приятно горещ и връщащ му усещането за чистота, и продължи да чете. Бомбикс бе на път да напусне дома на Харпията отвратен, когато през вратата се втурна друг образ: Епицена, която хлипащата Харпия представи като своя осиновена дъщеря. Епицена бе млада жена, от чиято разтворена роба се показваше пенис. Тя настояваше, че с Бомбикс са сродни души в разбирането си и на мъжкото, и на женското начало. Призова го да се наслади на хермафродитското й тяло, ала първо да я чуе как пее. Очевидно под впечатлението, че притежава ангелски глас, тя започна да лае като тюлен, докато Бомбикс не избяга от нея със запушени уши.

В този момент Бомбикс видя за пръв път високо върху хълм по средата на града да се издига замък от светлина. Пое нагоре по стръмните улици, водещи към него, докато не бе привикан към тъмен вход от мъжко джудже, което се представи като писателя Тщеславен. Имаше веждите на Фанкорт, навъсеното изражение на Фанкорт и високомерния му маниер. Предложи на Бомбикс легло, „тъй като чух за големия ти талант“. За ужас на Бомбикс, в къщата имаше окована с вериги млада жена, която пишеше на бюро с извит сгъваем капак. В огнището лежаха нажежени до бяло железа за жигосване, към които бяха закачени фрази от ковано желязо като „твърдоглавест лапнишаран“ и „цветистоизлиятелно сношение“. Тщеславен, който очевидно очакваше Бомбикс да намери ситуацията забавна, обясни, че възложил на младата си съпруга Подобие да напише своя книга, за да не го закача, докато той твори шедьовъра си. За беда, както обясни Тщеславен, Подобие нямала никакъв талант, за което трябвало да бъде наказана. Той измъкна едно от железата за жигосване от огъня и Бомбикс избяга от къщата, сподирян от ужасните писъци на Подобие.

Бомбикс забърза към замъка от светлина, където се надяваше да открие убежище. Над вратата бе изписано името Фалос Импудикус, ала никой не отговори на чукането на Бомбикс. Той заобиколи замъка, надникна през един прозорец и видя плешив гол мъж, застанал над трупа на златно момче, чието тяло бе осеяно с рани от нож и всяка от тях изпускаше същата сияйна светлина, каквато струеше и от зърната на гърдите на Бомбикс. Еректиралият пенис на Фалос бе съвсем прогнил.

— Здравей.

Страйк стреснато вдигна поглед. Пред него стоеше Робин в тренчкота си, с порозовяло лице и разпусната златисточервеникава коса, сияеща на ранната утринна светлина, която нахлуваше през прозореца. Едва в този момент Страйк осъзна колко е красива.

— Защо си дошла толкова рано? — чу се да я пита.

— Исках да разбера какво става.

Тя съблече палтото си, а Страйк отклони поглед и сам се скастри наум. Естествено, че ще му се види красива, като се появи така неочаквано, когато съзнанието му бе запълнено от образа на плешив гол мъж, изложил на показ болния си пенис…

— Ще пиеш ли още един чай?

— С удоволствие, благодаря — отвърна той, без да вдига очи от ръкописа. — Дай ми пет минути, искам да дочета това…

И с чувството, че се гмурва в септична яма, той отново се потопи в гротескния свят на „Bombyx Mori“.

Докато Бомбикс се взираше през прозореца на замъка, вцепенен от ужасната гледка на Фалос Импудикус и трупа, внезапно се озова сред тълпа от раболепни слуги с качулки, които грубо го потътриха вътре в замъка и го съблякоха гол пред Фалос Импудикус. До този момент коремът на Бомбикс беше станал огромен и както се виждаше, той бе готов да роди. Фалос Импудикус раздаде прикрито злокобни заповеди на слугите си, които оставиха наивния Бомбикс с впечатлението, че ще е почетен гост на пиршество.

Към шестима от героите, които Страйк бе разпознал — Конкубина, Паразита, Резача, Харпията, Тщеславен и Импудикус — сега се присъедини и Епицена. Седмината гости седнаха на дълга маса, върху която имаше грамадна кана с димящо съдържание, както и празно плато, достатъчно голямо да побере човешко тяло.

Бомбикс пристигна в залата и установи, че за него няма място на трапезата. Гостите се изправиха, приближиха го с въжета и го плениха. Беше овързан, проснат върху платото и разпорен. Оказа се, че растящото у него е кълбо свръхестествена светлина, което бе изтръгнато и заключено в ковчеже от Фалос Импудикус.

Разкри се, че съдържанието на каната е витриол, с който седмината нападатели обилно поляха още живия пищящ Бомбикс. Когато най-сетне замлъкна, започнаха да го ядат.

Книгата завършваше с описание как гостите напускат замъка и си споделят спомени за Бомбикс без никакво чувство за вина, като оставят зад себе си празна зала, още димящите останки от трупа на масата и ковчежето със заключената светлина да виси над него като лампа.

— По дяволите — тихо продума Страйк.

Вдигна глава. Робин беше поставила пред него чаша с нов чай, без да е забелязал. Сега седеше на канапето и мълчаливо го очакваше да приключи.

— Всичко е тук — каза Страйк. — Случилото се с Куин е тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Героят в романа на Куин умира точно както е умрял Куин. Вързан, изкормен, залят с някаква киселина. В книгата го изяждат.

Робин се втренчи в него.

— Чиниите. Ножовете и вилиците…

— Именно — потвърди Страйк.

Без да се замисли, той извади мобилния телефон от джоба си, извика снимките, които беше направил, после забеляза уплашеното й изражение.

— Не — каза й, — прощавай, забравих, ти не си…

— Дай ми го — каза тя.

Какво беше забравил? Че тя не е обучена, не е опитна, не е полицай, нито войник? Искаше да се издигне до нивото на моментната му забрава, да бъде повече от онова, което беше.

— Искам да видя — излъга тя.

Той й подаде телефона, очевидно разколебан.

Робин не трепна външно, ала докато гледаше в отворените корем и гръден кош на трупа, собствените й вътрешности сякаш се сгърчиха от ужас. Вдигна чашата до устата си и установи, че не иска да отпива. Най-лошата беше ъгловата снимка в близък план на лицето, проядено от изсипаното върху него, почерняло, с прогорена очна ябълка…

Чиниите я поразиха като нещо особено неприлично. Страйк беше дал увеличение върху една от тях; сервирането бе извършено съвършено изрядно.

— Боже мой — промълви зашеметена, когато му върна телефона.

— А сега прочети това — каза Страйк и й подаде съответстващите страници.

Тя го стори в мълчание. Когато приключи, погледна към него с очи, удвоили големината си.

— Боже мой — изрече повторно.

Мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от чантата на канапето до себе си и го погледна. Матю. Още бясна срещу него, натисна отказ.

— Колко хора според теб са прочели тази книга? — обърна се към Страйк.

— Вече сигурно са твърде много. Фишър е пращал откъси по имейл из целия град. Покрай неговото усърдие и писмата на адвокатите се е превърнала в голям хит.

Докато говореше, в ума на Страйк изскочи случайна странна мисъл: това бе възможно най-добрата реклама, която Куин би могъл да получи… Само че нямаше как да се полее с киселина, както бе вързан, нито собственоръчно да си изкорми вътрешностите…

— Държана е в сейф в „Роупър — Чард“, чиято комбинация явно се знае от половината компания — продължи той. — Така се сдобих с нея и аз самият.

— Но не мислиш ли, че е вероятно убиецът да е някой сред…

Телефонът на Робин иззвъня повторно. Погледна го: Матю. Отново натисна отказ.

— Не непременно — отвърна Страйк на недовършения й въпрос. — Разбира се, хората, за които е писал, ще са начело в списъка, когато полицията започне разпити. От героите, които разпознах, Лионора твърди, че не я е чела, а също и Катрин Кент…

— Вярваш ли им? — попита Робин.

— На Лионора вярвам. За Катрин Кент не съм сигурен. Как беше онази реплика? „Да те видя в мъки, ще ми достави наслада.“1

— Не мога да повярвам, че жена би сторила това — мигом възрази Робин, като погледна телефона на Страйк, сега лежащ на бюрото помежду им.

— Не си ли чувала за австралийката, дето одрала любовника си, обезглавила го, сготвила главата и бутовете му и се опитала да го сервира на децата му?

— Не говориш сериозно.

— Напълно сериозен съм. Потърси го в интернет. Когато жените превъртят, не знаят граници.

— Бил е едър мъж…

— А ако е била жена, на която е вярвал? С която се е срещал за секс?

— За кого знаем със сигурност, че е чел романа?

— Крисчън Фишър, Рейф, асистентът на Елизабет Тасъл, самата Елизабет Тасъл, Джери Уолдгрейв, Даниъл Чард — те са все герои от книгата, освен Рейф и Фишър. Нина Ласелс…

— Кои са Уолдгрейв и Чард? Коя е Нина Ласелс?

— Редакторът на Куин, шефът на издателството и момичето, което ми помогна да задигна това — отговори Страйк и плесна с длан върху ръкописа.

Мобилният телефон на Робин иззвъня за трети път.

— Извинявай — изрече тя нетърпеливо и вдигна. — Да?

— Робин.

Гласът на Матю звучеше странно задавен. Той никога не плачеше, нито някога преди се бе показвал особено податлив на угризения след скарване.

— Да? — повтори тя, този път не чак толкова остро.

— Мама е получила още един удар. Тя… Тя…

Сякаш асансьор падна в стомаха й.

— Мат?

Той плачеше.

— Мат? — повтори тя настойчиво.

— Тя е умряла — промълви той като малко момченце.

— Идвам — каза Робин. — Къде си? Идвам веднага.

Страйк наблюдаваше лицето й. Забеляза по него вести за смърт и се надяваше да не е някой обичан от нея като някой от родителите или братята й.

— Добре — каза тя, вече изправена на крака. — Стой там. Идвам.

После се обърна към Страйк.

— Майката на Мат е починала.

Тя го чувстваше нереално. Не можеше да повярва.

— Снощи говориха по телефона — каза. Припомни си гримасите на Матю и приглушения му глас отпреди малко и бе изпълнена с нежност и съчувствие. — Много съжалявам, но…

— Върви — каза Страйк. — Предай му съболезнованията ми.

— Да — каза Робин, като се мъчеше да закопчае чантата си с пръсти, несръчни заради вълнението.

Познаваше госпожа Кънлиф още от началното училище. Преметна палтото върху ръката си. Стъклената врата се отвори и бързо се затвори зад нея.

Погледът на Страйк остана прикован към мястото, където бе изчезнала Робин. После го сведе към часовника си. Беше едва девет часът. Развеждащата се брюнетка, чиито изумруди лежаха в сейфа му, щеше да пристигне след малко повече от половин час.

Той вдигна чашите и ги изми, после извади колието, което бе откупил, заключи ръкописа на „Bombyx Mori“ на негово място в сейфа, напълни отново чайника и провери имейлите си.

Ще отложат сватбата.

Не искаше да се чувства доволен по този повод. Извади мобилния си телефон и позвъни на Анстис, който отговори почти веднага.

— Боб?

— Анстис, не знам дали вече не си наясно за това, но има нещо, което трябва да знаеш. Последният роман на Куин описва убийството му.

— Я повтори.

Страйк му обясни. По краткото мълчание насреща, след като бе приключил да говори, отсъди, че информацията не бе достигнала до Анстис.

— Боб, трябва ми копие от този ръкопис. Ако пратя някого…

— Дай ми четирийсет и пет минути — каза Страйк.

Все още фотокопираше, когато пристигна клиентката му брюнетка.

— Къде е секретарката ти? — бяха първите думи, с които се обърна към него с кокетно разиграна изненада, сякаш бе сигурна, че той нарочно бе уредил да са сами.

— Отсъства по болест. Има разстройство и повръща — отговори Страйк и пресече коментари по въпроса. — Да започваме ли работа?