Копринената буба

13

Опитът бе научил Страйк, че има определен тип жени, върху които той притежаваше необичайна притегателна сила. Общите им белези бяха интелигентност и донякъде разхлопани дъски в главата. Често бяха привлекателни и обикновено, както най-старият му приятел Дейв Полуърт обичаше да се изразява, „шибани въздухарки“. Страйк никога не бе отделил време да анализира кое точно у него привличаше този тип, но Полуърт, любител на скалъпени теории, беше на мнение, че такива жени (нервни, чак с прекалено добър произход) подсъзнателно търсят „примитивна кръв“.

Шарлот, бившата годеница на Страйк, би могла да бъде определена като кралицата на въпросната категория жени. Красива, умна, нестабилна и сбъркана, тя се бе връщала отново и отново при Страйк въпреки съпротивата на семейството й и едва прикриваната неприязън на приятелите й към него. Най-сетне през март той беше сложил край на шестнайсетгодишната им люшкаща се връзка и тя почти мигом се сгоди за бившия си приятел, от когото Страйк я беше отвоювал толкова отдавна по време на студентските им години в „Оксфорд“. Като се изключеше една невероятна нощ, оттогава в любовния живот на Страйк бе настанала суша. Работата бе запълвала буквално всеки час от времето, през което беше буден, и той успешно бе устоявал на аванси — прикрити или директни — от такива като впечатляващата му клиентка брюнетка, която бе на път да се разведе и имаше много свободно време за убиване, плюс че изпитваше самота, която да бъде подсладена.

И все пак винаги бе налице опасният порив да се предаде пред разните му усложнения за една или две нощи на утеха, а ето че сега Нина Ласелс бързаше редом с него по „Странд“, като правеше две крачки на една негова и му съобщаваше точния си адрес в „Сейнт Джонс Уд“, „за да изглежда, сякаш вече си бил там“. Тя едва му стигаше до рамото, а Страйк никога не бе харесвал много дребни жени. Неспирният й поток от приказки за „Роупър — Чард“ бе насичан от смях по-често, отколкото бе необходимо, а веднъж или два пъти докосна ръката му, за да подчертае казаното.

— Пристигнахме — каза най-после, когато се приближиха до висока модерна сграда с въртяща се стъклена врата и думите „Роупър — Чард“, изписани в оранжево на каменната фасада.

Широкото фоайе, осеяно с хора във вечерно облекло, водеше към редица метални плъзгащи се врати. Нина извади покана от чантичката си и я показа на някакъв, който приличаше на временно наета прислуга в зле прилягащ смокинг, после тя и Страйк се присъединиха към още двайсет души в голям асансьор с огледални стени.

— Този етаж е за срещи — извика му Нина, когато слязоха в претъпкано открито общо пространство, където свиреше оркестър и имаше много слабо зает дансинг. — Обикновено тук има прегради. И тъй… с кого искаш да се срещнеш?

— С всеки, който познава добре Куин и има представа къде би могъл да бъде.

— Всъщност само Джери отговаря на това…

Бяха притиснати от нова пратка гости от асансьора и се придвижиха навътре в множеството. На Страйк му се стори, че Нина се е хванала за сакото му като дете, но не реагира в ответ да хване ръката й или по някакъв начин да подсили впечатлението, че са гаджета. Веднъж-два пъти я чу да поздравява хора, с които се разминаваха. Накрая се добраха до отсрещната стена, където маси, обслужвани от келнери в бели сака, стенеха под изобилието от храна за парти и беше възможно да се води разговор, без да се крещи. Страйк си взе две петифури с раци и ги изяде, неудовлетворен, че бяха толкова малки, а Нина се оглеждаше наоколо.

— Никъде не зървам Джери. Вероятно е горе на покрива и пуши. Да пробваме ли там? О, виж ти… Даниъл Чард се смесва със стадото!

— Кой точно е?

— Онзи плешивият.

Около шефа на компанията се бе отворило малко празно пространство на респект като кръг полегнало жито около издигащ се хеликоптер, докато той разговаряше с млада жена с черна рокля и пищна фигура.

Фалос Импудикус. Страйк не можа да потисне ухилване, но установи, че плешивостта на Чард не е отблъскваща. Той бе по-млад и във форма, отколкото Страйк бе очаквал, и дори красив посвоему с гъстите си черни вежди, надвесени над дълбоко разположени очи, нос като на хищна птица и тънки устни. Тъмносивият му костюм не се отличаваше с нищо, ала носеше бледоморава вратовръзка, по-широка от обичайните, с рисунки на човешки носове. Страйк, чието отношение към облеклото бе неизменно конвенционално, инстинкт, наследен от армията, нямаше как да не бъде заинтригуван от това дребно, но натрапчиво отричане на конформизъм у един ръководител на компания, особено при положение че то привличаше и други изненадани погледи.

— Къде е пиенето? — попита Нина и безполезно се надигна на пръсти.

— Ето там — посочи Страйк към бар пред прозорци, гледащи към тъмната Темза. — Стой тук, аз ще донеса. Бяло вино ли?

— Шампанско, стига Даниъл да е развързал кесията.

Той предприе пробив през тълпата, за да може, без да бие на очи, да застане близо до Чард, който мълчеше и само слушаше събеседничката си. У нея се долавяше лекото отчаяние на човек, ненамиращ точните думи в разговора. Страйк забеляза, че опакото на дланта, в която Чард стискаше чаша вода, е покрито с лъскава червена екзема. Спря непосредствено зад гърба му, уж за да пропусне група жени, придвижващи се в противоположната посока.

— … и наистина беше ужасно забавно — нервно бъбреше момичето с черната рокля.

— Да — рече Чард, очевидно силно отегчен. — Сигурно е било.

— А беше ли в Ню Йорк приказно? Искам да кажа… не приказно… но беше ли полезно? Забавно? — попита събеседничката му.

— Натоварено — отвърна Чард и макар Страйк да не виждаше лицето му, стори му се, че той се прозя. — Твърде много дигитални разговори.

Масивен мъж в костюм от три части, който изглеждаше вече пиян, въпреки че бе само осем и половина, спря пред Страйк и с пресилена любезност го покани да продължи напред. Страйк нямаше друг избор, освен да приеме поканата, изразена с усърдни жестове, и да се отдалечи отвъд обхвата на гласа на Даниъл Чард.

— Благодаря — каза Нина няколко минути по-късно, като пое шампанското си от Страйк. — Да се качим ли до градината на покрива?

— Чудесно — отвърна Страйк. Той също си бе взел шампанско не защото го харесваше, а защото нямаше нищо друго, което би пил. — Коя е жената, дето говори с Даниъл Чард?

Нина протегна шия да погледне, повела Страйк към вита метална стълба.

— Джоана Уолдгрейв, дъщерята на Джери. Тъкмо написа първия си роман. Защо? Твой тип ли е? — попита тя с леко задъхан смях.

— Не — отвърна Страйк.

Изкачиха се по стъпалата от метална мрежа, като Страйк отново разчиташе силно на перилото. Леденият нощен въздух опари дробовете му, когато се озоваха на върха на сградата. Ширнала се гладка като кадифе морава, цветни лехи и млади дръвчета, пейки, пръснати навред; имаше дори осветено от прожектор езерце, в което като пламъчета се стрелкаха рибки под тъмните листа на водни лилии. Външни калорифери като гигантски стоманени гъби бяха поставени на групи помежду квадратните тревни площи и под тях се бяха скупчили хора с гръб към пасторалната синтетична гледка, обърнати към останалите пушачи със светещи връхчета на цигарите.

Гледката към града беше разкошна, плюшеночерна, осеяна със светлинки като скъпоценни камъни, Окото на Лондон, искрящо в син неон, кулата „Оксо“ с алените й прозорци, Саутбанк Сентър, Биг Бен, Уестминстърският дворец, окъпан в яркозлатиста светлина, далеч вдясно.

— Ела — каза Нина, дръзко хвана Страйк за ръката и го поведе към трио, изцяло съставено от жени, чийто дъх се виеше в облачета бяла пара дори когато не изпускаха цигарен дим.

— Здравейте — обърна се към тях Нина. — Някой да е виждал Джери?

— Вързал е кънките — дръзко обяви червенокосо момиче.

— О, не — изохка Нина. — А се справяше толкова добре!

Върлинеста блондинка хвърли поглед през рамо и промърмори:

— Миналата седмица беше пиян-залян в „Арбътъс“.

— Всичко е заради „Bombyx Mori“ — отсече сърдито на вид момиче с къса тъмна коса. — Пък и уикендът в Париж за годишнината от сватбата не им се получил. Сигурно Фенела пак са я прихванали нейните настроения. Кога най-после ще я напусне?

— Тя тук ли е? — любопитно се осведоми блондинката.

— Тук е някъде — отвърна тъмнокосото момиче. — Няма ли да ни запознаеш, Нина?

Последва безредно представяне, от което Страйк не схвана точно кое от момичетата е Миранда, Сара или Ема, преди четирите жени отново да се впуснат в дисекция на нещастието и пиянството на Джери Уолдгрейв.

— Трябваше да зареже Фенела още преди години — заяви тъмнокосата. — Зла жена.

— Шшш! — изсъска Нина и четирите изведнъж станаха неестествено тихи, когато към тях се заклатушка мъж, висок почти колкото Страйк.

Кръглото му подпухнало лице беше почти наполовина скрито от тъмни очила и надвиснала над челото рошава кестенява коса. Пълната чаша червено вино заплашваше да се разлее върху ръката му.

— Гузно мълчание — отбеляза той с добродушна усмивка. Говорът му беше преднамерено внимателен, което за Страйк беше белег за изтрениран пияница. — Нека отгатна от три пъти за какво си говорите: „Bombyx Mori“… Куин. Здравейте — вметна той, като погледна Страйк, и му протегна ръка. Очите им бяха на едно и също ниво. — Не се познаваме, нали?

— Джери — Корморан, Корморан — Джери — побърза да се намеси Нина. — Моят кавалер за вечерта — добави тя, като забележката беше адресирана повече към трите жени до нея, отколкото към Джери.

— Камерън, така ли? — попита Уолдгрейв, доближил длан до ухото си.

— Почти уцели — каза му Страйк.

— Прощавай — извини се Уолдгрейв. — Недочувам с едното ухо. И нима вие, дами, клюкарствате пред висок тъмнокос непознат? — попита той с твърде тромав хумор. — При това въпреки изричните инструкции на господин Чард никой извън компанията да не бъде посвещаван в грозната ни тайна?

— Няма да ни издадеш, нали, Джери? — обади се мургавото момиче.

— Ако Даниъл наистина искаше да не се шуми за тази книга — нетърпеливо подзе червенокосата, макар и не без да хвърли предварително поглед през рамо, та да провери дали шефът не е някъде наблизо, — да не беше пращал адвокати из целия град да запушват усти за нея. Постоянно ми се обаждат хора да питат какво става.

— Джери — обади се смело мургавата, — защо се наложи ти да разговаряш с адвокатите?

— Защото ме има в нея, Сара — отвърна Уолдгрейв, като размаха чашата и разплиска част от съдържанието върху грижливо подстриганата морава. — Затънал съм до полуглухите си уши. В книгата де.

Жените до една нададоха шокирани възклицания и протести.

— Какво би могъл Куин да каже за теб, след като винаги си бил толкова почтен с него? — учуди се мургавата.

— Мъката на Оуен е, че съм безкористно брутален към шедьоврите му — обясни Уолдгрейв и направи със свободната си ръка жест, имитиращ ножици.

— О, това ли е всичко? — леко разочаровано промърмори блондинката. — Голяма работа. Късмет има, че изобщо го издават при това негово поведение.

— Започвам да си мисля, че отново е минал в нелегалност — коментира Уолдгрейв. — Не отговаря на обажданията ми.

— Страхлив негодник — отсече червенокосата.

— Истината е, че съм доста разтревожен за него.

— Разтревожен? — невярващо повтори червенокосата. — Не говориш сериозно, Джери.

— И ти щеше да си разтревожена, ако беше чела книгата — отвърна Уолдгрейв и хлъцна леко. — Мисля, че Оуен не е на себе си. Написаното оставя въздействие като писмо на самоубиец.

Русата се изсмя, но бързо млъкна, когато Уолдгрейв я погледна.

— Не се шегувам. Мисля, че преживява срив. Подтекстът зад обичайната гротеска е: всички са срещу мен, всички са ме погнали, всички ме мразят…

— Всички наистина го мразят — уточни блондинката.

— Никой здравомислещ човек не би си помислил, че това може да бъде публикувано. А ето че сега се е покрил.

— Той постоянно го прави — отсече нетърпеливо червенокосата. — Да изчезва, е коронният му номер. Дейзи Картър от „Дейвис — Грийн“ ми каза, че на два пъти им поднесъл такова изпълнение, докато работели с него над „Братята Балзак“.

— Тревожа се за него — упорито настоя Уолдгрейв. Отпи голяма глътка от виното и каза: — Току-виж си прерязал вените…

— Оуен не би се самоубил! — презрително изсумтя блондинката.

Уолдгрейв й хвърли поглед, който Страйк изтълкува като смесица от жалост и неприязън.

— Хората се самоубиват, Миранда, когато си помислят, че целият смисъл на съществуването им е отнет от тях. Дори фактът, че околните смятат страданието им за шега, не им е достатъчен, за да се отърсят от него.

Русото момиче явно остана неубедено, огледа групичката, за да намери подкрепа, но никой не й се притече на помощ.

— Писателите са различни — добави Уолдгрейв. — Не съм срещал някой, дето да е поне малко добър и да не е чалнат. Не е зле проклетата Лиз Тасъл да го помни.

— Тя твърди, че не е знаела какво пише в книгата — обясни Нина. — На всички казва, че била болна и не я прочела внимателно…

— Познавам си я аз Лиз Тасъл — изръмжа Уолдгрейв и Страйк с интерес забеляза искрица неподправен гняв у този добродушен пиян редактор. — Съвсем наясно е била какво прави, като е дала ход на проклетата книга. Решила е, че това е нейният шанс да спечели някакви пари от Оуен. Добра реклама на гърба на скандала с Фанкорт, когото тя мрази от години. Ала сега, когато работата се разсмърдя, отрича се от клиента си. Направо безобразно поведение.

— Даниъл е оттеглил поканата си към нея за тази вечер — обади се мургавото момиче. — Наложи ми се да й позвъня, за да й го съобщя. Ужасно беше.

— Знаеш ли къде може да е отишъл Оуен, Джери? — попита Нина.

Уолдгрейв вдигна рамене.

— Навсякъде може да е. Но където и да е, надявам се да е добре. Въпреки всичко изпитвам привързаност към глупавия негодник.

— Какъв е този грандиозен скандал с Фанкорт, за който пише? — попита червенокосата. — Чух някой да казва, че бил свързан с критическа статия…

Всички от групата освен Страйк заприказваха едновременно, ала гласът на Уолдгрейв се извиси над другите и жените замълчаха с инстинктивната любезност, каквато винаги демонстрираха пред мъже в недобро състояние.

— Мислех, че тази история всички я знаят — каза Уолдгрейв с още едно сподавено хълцане. — Накратко, Елспет, първата жена на Майкъл, написа много слаб роман. Негова анонимна пародия се появи в литературно списание. Тя изрязала пародията, забола я отпред на роклята си и се задушила с газ в стил „Силвия Плат“.

Червенокосата ахна.

— Самоубила се е?

— Да — потвърди Уолдгрейв и отново си пийна вино. — „Писатели“ е синоним на „ненормалници“.

— Кой беше написал пародията?

— Всички винаги са смятали, че е Оуен. Той го отричаше, но това е естествено предвид последствията — отвърна Уолдгрейв. — Оуен и Майкъл никога повече не си проговориха след смъртта на Елспет. Ала в „Bombyx Mori“ Оуен хитро е прокарал предположението, че автор на пародията е самият Майкъл.

— Божичко! — ахна смаяна червенокосата.

— Като стана дума за Фанкорт — додаде Уолдгрейв и погледна часовника си, — поръчано ми е да съобщя на всички, че долу в девет часа ще бъде направено тържествено съобщение. Гледайте да не го пропуснете, момичета.

И той се отдалечи с нестабилна походка. Две от момичетата загасиха цигарите си и го последваха. Блондинката се насочи към друга групичка.

— Джери е прекрасен, нали? — обърна се Нина към Страйк, зъзнеща в дълбините на вълненото си палто.

— Много благороден и великодушен човек — съгласи се Страйк. — На друг, изглежда, не му е хрумвало, че Куин вероятно не е бил съвсем наясно какво е вършел. Искаш ли да се приберем на топло?

Изтощението напираше в крайчеца на съзнанието на Страйк. От сърце жадуваше да се прибере у дома си, да започне уморителния процес по приспиване на крака си (както го описваше сам пред себе си), да затвори очи и да опита какво е осемчасов непрекъснат сън, преди да стане на сутринта, за да поеме по петите на поредния неверен съпруг.

Пространството долу беше още по-запълнено с хора. Нина спря на няколко пъти да крещи в ушите на познати. Страйк бе представен на трътлеста романтична новелистка, запленена от разкоша на евтиното шампанско, и на съпругата на Джери Уолдгрейв, която поздрави Нина по пиянски прочувствено иззад буйната си разрошена черна коса.

— Вечно се докарва на хората — студено коментира Нина, когато се освободи от нея и поведе Страйк по-близо към временната сцена. — Произхожда от богато семейство и не пропуска да демонстрира, че Джери е под нейното ниво. Ужасна снобка.

— Явно е впечатлена от баща ти, дворцовият адвокат, нали? — попита Страйк.

— Имаш направо стряскаща памет — изгледа го възхитена Нина. — Не, мисля, че… Вярно, нося благородническа титла, но какво от това? Ала хора като Фенела й придават значение.

Някакъв служител нагласяше микрофон върху дървена катедра на сцената край бара. Логото на „Роупър — Чард“ — възел от въже помежду двете имена, и „Стотна годишнина“ бяха изписани върху флаг.

Последва досадно десетминутно чакане, през време на което Страйк отговаряше любезно и на място на бъбренето на Нина, а това изискваше значително усилие, тъй като тя беше много по-ниска от него, а в помещението ставаше все по-шумно.

— Тук ли е Лари Пинкълман — попита я, припомнил си стария детски писател от стената на Елизабет Тасъл.

— О, не, той мрази партитата — отвърна весело Нина.

— Мислех, че ще устройвате такова за него.

— Как разбра? — попита тя, стресната.

— Ти ми го каза преди малко в пъба.

— О, виж ти колко си внимавал. Да, устройваме вечеря по повод препечатката на коледните му разкази, но ще е в тесен кръг. Лари мрази големи струпвания, стеснителен е.

Най-после Даниъл Чард се добра до сцената. Разговорите затихнаха постепенно и настана тишина. Страйк улови напрежение във въздуха, когато Чард зашумоля с бележките си и прочисти гърло.

Трябва да беше имал голяма практика, помисли си Страйк, и все пак публичната му реч не бе особено компетентна. На равни интервали Чард механично вдигаше поглед към една и съща точка над главите на множеството; с никого не осъществяваше контакт с очи; на моменти едва се чуваше какво казва. След като бе повел слушателите си на кратко пътешествие през славната история на „Роупър Пъблишинг“, направи скромно отклонение към предшествалата го „Чард Букс“, компанията на дядо му, описа сливането им и собствения си възторг и гордост, изразени все тъй монотонно като всичко останало, когато десет години по-късно застанал начело на глобалната компания. Малките му шегички бяха посрещани от бурен смях, породен според Страйк колкото от алкохола, толкова и от неудобство. Страйк се улови, че наблюдава изприщените му ръце, които изглеждаха като сварени. Навремето бе познавал един редник в армията, чиято екзема толкова се изостряше при стрес, че се налагаше да бъде хоспитализиран.

— Не може да има съмнение — каза Чард, като обърна на последната страница от речта си, както забеляза Страйк като един от най-високите мъже в залата и стоящ близо до сцената, — че книгоиздаването в момента е в период на бързи промени и нови предизвикателства, но едно нещо е също толкова вярно днес, колкото и преди един век: съдържанието е най-важното. „Роупър — Чард“ може да се похвали с най-добрите писатели в света и ще продължи да вълнува, да интригува, да развлича. И тъкмо в този контекст — приближаването на кулминацията бе отбелязано не от вълнение, а от релаксиране в маниера на Чард, породено от факта, че изпитанието му бе към края си — за мен е чест и удоволствие да ви съобщя, че тази седмица си осигурихме таланта на един от най-прекрасните автори в света. Дами и господа, моля ви да приветствате Майкъл Фанкорт!

Едновременно поемане на дъх мина като бриз през множеството. Една жена изписка развълнувано. От дъното на залата се разнесоха аплодисменти и като пукащ огън се разпространиха напред. Страйк видя далечна врата да се отваря, зърна прекалено голяма глава, кисело изражение и после Фанкорт се скри, погълнат от ентусиазираните служители. Минаха няколко минути, преди да излезе на сцената и да стисне ръката на Чард.

— О, боже мой! — повтаряше възбудено ръкопляскащата Нина. — О, боже мой!

Джери Уолдгрейв, който като Страйк се възвисяваше над предимно женското присъствие, стоеше право насреща им от другия край на сцената. Отново държеше пълна чаша, тъй че не можеше да аплодира, и я вдигна до устните си без усмивка, докато наблюдаваше как Фанкорт пред микрофона призовава с жест към тишина.

— Благодаря, Дан — каза Фанкорт. — Аз със сигурност никога не съм очаквал да се озова тук — каза той и думите му бяха посрещнати със силен смях, — но изпитвам чувството, че си идвам у дома. Писах за „Чард“, после писах за „Роупър“ и това бяха добри времена. Бях сърдит млад човек — раздадоха се хихикания, — а сега съм сърдит старец — силен смях и дори слаба усмивка от Даниъл Чард — и чакам с нетърпение да вилнея за вас. — Възторжен смях от Чард и публиката; Страйк и Уолдгрейв като че бяха единствените равнодушни в залата. — Възхитен съм, че се завръщам, и ще дам всичко от себе си, за да бъда… Как беше, Дан? Вълнуващ, интригуващ и развлекателен.

Избухна буря от аплодисменти, двамата мъже си стиснаха ръцете сред светкавици на фотоапарати.

— Половин милион, предполагам — рече пиян мъж зад Страйк. — И десет бона за появата му тази вечер.

Фанкорт слезе от сцената точно пред Страйк. Обичайното му кисело изражение не се бе променило за пред фотографите, но сега изглеждаше по-щастлив при вида на протегнатите към него ръце. Майкъл Фанкорт не беше равнодушен към хвалебствията.

— Еха — обърна се Нина към Страйк. — Можеш ли да повярваш?

Твърде голямата глава на Фанкорт се изгуби сред тълпата. Появи се пищната Джоана Уолдгрейв, която се опитваше да се добере до прочутия автор. Внезапно зад нея застана баща й, с пиянско залитане се устреми напред и стисна ръката й под рамото не особено нежно.

— Той си има други, с които да говори, Джо, остави го.

— Мама се е втурнала към него, защо не дръпнеш нея?

Страйк наблюдаваше как Джоана се отдалечи от баща си, очевидно ядосана. Даниъл Чард също беше изчезнал; Страйк се чудеше дали не се е измъкнал през вратата, докато всички бяха отправили вниманието си към Фанкорт.

— Президентът ви не обича да е под светлината на прожекторите — подхвърли Страйк на Нина.

— Казват, че у него имало голямо подобрение — сподели Нина, която още гледаше към Фанкорт. — Преди десет години не можел да вдигне очи от бележките си. Но пък като бизнесмен е добър. Проницателен.

У Страйк се бореха любопитството и умората.

— Нина — каза той и притегли спътничката си встрани от хората, скупчени около Фанкорт. Тя му се остави да я отведе най-охотно. — Къде каза, че е ръкописът на „Bombyx Mori“?

— В сейфа на Джери — отговори тя. — На долния етаж. — Отпи от шампанското си и очите й блеснаха. — Нима искаш онова, което си мисля?

— Ще си имаш ли неприятности?

— Огромни — безгрижно заяви тя. — Ала картата ми за отваряне е у мен, а и всички са ангажирани, нали?

Плюс че баща й е дворцов адвокат, помисли си безжалостно Страйк. Не биха я уволнили с лека ръка.

— Мислиш ли, че можем да му пуснем копие?

— Да го направим — каза тя и допи шампанското си.

Асансьорът беше празен, а долният етаж — тъмен и пуст. Нина отвори вратата към отдела с картата си и го поведе уверено между черни монитори и празни бюра към по-широк ъглов офис. Единствената светлина идваше от непрестанно осветения Лондон отвъд прозорците и проблясването на някоя и друга оранжева лампичка, индикираща, че компютърът е на режим стендбай.

Кабинетът на Уолдгрейв не беше заключен, но сейфът, поставен зад библиотечен шкаф, работеше с табло. Нина набра четирицифрения код. Вратата му се отвори и Страйк видя вътре неспретнато купче листове.

— Това е — щастливо обяви тя.

— Говори по-тихо — посъветва я Страйк.

Страйк застана да пази, докато тя пусна копие за него на фотокопирната машина пред вратата. Безкрайният й шум бе странно успокояващ. Никой не дойде, никой не видя; петнайсет минути по-късно Нина върна ръкописа в сейфа и го заключи.

— Готово.

Тя му подаде фотокопието, опасано с няколко здрави ластични ленти. Когато той го поемаше, тя се наклони напред и продължително се отърка в него. Дължеше й нещо в замяна, но беше разнебитен от умора. Не го привличаше нито идеята да се тътри до апартамента й в „Сейнт Джонс Уд“, нито тази да я заведе в мансардата си на Денмарк стрийт. Дали среща за по питие утре вечер щеше да е достатъчна отплата? После си спомни, че утре беше вечерята у сестра му по случай рождения му ден. Луси бе предложила да заведе някого.

— Искаш ли да дойдеш с мен на една досадна вечеря утре? — попита я той.

Тя се засмя, очевидно доволна.

— Кое ще й е досадното?

— Всичко. Ти ще я освежиш. Идва ли ти се?

— Ами… защо не? — ведро отвърна тя.

Поканата като че уреждаше сметката; той почувства как настойчивостта й за физически контакт отслабва. Излязоха от тъмния отдел с приятелски чувства един към друг и с копирания ръкопис на „Bombyx Mori“, скрит под палтото на Страйк. След като си записа адреса и телефонния й номер, той я качи благополучно на такси с чувство на облекчение и освобождение.