Копринената буба

9

Страйк спря в края на уличката без изход и позвъни на Робин, чийто номер беше зает. Облегна се на мокра стена с вдигната яка на палтото и започна да натиска бутона за повторно избиране през няколко секунди. През това време погледът му попадна върху синя табелка върху отсрещната сграда, която уведомяваше, че там е живяла лейди Отолин Морел, домакиня на литературен салон. Без съмнение, и помежду тези стени бяха протичали обсъждания на много романи с нецензурно съдържание…

— Здравей, Робин — каза Страйк, когато тя най-после вдигна. — Закъснявам. Би ли се обадила на Гънфри от мое име да го уведомиш, че за утре имам твърдо уговорена среща с обекта. А на Каролайн Ингълс предай, че няма ново развитие, но утре ще й се обадя да й представя последната информация.

Когато приключи с клиентите си по график, продиктува й името на хотел „Данубиъс“ в „Сейнт Джонс Уд“ и я помоли да разбере дали Оуен Куин е отседнал там.

— Как върви с хотелите „Хилтън“?

— Зле — отвърна Робин. — Останаха ми само два. Нищо. Ако е в някой от тях, или използва друго име, или маскировка, или персоналът е крайно ненаблюдателен. Човек би казал, че няма как да не бъде забелязан, особено ако носи онова наметало.

— Провери ли „Хилтън“ в Кенсингтън?

— Да. Нищо.

— Имам нова следа: приятелка, която сама издава романите си, на име Катрин Кент. Може да я посетя по-късно. Следобед няма да мога да вдигам телефона, ще проследявам госпожица Брокълхърст. Пиши ми есемеси, ако ти е нужно нещо.

— Добре, весело проследяване.

Ала следобедът беше скучен и безплоден. Страйк извършваше наблюдение над много добре платена секретарка, за която параноичният й шеф и любовник беше убеден, че споделя не само сексуални услуги, но и бизнес тайни с негов конкурент. Ала твърдението на госпожица Брокълхърст, че иска свободен следобед, за да иде на кола маска, маникюр и солариум, та да бъде по-желана за любовника си, изглежда, беше самата истина. Страйк чакаше и наблюдаваше пред спа салона през осеяната с дъждовни капки витрина на отсрещното „Кафе Неро“ в продължение на близо четири часа, като си спечели гнева на няколко жени с детски колички, търсещи място, където да поклюкарстват. Накрая госпожица Брокълхърст се появи с бронзов тен и най-вероятно напълно обезкосмена от шията надолу. След като я последва от близко разстояние, Страйк я видя да се качва в такси. По едно чудо, предвид, че валеше дъжд, самият той успя да хване такси, преди нейното да е изчезнало от погледа му, ала кроткото преследване по задръстените дъждовни улици приключи, както той бе очаквал от посоката на движение, пред апартамента на самия подозрителен шеф. Страйк, който прикрито бе правил снимки през целия път, плати на шофьора и затвори тази страница наум.

Беше едва четири часът, слънцето залязваше, а безкрайният дъжд ставаше по-студен. Коледни лампички просветваха през витрината на италианска закусвалня и мислите на Страйк се насочиха към Корнуол, който на няколко пъти през деня бе нахлувал в съзнанието му — зовеше го, нашепваше му.

Колко време бе минало, откакто не се бе връщал у дома в това красиво крайбрежно градче, където бе прекарал най-спокойната част от детството си? Четири години? Пет? Срещаше се с леля си и чичо си, когато те се наканеха да „направят посещение на Лондон“, както се изразяваха стеснително, отсядаха в дома на сестра му Луси и се радваха на развлеченията, предлагани от метрополиса. Последния път Страйк беше завел чичо си на „Емирейтс“ да гледат мач на „Арсенал“ срещу „Манчестър Сити“.

Телефонът завибрира в джоба му: Робин, последвала стриктно инструкциите му, пращаше съобщение, вместо да позвъни.

Благодаря, написа й Страйк.

Никога не прибавяше целувки към есемесите си, ако не бяха до леля му или до сестра му.

В метрото обмисли следващите си ходове. Мисълта за местонахождението на Оуен Куин действаше като сърбеж на мозъка му; беше отчасти раздразнен, отчасти заинтригуван, че писателят се бе оказал така мъчно откриваем. Извади от портфейла си листчето, дадено му от Елизабет Тасъл. Под името Катрин Кент имаше адрес на висок жилищен блок във „Фулъм“ и номер на мобилен телефон. В долния край бяха напечатани две думи: инди автор.

Страйк познаваше Лондон не по-малко щателно от кой да е таксиметров шофьор. Макар като дете да не бе имал достъп до изисканите райони, живял бе къде ли не из града с неговата покойна майка, дето не спираше да се мести като някой номад: обикновено като самонастанили се в общинско жилище, но от време на време, ако приятелят й за момента можеше да си го позволи, и в по-здравословна обстановка. Познат му бе адресът на Катрин Кент: „Клемънт Атли Корт“ бе квартал със стари общински жилищни сгради, много от които вече бяха продадени на частни лица. Грозни квадратни тухлени кули с балкони на всеки етаж, те бяха разположени на няколкостотин метра от къщи за по един милион лири във „Фулъм“.

Никой не го чакаше у дома, стомахът му бе препълнен с кафе и пастички от дългия престой в „Кафе Неро“. Вместо да хване Северната линия на метрото, той взе тази, водеща към Западен Кенсингтън, и пое, вече по тъмно, по Норт Енд Роуд покрай закусвални за къри и малки магазинчета със спуснати капаци, огънали се под тежестта на рецесията. Когато Страйк стигна до високите блокове, които търсеше, нощта вече бе паднала.

„Стафорд Крипс Хаус“ беше блокът най-близо до главната улица, разположен зад нисък и модерен медицински център. Оптимистичният архитект на общинските жилища, вероятно замаян от социалистически идеализъм, бе дал на всяко от тях малко балконче. Нима си бе представял щастливите обитатели да отглеждат цветя в сандъчета и надвесени над парапета, да поздравяват приветливо съседите си? Практически всички тези външни площи бяха използвани от живеещите като складове: стари матраци, детски колички, кухненски уреди, купчини стари дрехи, изложени на природните стихии — сякаш бе направен напречен разрез на шкафове, пълни с боклуци, та да бъдат на публичен показ.

Групичка младежи с качулки, пушещи край големи пластмасови контейнери за рециклиране, го огледаха преценяващо, когато мина покрай тях. Беше по-висок и широкоплещест от всичките.

— Направо е планина — дочу един да подхвърля, докато се отдалечаваше от тях, отмина неизбежно повредения асансьор и се насочи към бетонните стълби.

Апартаментът на Катрин Кент беше на третия етаж и до него се стигаше през открит балкон, опасващ цялата ширина на сградата. Преди да почука на вратата, Страйк забеляза, че за разлика от съседите си, Катрин беше окачила истински завеси на прозорците си.

Не последва отговор. Ако Оуен Куин беше вътре, явно бе твърдо решен да не издава присъствието си: не светеха лампи, нямаше и помен от движение. От съседната врата една сърдита на вид жена, лапнала цигара, подаде глава почти с комична бързина, огледа Страйк бегло, после се прибра.

На балкона свиреше студен вятър. По палтото на Страйк блестяха дъждовни капки, ала той знаеше, че непокритата му глава би изглеждала както винаги: късата му ситно къдрава коса бе като непромокаема за дъжда. Тикна ръце по-дълбоко в джобовете си и там напипа забравения корав плик. Външната крушка до предната врата на Катрин Кент беше счупена, тъй че Страйк се премести през две врати да открие работеща крушка и отвори сребристия плик.

Поканата звучеше авторитетно като военна команда: тази сватба ще протече по тук описания начин. Той и Шарлот така и не бяха го докарали до разпращане на корави кремави покани, гравирани с лъскав черен курсив.

Страйк отново мушна картичката в джоба си и се върна да чака край тъмната врата на Катрин, потънал в мислите си и вгледан напред към тъмния Лили Роуд с движещи се светлини от фарове, улични лампи и плъзгащи се алени и кехлибарени отражения. Долу момчетата с качулките се скупчиха в кръг, после се разделиха, към тях се присъединиха други и отново се прегрупираха.

В осемнайсет и трийсет разрасналата се компания дружно се отправи нанякъде. Страйк гледа след тях, докато почти се скриха от поглед, в който момент се разминаха с жена, вървяща в противоположната посока. Когато навлезе под яркия сноп светлина на улична лампа, той видя, че има гъста яркочервена коса, развяваща се под черния чадър.

Вървеше леко изкривена встрани, защото в ръката си, която не държеше чадъра, носеше два тежки пазарски плика, ала впечатлението, което оставяше от това разстояние, докато често отмяташе назад тежките си къдрици, беше приятно; развяваната й от вятъра коса грабваше окото, а краката й под широкото палто бяха стройни. Тя приближаваше все повече, неподозираща, че я разглеждат от третия етаж, стъпи на бетонната площадка пред сградата и се изгуби от поглед.

Пет минути по-късно се появи на балкона, където Страйк стоеше и я чакаше. Когато тя се приближи, той забеляза едрите й кръгли като ябълки гърди, които подлагаха на напрежение копчетата на палтото й. Тя не забеляза Страйк, докато не се озова на десетина метра от него, защото беше навела глава, но когато я повдигна, той видя набръчкано и подпухнало лице, много по-възрастно, отколкото беше очаквал. Тя рязко спря на място и ахна.

— Ти!

Страйк осъзна, че тя го вижда само като силует заради неработещата крушка.

— Проклет негодник!

Пликовете тупнаха на бетонния под и се раздаде звън на счупено стъкло: тя изтича към него, размахала свити в юмруци ръце.

— Мръсник, негодник, никога няма да ти простя, никога! Махай се далеч от мен!

Страйк беше принуден да парира няколко яростни замахвания. Отстъпи назад, докато тя цвърчеше и все така се опитваше безуспешно да го удари и да преодолее защитата му на бивш боксьор.

— Само почакай… Пипа направо ще те убие… ти само почакай…

Съседската врата отново се отвори и се появи същата жена с цигара в устата.

— О! — възкликна тя.

Светлината от антрето й попадна върху лицето на Страйк. С нещо средно между ахване и изпискване нападателката му отстъпи със залитане назад.

— Какво става тук, по дяволите? — поиска да знае съседката.

— Случай на сбъркана самоличност според мен — любезно отвърна Страйк.

Съседката затръшна вратата си и отново остави в тъмното детектива и нападателката му.

— Кой сте вие? — прошепна тя. — Какво искате?

— Вие ли сте Катрин Кент?

— Какво искате? — После с внезапна паника възкликна: — Ако е каквото си мисля, не съм по тази част!

— Моля?

— Кой сте все пак? — попита тя и по гласа й личеше, че е изплашена до смърт.

— Казвам се Корморан Страйк и съм частен детектив.

Беше свикнал с реакциите на хора, които неочаквано го заварваха на прага си. Реакцията на Катрин — вцепенено мълчание — бе съвсем типична. Тя се дръпна още по-назад от него и едва не падна, спънала се в собствените си пазарски торби.

— Кой ми праща частен детектив? Тя е, нали? — изрече свирепо.

— Нает съм да открия писателя Оуен Куин — обясни Страйк. — В неизвестност е почти от две седмици. Знам, че сте негова приятелка…

— Не, не съм — отсече тя и се наведе да вдигне пликовете си, които издрънчаха тежко. — Можете да й предадете от мен, че й го отстъпвам изцяло.

— Вече не сте му приятелка? И не знаете къде е той?

— Не ща и да го знам къде е.

Една котка се разходи арогантно по каменния перваз на балкона.

— Може ли да ви попитам кога за последен път…

— Не, не може — отвърна тя с гневен жест, едната торба в ръката й се разлюля и Страйк трепна, уплашен, че котката, която се бе изравнила с нея, ще бъде съборена отвъд ръба.

Животното просъска и скочи долу. Жената отправи към нея бърз и злобен ритник.

— Проклета твар! — изръмжа и котката се изниза надалече. — Отместете се, моля, искам да си вляза вкъщи.

Той направи няколко крачки встрани от вратата, за да й отвори път към нея. Тя не успяваше да си намери ключа. След няколко секунди на неловки опити да си бръкне в джобовете, както държеше пликовете, беше принудена да ги пусне в краката си.

— Господин Куин е изчезнал, след като имал скандал с агентката си по повод последната му книга — каза Страйк, докато Катрин ровеше из палтото си. — Питах се дали…

— Не ме интересува книгата му. Не съм я чела — добави.

Ръцете й се тресяха.

— Госпожо Кент, съпругата на господин Куин твърди, че някаква жена отишла у тях да го търси. Според описанието бих казал…

Катрин Кент беше намерила ключа, но го изпусна. Страйк се наведе да го вдигне и тя го грабна от ръцете му.

— Не знам за какво говорите.

— Не сте ли ходили в дома му да го търсите миналата седмица?

— Казах ви, не знам къде е той, нищо не знам — тросна се тя, тикна ключа в ключалката и го превъртя.

Отново хвана двата пазарски плика, единият от които пак изтрака. Страйк забеляза, че е от местна железария.

— Това изглежда тежко.

— Поплавъкът на тоалетната ми се скапа — гневно съобщи тя и след тези думи тръшна вратата под носа му.