35

Всички сме податливи на грешки, господине. Ако признавате това, повече извинения не са ми нужни.

Уилям Конгрийв, „Старият ерген“

На другия ден неделните вестници се стремяха да намерят достойно равновесие между обективна оценка на живота и творчеството на Оуен Куин и злокобната му смърт в готически стил.

„Второстепенна литературна фигура, на моменти интересен; напоследък клонеше към самопародийност, засенчван от други съвременни автори, но така или иначе, проправяше своя собствена демодирана пътека“, пишеше в материал на първа страница на „Сънди Таймс“, обещаващ повече вълнения навътре: „Садистично копиране на стр. 10-11“, и до малка снимка на Кенет Халиуел: „Романи и романисти: литературни убийци, стр. 3, Култура“.

„Слухове за непубликувания роман, за който се предполага, че е вдъхновил убийството му, вече се разпространяват и извън лондонските литературни кръгове — уверяваше «Обзървър» читателите си. — Ако не бяха нормите на добрия вкус, от «Роупър — Чард» щяха да разполагат с абсолютен бестселър.“

„Ексцентричен писател, изкормен в секс игра“, обявяваше „Сънди Пийпъл“.

Страйк бе купил всички вестници на връщане от дома на Нина Ласелс, колкото и трудно да му бе да се оправя и с тях, и с бастуна по заснежените тротоари. Докато напредваше с труд към Денмарк стрийт, му хрумна, че се е натоварил неразумно, в случай че неуспялата атентаторка от предишната вечер се появеше отново, ала тя не се виждаше никъде.

По-късно вечерта изчиташе една след друга статиите и ядеше чипс, легнал на леглото с отново милостиво свалена протеза.

Да разглежда фактите през изопачения обектив на пресата, стимулираше въображението му. Най-сетне, след като завърши с материала на Кълпепър в „Нюз ъв дъ Уърлд“ („Източници, близки до случая, потвърждават, че Куин обичал да бъде връзван от жена си, която отрича да е знаела, че ексцентричният писател е отишъл да отседне във втората им къща.“), Страйк премести вестниците, пресегна се за бележника, който държеше под леглото, и се залови да съставя списък със задачи за следващия ден. Не прибави инициалите на Анстис срещу нито една от тях, но срещу две фрази — „човекът от книжарницата“ и „кога е заснето интервюто с М. Ф.“ — написа главно Р. После изпрати съобщение на Робин, в което й напомняше на следващата сутрин да си отваря очите за висока жена с черно палто и да не влиза по Денмарк стрийт, ако тя е там.

Робин не видя лице с подобно описание при краткото си придвижване от станцията на метрото и пристигна в офиса в девет на следващата сутрин, като завари Страйк на нейното бюро да използва компютъра й.

— Добро утро. Нямаше ли откачалки отвън?

— Нито една — отвърна Робин и окачи палтото си.

— Как е Матю?

— Добре — излъга Робин.

Споменът за скандала им по повод решението й да закара Страйк до Девън не я напускаше, обвил я като облак. Разправията бе тляла и избухвала периодично по време на връщането им с кола до Клапам; очите й още бяха подпухнали от плач и недоспиване.

— Не му е леко — измърмори Страйк, все още смръщен срещу монитора. — Човекът е погребал майка си.

— М-м — беше отговорът на Робин, която отиде да напълни чайника, подразнена, че Страйк беше избрал да съчувства на Матю тъкмо днес, когато би й дошло добре едно уверение, че той е един заинатен гадняр.

— Какво гледаш? — попита тя Страйк и постави пред него чаша с чай, за което той й измърмори благодарност.

— Опитвам се да разбера кога е заснето интервюто с Майкъл Фанкорт — отвърна. — Даваха го по телевизията в събота вечер.

— Гледах го — каза Робин.

— И аз — рече Страйк.

— Арогантно дрънкало — отсъди Робин и седна на канапето от изкуствена кожа, което по някаква причина никога не издаваше пръцкащи звуци под нея. Страйк заключи, че сигурно се дължат на теглото му.

— Забеляза ли нещо странно, когато говореше за бившата си жена? — попита Страйк.

— Крокодилските сълзи бяха малко в повече — отбеляза Робин, — предвид че малко преди това обясняваше как любовта била илюзия и всякакви подобни щуротии.

Страйк я погледна отново. Имаше онзи светъл деликатен тен, който не понасяше добре прекомерни емоции; подутите й очи пък носеха своя история. Част от враждебността й към Майкъл Фанкорт вероятно произтичаше от друг и по-важен за нея обект, досети се Страйк.

— Значи реши, че симулира, така ли? — попита Страйк. — Аз също.

Той погледна часовника си.

— Каролайн Ингълс ще дойде при мен след половин час?

— Не бяха ли се помирили с мъжа й?

— Вехти новини. Иска да ме види, защото през уикенда открила есемес на телефона му. Така че — надигна се Страйк иззад бюрото — продължавай да търсиш кога е било заснето това интервю, докато аз прегледам бележките по случая „Ингълс“, та да си спомня какво иска. После имам обяд с редактора на Куин.

— Аз пък имам новини какво правят в медицинския център пред блока на Катрин Кент с отпадъците си — съобщи Робин.

— Казвай — подкани я Страйк.

— Специализирана фирма ги събира всеки вторник. Свързах се с тях — добави Робин и по въздишката й Страйк се досети, че тази следа явно се разсъхваше. — Не забелязали нищо странно и необичайно в чувалите, които събрали във вторника след убийството. Ще е малко нереалистично да мислим, че не биха обърнали внимание на торба с човешки черва. Казаха ми, че вземат оттам предимно тампони и спринцовки, пакетирани в специални пликове.

— Все пак трябваше да се провери — насърчително подхвърли Страйк. — Това е добрата детективска работа, да се елиминират всички вероятности. Искам да те помоля да свършиш и още нещо, ако можеш да понесеш излизане в снега.

— Ще ми е приятно да изляза — грейна мигом Робин. — За какво става дума?

— За онзи човек от книжарницата в „Пътни“, който смята, че е видял Куин на осми — каза Страйк. — Би трябвало да се е върнал от отпуска си.

— Няма проблем — увери го Робин.

През уикенда не се бе удал случай да обсъди с Матю, че Страйк бе готов да й осигури детективско обучение. Моментът не бе удобен преди погребението, а след караницата им в събота вечер би изглеждало провокативно, дори пределно дръзко да повдига този въпрос. Днес тя копнееше да излезе на улицата и да разследва, а после да се прибере у дома и между другото да подхвърли на Матю какво е вършила. Щом той искаше честност, това и щеше да получи.

Каролайн Ингълс, похабена блондинка, прекара един час в кабинета на Страйк тази сутрин. Когато най-сетне си тръгна, проляла сълзи, но решителна, Робин вече имаше новини за Страйк.

— Интервюто с Фанкорт е правено на седми ноември — съобщи тя. — Звънях в Би Би Си. Отне ми цяла вечност, но се добрах накрая.

— На седми — повтори Страйк. — Било е неделя. Къде е заснето?

— Снимачен екип е отишъл в къщата му в Чу Магна — отвърна Робин. — Какво видя в интервюто, че толкова те заинтересува?

— Гледай го пак — поръча Страйк. — Виж дали ще го откриеш в Ютюб. Учуден съм, че не си го забелязала още първия път.

Уязвена, тя си спомни Матю до себе си, който я бе разпитвал за катастрофата на М4.

— Отивам да се преоблека за ресторанта. Ще заключим и ще излезем заедно, става ли?

Четирийсет минути по-късно се разделиха при метрото, като Робин пое към книжарницата „Бридлингтън“ в „Пътни“, а Страйк — към ресторанта на „Странд“, до който възнамеряваше да стигне пеша.

— Твърде много се возих на таксита напоследък — обясни той мрачно на Робин, като не искаше да й споменава колко много му бе струвало да се погрижи за тойота ленд крузъра, с който се бе озовал блокиран в петък вечер. — А и имам достатъчно време.

Тя го гледа няколко секунди, докато той се отдалечаваше от нея, отпуснал тежестта си върху бастуна и с лошо куцане. Развила наблюдателност в детството си в компанията на трима братя, Робин си бе създала необичаен и точен усет за често отрицателната реакция у мъжете на женската загриженост. Все пак се чудеше колко още Страйк можеше да насилва коляното си, преди да се озове обездвижен за повече от няколко дни.

Беше почти време за обяд и двете жени срещу Робин във влака към „Уотърлу“ бъбреха високо, стиснали между коленете си пазарски пликове, пълни с коледни покупки. Подът беше мокър и мръсен, а въздухът — наситен с миризма на влажни дрехи и спарени тела. Робин прекара повечето от пътуването си в безуспешни опити да гледа откъси от интервюто на Майкъл Фанкорт на мобилния си телефон.

Книжарницата „Бридлингтън“ беше разположена на главна улица в „Пътни“ и старомодната й витрина беше запълнена от край до край със смесица от нови и втора ръка книги, всичките натрупани хоризонтално. Иззвъня камбанка, когато Робин прекрачи прага и се озова в приятна застояла атмосфера. Две стълби бяха подпрени до рафтове с още хоризонтално натрупани книги, стигащи чак до тавана. В помещението имаше висящи лампи, спускащи се толкова ниско, че Страйк би си ударил главата.

— Добро утро — поздрави я възрастен господин с прекалено голямо туидено сако, който се появи с почти доловимо скърцане на ставите откъм офис с врата от релефно стъкло.

Когато се доближи до Робин, лъхна я силна миризма на пот.

Вече бе планирала простичката си стратегия и веднага се поинтересува дали разполагат с произведения на Оуен Куин.

— Аха! — закима той. — Мисля, че няма нужда да питам защо е този внезапен интерес.

Самомнителен човек, каквито често биват онези, водещи затворен живот встрани от светските събития, той се впусна без подканяне в лекция относно стила на Куин, който ставал все по-нечетим, докато я водеше към дебрите на книжарницата. След едва двесекундно познанство изглеждаше убеден, че Робин търси някоя от книгите на Куин само защото той бе убит неотдавна. И макар, разбира се, това да бе истината, Робин се подразни.

— Имате ли „Братята Балзак“? — попита тя.

— Е, поне сте достатъчно осведомена, че да не ми искате „Bombyx Mori“ — каза той и премести едната стълба с немощни ръце. — Вече идваха трима млади журналисти да питат за нея.

— Защо тук ще идват журналисти? — попита невинно Робин, докато той се закатери по стълбата и над вехтите му обувки се подадоха чорапи в цвят на горчица.

— Господин Куин се отби тук малко преди смъртта си — отвърна старият човек, докато се взираше в книги на два метра над Робин. — „Братята Балзак“… „Братята Балзак“… трябва да е тук… сигурен съм, че имах екземпляр…

— Ама наистина ли дойде тук, във вашата книжарница? — удиви се Робин.

— О, да. Веднага го разпознах. Бях голям почитател на Джоузеф Норт, а веднъж се появиха заедно на литературния фестивал „Хей“.

Вече слизаше по стълбата с треперещи крака. Робин се уплаши, че може да падне.

— Ще проверя в компютъра — каза той, дишайки тежко. — Сигурен съм, че имам тук „Братята Балзак“.

Робин го последва, дала си сметка, че след като старецът за последно бе видял Оуен Куин в средата на осемдесетте години, способността му да разпознае отново Куин можеше да е твърде спорна.

— Е, сигурно човек няма как да го сбърка — подхвърли тя. — Виждала съм негови снимки. Има запомняща се външност с тази негова тиролска пелерина.

— Двете му очи са с различен цвят — обясни старият човек, втренчен в монитор на ранен модел на компютрите „Макинтош Класик“, който по сметките на Робин трябваше да е поне двайсетгодишен: бежов, масивен, с големи клавиши на клавиатурата като бонбони лакта. — Вижда се отблизо. Едното е лешниковокафяво, а другото — синьо. Според мен полицаят се впечатли от моята наблюдателност и памет. През войната бях в разузнаването.

Той се обърна към нея със самодоволна усмивка.

— Прав бях, имаме екземпляр. Втора ръка. Насам.

Поведе я към кош, в който безразборно бяха нахвърляни книги.

— Това е много важна информация за полицията — отбеляза Робин.

— Ами да — рече важно той. — За определяне времето на смъртта. Да, бях в състояние да ги уверя, че на осми още беше жив.

— А дали помните какво дойде да търси тук? — попита Робин и се засмя леко. — Много ми е интересно да науча какво е чел.

— То се знае, помня — незабавно отвърна събеседникът й. — Купи три романа: „Свобода“ на Джонатан Францен, „Неназован“ на Джошуа Ферис и… третия го забравих… Каза, че заминавал да си почине и искал да си набави четиво. Обсъдихме електронните книги, той проявяваше по-голяма толерантност към тях, отколкото аз… Някъде тук е — промърмори той, като ровеше из коша.

Робин небрежно се присъедини към търсенето.

— На осми — повтори тя. — Откъде сте толкова сигурен, че е било осми?

Защото подозираше, че в този плесенясал полумрак дните се сливаха един с друг.

— Беше понеделник — уточни той. — Приятно разнообразие бе да побъбрим за Джоузеф Норт, за когото той пазеше топли спомени.

Робин все така не разбираше кое го караше да е убеден, че този конкретен понеделник е бил осми, но преди да успее да му зададе още въпроси, той измъкна с тържествуващ вик антична книга с меки корици от дълбините на коша.

— Ето я. Ето я. Знаех си, че я имам.

— Аз пък никога не мога да помня дати — излъга Робин, когато се върнаха до касата с трофея си. — А случайно да имате нещо от Джоузеф Норт, като така и така съм тук?

— Той написа само един роман — каза старецът. — Нарича се „Към предела“. Знам, че го имаме, той ми е от любимите…

И пак се отправи за стълбата.

— Аз постоянно обърквам дните — храбро продължи Робин, когато чорапите с цвят на горчица отново се показаха пред погледа й.

— С много хора е така — високомерно рече той. — Но аз съм добър в реконструктивната дедукция, ха-ха. Спомних си, че е понеделник, защото в понеделник винаги купувам ново мляко и тъкмо се бях върнал с него, когато господин Куин пристигна в книжарницата.

Тя го изчака да огледа рафтовете над главата й.

— Обясних на полицията, че бях в състояние да си спомня този конкретен понеделник, тъй като отидох както обикновено у приятеля ми Чарлс, разправих му, че съм видял Оуен Куин, и обсъдихме петимата англикански епископи, които преминаха към Католическата църква. Той го бе взел много присърце.

— Ясно — каза Робин и си отбеляза наум да провери датата на това събитие.

Възрастният човек беше намерил романа на Норт и слизаше бавно по стълбата.

— Да, спомням си и друго — добави той с изблик на ентусиазъм. — Чарлс ми показа забележителни снимки на мистериозния кратер, който се появил отведнъж в град Шмалкалден в Германия. Аз служих близо до Шмалкалден през войната. Да… помня, че докато разправях на приятеля си как Куин е посетил книжарницата, той ме прекъсна: „Ти не беше ли ходил в Шмалкалден?“, попита ме. — Треперещите възлести пръсти вече работеха на касата. — И ми каза, че се появил огромен кратер. На следващия ден по вестниците излязоха невероятни снимки… Прекрасно нещо е паметта — заяви самодоволно, като подаде на Робин кафяв хартиен плик с двете книги и в замяна пое нейната банкнота от десет лири.

— Помня го този кратер — каза Робин, което беше поредната лъжа. Извади мобилния телефон от джоба си, натисна няколко бутончета, докато той съвестно отброяваше рестото й. — Да, ето го… Шмалкалден… Удивително, откъде се е взела изведнъж такава голяма дупка? Само че това се е случило — вдигна очи към него тя — на първи ноември, не на осми.

Той примигна.

— Не, на осми беше — упорито настоя той с всичкото убеждение на човек, непонасящ да е в грешка.

— Но вижте тук — показа му Робин мъничкото екранче. Той бутна очилата на челото си и се взря в него. — Твърдо ли помните, че обсъждахте Оуен Куин и кратера в един и същ разговор?

— Ама че грешка — промърмори той, без да е ясно дали говори за уебсайта на „Гардиън“, за себе си или за Робин.

Тикна й обратно телефона в ръцете.

— Не помните ли…

— Това ли беше всичко? — изрече високо и ядосано. — Е, тогава приятен ден.

И Робин, разпознала ината на обиден стар егоист, си тръгна, съпроводена от дрънкането на камбанката.

Загрузка...