Копринената буба

22

Забравил, че изправянето беше мъчната част, когато изпитваше болки в коляното, Страйк се отпусна на ъглово място във влака на метрото и позвъни на Робин.

— Здравей — каза й. — Отидоха ли си онези репортери?

— Не, още висят отвън. Знаеш ли, че те показаха в новините?

— Видях уебсайта на Би Би Си. Позвъних на Анстис и го помолих да потуши шума около мен. Направил ли го е?

Чу как пръстите й затракаха по клавиатурата.

— Да, той е цитиран: „Детектив инспектор Ричард Анстис потвърди слуховете, че трупът е открит от частния детектив Корморан Страйк, който по-рано тази година стана известен покрай…“…

— Това го прескочи.

— „Господин Страйк е нает от семейството да открие господин Куин, който често заминавал, без да се обади на никого за местонахождението си. Господин Страйк не е под подозрение и полицията е удовлетворена от показанията му във връзка с откриването на трупа.“

— Добрият стар Дики — рече Страйк. — Тази сутрин намекваха, че крия трупове, за да си популяризирам бизнеса. Учуден съм, че медиите толкова са се заинтересували от петдесет и осем годишен не особено прочут мъртвец, при положение че все още не знаят колко страховито е било убийството.

— Не Куин ги е заинтригувал, а ти — каза Робин.

Мисълта не донесе никакво удоволствие на Страйк. Той не искаше лицето си по вестниците или по телевизията. Снимките му, които се бяха появили след разрешаването на случая „Лула Ландри“, бяха малки (мястото им трябваше за снимки на ослепително красивия модел, за предпочитане с оскъдно облекло); мургавото му навъсено лице не бе добре различимо при размазания вестникарски печат и той се бе погрижил да избегне да го снимат анфас, когато влизаше в съда, за да свидетелства срещу убиеца на Ландри. Изровили бяха стари негови снимки с униформа, но те бяха отпреди няколко години, когато бе с двайсетина килограма по-лек. Никой не го разпознаваше само по външност след краткия изблик на слава и той нямаше никакво желание да излага на риск своята анонимност.

— Не искам да налетя на банда папараци. Не че бих могъл да летя — добави сухо, усещащ как пулсира коляното му, — дори да ми платят. Искаш ли да се срещнем…

Любимият му локал бе „Тотнъм“, ала не искаше да го излага на опасност от бъдещи обсади от страна на медиите.

— … в „Кеймбридж“ след около четирийсет минути?

— Няма проблем — отвърна тя.

Едва след като вече бе затворил, на Страйк му хрумна първо, че бе редно да се осведоми за опечаления Матю, и второ, че трябваше да я помоли да му донесе патериците.

Пъбът от деветнайсети век се намираше на Кеймбридж Съркъс. Страйк откри Робин на горния етаж сред тапицирани с кожа мебели, месингови полилеи и огледала с позлатени рамки.

— Добре ли си? — попита го загрижено, след като се бе приближил с куцане към нея.

— Забравих, че не съм ти казал — каза той, като седна предпазливо на стола срещу нея и простена. — Пак си ударих крака в неделя, като се опитвах да спипам жена, която ме следеше.

— Каква жена?

— Проследи ме от къщата на Куин до станцията на метрото, където се изтърсих като последен глупак, и тя избяга. Отговаря на описанието на жената, за която Лионора се оплакваше, че се навъртала наоколо след изчезването на Куин. Имам голяма нужда да пийна нещо.

— Аз ще донеса — каза Робин, — тъй като имаш рожден ден. Взела съм ти и подарък.

Тя вдигна на масата малка кошница, покрита с целофан и вързана с панделка, в която имаше корнуолски специалитети: бира, сайдер, разни сладки неща и горчица. Той се почувства нелепо трогнат.

— Не беше нужно да го правиш…

Ала тя вече се бе отдалечила към бара. Когато се върна с чаша бяло вино и халба „Лъндън Прайд“, той каза:

— Много ти благодаря.

— Няма защо. Та значи, мислиш, че тази жена е наблюдавала къщата на Лионора?

— И вероятно е пускала кучешки изпражнения през процепа за пощата, да — каза Страйк. — Не виждам какво може да спечели, като следи мен обаче, освен ако не си е мислела, че ще я заведа до Куин.

Той потрепна, докато вдигаше пострадалия си крак на табуретка под масата.

— А имам да провеждам наблюдение над Брокълхърст и съпруга на Бърнет тази седмица. Страхотен момент уцелих да се подредя с този крак.

— Мога аз да ги следя вместо теб.

Развълнуваното предложение излезе от устата на Робин, преди да се е усетила, но Страйк не даваше признаци да я е чул.

— Как се справя Матю?

— Не много добре — отвърна Робин. Не можеше да прецени дали Страйк е регистрирал предложението й, или не. — Отиде си у дома, за да е с баща си и сестра си.

— В Масъм беше, нали?

— Да. — Тя се поколеба, после каза: — Ще трябва да отложим сватбата.

— Съжалявам.

Тя сви рамене.

— Не можем да я направим толкова скоро. Беше ужасен шок за семейството.

— Разбираше ли се добре с майката на Матю?

— Да, естествено. Тя беше…

Но всъщност госпожа Кънлиф открай време си бе мъчен човек; хипохондричка или така поне си бе мислила Робин. През последните двайсет и четири часа бе изпитвала чувство за вина по този повод.

— … прекрасна — довърши Робин. — А как е горката госпожа Куин?

Страйк й описа посещението си при Лионора, включително кратката поява на Джери Уолдгрейв и впечатленията си от Орландо.

— Какво точно не й е наред? — попита Робин.

— Трудности в заучаването, така го наричат, нали?

Той замълча, припомнил си безхитростната усмивка на Орландо, орангутана, който гушкаше.

— Каза нещо странно, докато бях там, а изглежда, бе новина и за майка й. Разправи ни как веднъж отишла с баща си в работата му и шефът на издателството на Куин я докосвал. Името му е Даниъл Чард.

Видя изписан по лицето на Робин неизказания страх, който думите бяха извикали в запуснатата кухня.

— Как така я е докосвал?

— Тя не уточни. Каза „Той ме пипаше“ и „Не ми хареса да ме пипа“. И че след като го правил, й дал четка за рисуване с бои. Може да не е това — допълни Страйк в отговор на изразителното мълчание на Робин и напрегнатото й изражение. — Може случайно да се е блъснал в нея и да й е дал нещо, за да я успокои. Ту влизаше, ту излизаше, докато бях там, и пищеше, задето не е получила каквото иска или защото майка й я смъмряше.

Огладнял, разкъса целофана на подаръка на Робин, извади отвътре един шоколад и му свали обвивката, докато Робин седеше мълчалива и замислена.

— Работата е там — наруши тишината помежду им Страйк, — че в „Bombyx Mori“ Куин оставя внушението, че Чард е гей. Поне на мен ми се стори, че това казва.

— Хм… — Робин не изглеждаше убедена. — А ти вярваш ли на всичко, което Куин е написал в тази книга?

— Ако се съди по факта, че Чард е пратил адвокати срещу Куин, очевидно е бил притеснен — каза Страйк, отчупи голямо парче шоколад и го лапна. — Имай предвид — продължи с пълна уста, — че Чард от „Bombyx Mori“ е убиец, евентуално и изнасилвач и инструментът му е на път да падне, та може би не намеците, че е гей, са му подпалили фитила.

— Сексуалната двойственост е повтаряща се тема в творчеството на Куин — отбеляза Робин и Страйк се втренчи в нея, както дъвчеше, повдигнал вежди. — Отбих се във „Фойлс“ на път за работа и купих „Грехът на Хобарт“ — обясни тя. — Целият роман е за един хермафродит.

Страйк преглътна.

— Явно са го интригували, защото и в „Bombyx Mori“ има такъв — каза той и заразглежда картонената опаковка на шоколада. — Произведен е в Мълиън. Това е на крайбрежието, недалече от градчето, където отраснах… Как ти се видя „Грехът на Хобарт“, добра ли е?

— Нямаше да си направя труда да я чета след първите няколко страници, ако авторът й не бе убит току-що — призна Робин.

— Вероятно убийството чувствително е увеличило продажбите.

— Мисълта ми е — упорито настоя Робин, — че на Куин не може да се има доверие, когато става дума за сексуалния живот на други хора, защото героите му до един спят с всеки и с всичко. Прочетох за него в Уикипедия. Една от ключовите характеристики на романите му е, че героите постоянно сменят пола и сексуалната си ориентация.

— И „Bombyx Mori“ е такъв — измърмори Страйк и си гризна още шоколад. — Много е вкусен, искаш ли малко?

— Уж трябваше да съм на диета — тъжно рече Робин. — Заради сватбата.

Страйк не беше на мнение, че й е нужно да сваля килограми, но не каза нищо и тя си взе едно парче.

— Мислех си за нашия убиец — каза Робин нерешително.

— Винаги съм готов да изслушам психолог. Казвай.

— Аз не съм психолог — позасмя се тя.

Беше прекъснала висшето си образование по психология. Страйк никога не я бе притискал с въпроси, нито тя му бе давала обяснение. Това беше нещо, което ги свързваше, бяха напуснали университета. Той сложи край на обучението си, когато майка му загадъчно почина от свръхдоза, и може би по тази причина допускаше, че и Робин не е завършила поради някакво травматично преживяване.

— Просто се чудех защо е свързал толкова очевидно убийството с романа. На повърхността изглежда като преднамерен акт на отмъщение и злоба, да се покаже на света какво заслужава Куин, задето го е написал.

— На такова прилича — съгласи се Страйк, който още беше гладен. Посегна към съседната маса и взе меню от нея. — Аз ще си поръчам пържола с пържени картофи, ти искаш ли нещо?

Робин се спря на случайна салата и после, за да пощади коляното на Страйк, отиде до бара да даде поръчката им.

— Но от друга страна — продължи Робин, като седна отново на мястото си, — имитацията на финалната сцена от романа е добър начин да се прикрие различен мотив, не мислиш ли?

Тя се насилваше да говори равнодушно, сякаш обсъждаха абстрактен проблем, но не беше в състояние да забрави снимките с трупа на Куин: черната дупка на изкормения торс, изгорените ямки, където някога са били очите и устата. Ако мислеше прекалено много за стореното на Куин, знаеше, че няма да може да си изяде обяда или че някак ще предаде ужаса си на Страйк, който я наблюдаваше смущаващо проницателно с тъмните си очи.

— Няма нищо лошо да си признаеш, че от стореното с него ти се повръща — подхвърли той, докато дъвчеше шоколад.

— Няма такова нещо — излъга автоматично тя. После промълви: — Е, то се знае… искам да кажа, ужасяващо беше…

— Да, самата истина.

Ако беше с някогашните си колеги от Отдела за специални разследвания, сега щяха да си разменят шеги за това. Страйк си спомняше много следобеди, изпълнени с черен хумор; това бе единственият начин да понесеш и доведеш докрай някои разследвания. Ала Робин още не си бе изработила професионална коравосърдечност за самозащита и опитът й за обективен анализ на човек с изкормени вътрешности го доказваше.

— Мотивът е тънка работа, Робин. В девет от десет случая откриваш „защо“ едва след като си открил „кой“. Търсим някой със средствата и възможността да го извърши. Аз лично — добави, след като отпи от бирата — съм на мнение, че може би търсим човек с медицински познания.

— Медицински…?

— Или анатомични. Стореното с Куин не приличаше на аматьорска работа. Можел е да го накълца на парчета в опит да извади вътрешностите му. Ала не видях никакъв фалстарт, само един уверен и чист разрез.

— Да — каза Робин, като се бореше да запази обективния си и клиничен маниер в разговора. — Това е вярно.

— Освен ако си нямаме работа с литературен маниак, който просто се е сдобил с добър учебник — продължи да разсъждава Страйк. — Изглежда малко в сферата на фантазиите, но знае ли човек… Ако е бил вързан и упоен, а извършителят е притежавал достатъчно самообладание, би могъл да погледне на всичко това като на урок по биология…

Робин не можа да се сдържи.

— Знам, ти винаги казваш, че мотивите са за адвокатите — заговори тя с известно отчаяние (Страйк бе повтарял тази максима много пъти, откакто беше отишла да работи при него), — но изтърпи ме за момент. Убиецът може да е решил, че да убие Куин по същия начин като в романа вероятно си е струвало по някаква причина, която е натежавала над очевидните минуси на плана…

— А те са…?

— Ами… — зае се да обяснява Робин — логистичните трудности да се извърши толкова комплицирано убийство и фактът, че кръгът ни от заподозрени ще се ограничи до хората, прочели книгата…

— Или са чули за нея в подробности — допълни Страйк. — И ти казваш „ще се ограничи“, но не съм сигурен, че говорим за малък брой хора. Крисчън Фишър се е погрижил да разпространи максимално съдържанието на романа. Екземплярът на „Роупър — Чард“ е бил в сейф, до който половината компания е имала достъп.

— Но… — подзе Робин и млъкна, когато нацупен барман дойде да тръшне на масата прибори и хартиени салфетки. — Но… — започна отново, щом той се отдалечи — няма как Куин да е бил убит много скоро, нали. Вярно, аз не съм специалист…

— Нито пък аз — вметна Страйк, като налапа последното парче от шоколада и оглеждаше фъстъчената сусамка с по-малък ентусиазъм, — но разбирам какво имаш предвид. Тялото имаше вид да е преседяло там поне седмица.

— Плюс — добави Робин, — че трябва да е имало някакъв период от време помежду прочитането на „Bombyx Mori“ от извършителя и действителното убийство на Куин. Чакала го е сериозна организация. Трябвало е да набави въжета, киселина, чинии и прибори за тази необитаема къща…

— И освен ако вече не е знаел, че Куин възнамерява да иде на Талгарт стрийт, налагало се е да го проследи — отбеляза Страйк, отказал се от сусамката, защото пържолата и картофите му пристигаха. — Или да го примами там.

Барманът постави на масата чинията на Страйк и купата със салата на Робин, посрещна фразите им за благодарност с безразлично изръмжаване и се отдалечи.

— И така, като се вземат предвид планирането и практическата подготовка, не изглежда възможно убиецът да е прочел книгата по-късно от два или три дни след изчезването на Куин — заключи Страйк. — Бедата е там, че колкото по-назад във времето отместваме момента, когато убиецът е започнал да крои убийството на Куин, толкова по-зле изглеждат нещата за моята клиентка. Лионора просто е трябвало да направи няколко стъпки по коридора. Ръкописът е бил на нейно разположение веднага щом Куин го е завършил. Като се замисли човек, той би могъл да й разправи какъв финал планира още преди месеци.

Робин ядеше салатата си, без да усеща вкуса й.

— А Лионора Куин изглежда ли като… — предпазливо подхвана тя.

— Като жена, която би изкормила съпруга си? Не, но полицията си я е харесала, а ако търсиш мотив, това й е адски слабо място. Той е бил отвратителен съпруг: ненадежден, прелюбодеец, обичал е да я описва по гаден начин в романите си.

— Но ти не мислиш, че го е извършила, нали?

— Не — отговори Страйк. — Само че ще ни е нужно далеч повече от моето мнение, за да я отървем от затвора.

Без да пита, Робин отнесе празните им чаши до бара, за да бъдат напълнени отново. Страйк изпита силна топлота към нея, когато тя постави нова халба бира пред него.

— Длъжни сме да разгледаме и вероятността някой да е узнал, че Куин възнамерява сам да издаде книгата си чрез интернет — каза Страйк и натика няколко пържени картофа в устата си. — Тази закана той е изрекъл в пълен ресторант. Това би могло да представлява мотив за убийството на Куин при възникване на подходящите условия.

— Искаш да кажеш — изрече бавно Робин, — че убиецът е видял нещо в ръкописа, което не е искал да стане известно на широката публика?

— Точно така — потвърди Страйк. — Книгата е твърде кодирана на места. Ами ако Куин е открил нещо сериозно срещу някого и го е описал завоалирано в творбата си?

— Това вече води към някаква логика — рече замислено Робин, — защото аз постоянно си задавам въпроса „Защо му е било да го убива?“. Факт е, че повечето от тези хора разполагат с ефикасни средства да се справят с проблема „клеветническа книга“, не е ли така? Биха могли просто да заявят на Куин, че няма да го представляват или публикуват, да го заплашат със съд като онзи Чард. Смъртта му далеч повече би усложнила ситуацията за всеки, който е герой от романа. Той вече е получил много по-голяма публичност, отколкото би имал при обикновени обстоятелства.

— Съгласен — каза Страйк. — Но твоето допускане е, че убиецът разсъждава рационално.

— Това не е престъпление от страст — възрази Робин. — Планирано е. Обмислено е до последния детайл. Извършителят трябва да е бил готов за последствията.

— Отново си права — прие Страйк, без да спира да лапа картофки.

— Хвърлих едно око на „Bombyx Mori“ тази сутрин.

— След като се отегчи от „Грехът на Хобарт“?

— Ами… беше там, в сейфа, и…

— Прочети я цялата, колкото сме повече, по-весело е — каза Страйк. — Докъде стигна?

— Малко прескачах — отвърна Робин. — Прочетох епизода с Конкубина и Паразита. Много е злобен, но нямам чувството, че в него има нещо… скрито. В общи линии обвинява жена си и агентката си, че живеят на негов гръб, нали?

Страйк кимна.

— Но по-нататък, като стигнеш до Епи… Епи… Каква беше?

— Епицена? Хермафродитът?

— Това реална личност ли е според теб? Какво значи това пеене? Нямам чувството, че говори за действително пеене, не мислиш ли?

— И защо приятелката му Харпия живее в пещера, пълна с плъхове? Символизъм или нещо друго?

— Ами окървавеният чувал, преметнат през рамото на Резача — допълни Робин, — и джуджето, което той иска да удави…?

— И железата за жигосване в къщата на Тщеславен? — подхвърли Страйк, но тя го погледна в недоумение. — Не си ли стигнала до там? Това Джери Уолдгрейв го обясни на партито на „Роупър — Чард“. Става дума за Майкъл Фанкорт и първата му…

Мобилният телефон на Страйк иззвъня. Той го извади и видя изписано името на Доминик Кълпепър. Издаде лека въздишка и отговори.

— Страйк?

— Аз съм.

— Какво става, дявол го взел?

Страйк не губи време да се преструва, че не знае за какво говори Кълпепър.

— Не мога да го обсъждам, Кълпепър. Може да възпрепятствам разследването на полицията.

— Я зарежи това. Вече имаме полицай, който ни снася сведения. Твърди, че Куин е бил убит точно като герой в негов роман.

— Тъй ли? И колко плащате на тоя тъпанар, че да си развърже устата и да съсипе разследването?

— Дявол да го вземе, Страйк, забъркваш се в такова сензационно убийство и дори не ти хрумва да се обадиш на мен?

— Не знам как си ги въобразяваш нашите отношения, мой човек, но що се отнася до мен, аз ти върша разни дела и ти ми ги плащаш. Толкоз.

— Свързах те с Нина, за да попаднеш на онова издателско парти.

— И това беше най-малкото, с което можеше да ми се отплатиш, че ти изсипах куп допълнителни сведения за Паркър, дето дори не ми ги беше искал — посочи Страйк, като обираше останалите картофки със свободната си ръка. — А можех да ги продам по всички таблоиди.

— Ако искаш да ти се плати…

— Не, не искам да ми се плати, тъпако — ядоса се Страйк, а Робин тактично насочи вниманието си към уебсайта на Би Би Си на собствения си телефон. — Няма да допринеса за провала на полицейско разследване, като намеся в него „Нюз ъв дъ Уърлд“.

— Мога да ти осигуря десет бона, ако дадеш интервю в качеството си на частно лице.

— Дочуване, Къл…

— Чакай! Поне ми кажи кой е романът… онзи, в който описва убийството.

Страйк се престори, че се колебае.

— Добре де, „Братята Балзак“ — отговори.

Подсмихна се, прекъсна разговора и взе менюто, за да разгледа десертите. Надяваше се Кълпепър да прекара дълъг следобед в борба с измъчения синтаксис и опипването на скротуми.

— Нещо ново? — попита Страйк и Робин вдигна поглед от телефона си.

— Не и ако не се брои коментарът на „Дейли Мейл“ как семейни приятели вярвали, че Пипа ще се омъжи по-сполучливо от Кейт.

Страйк се намръщи насреща й.

— Просто зяпах случайни новини, докато ти говореше по телефона — тръгна да се оправдава Робин.

— Не — рече Страйк, — аз не заради това. Изведнъж си спомних… Пипа2011.

— Не разбирам… — промърмори объркана Робин, която още си мислеше за Пипа Мидълтън.

— Пипа2011… от блога на Катрин Кент. Тя твърдеше, че е чела откъси от „Bombyx Mori“.

Робин ахна и се зае да работи по мобилния си телефон.

— Ето го! — възкликна след няколко минути. — „Ами ако ти кажа, че на мен ми чете от него?“ И това е било… — Робин превъртя нагоре — на двайсет и първи октомври. Двайсет и първи октомври! Може да е знаела финала още преди Куин да изчезне.

— Правилно — потвърди Страйк. — Аз ще взема ябълков кръмбъл, искаш ли нещо?

Щом Робин се върна, след като беше дала още една поръчка на бара, Страйк каза:

— Анстис ме покани на вечеря днес. Имал предварителни данни от експертизите.

— Знае ли, че имаш рожден ден? — попита Робин.

— Боже мой, не — отвърна Страйк и прозвуча толкова погнусен от идеята, та Робин се разсмя.

— Какво толкова страшно има?

— Вече изтърпях една вечеря за рожден ден — обясни мрачно Страйк. — Най-добрият подарък, който може да ми поднесе Анстис, е часът на смъртта. Колкото той е по-ранен, толкова по-малък ще е броят на евентуалните заподозрени: хората, докопали се до ръкописа в самото начало. За беда сред тях е Лионора, но пък разполагаме с тайнствената Пипа, Крисчън Фишър…

— Защо Фишър?

— Средства и възможност, Робин. Имал е ранен достъп, трябва да влезе в списъка. Прибавяме Рейф, асистентът на Елизабет Тасъл, самата Елизабет Тасъл и Джери Уолдгрейв. Даниъл Чард вероятно го е видял малко след Уолдгрейв. Катрин Кент отрича да го е чела, но аз запазвам силно съмнение. Да не забравяме Майкъл Фанкорт.

Робин вдигна очи стъписана.

— Но как би могъл той…

Телефонът на Страйк отново иззвъня — беше Нина Ласелс. Той се поколеба, но допускането братовчед й да й е казал, че току-що е разговарял с него, убеди Страйк да приеме обаждането.

— Здравей — каза той.

— Здравей, прочути човече — отвърна тя. Долови горчивина, неуспешно прикрита с въодушевеност. — Боях се да ти позвъня, за да не ти е втръснало от обаждания от репортери, почитателки и прочее.

— Не чак толкова — каза Страйк. — Как са нещата в „Роупър — Чард“?

— Цари лудост. Никой не върши никаква работа, само за това говорим. Ама честно, категорично ли става дума за убийство?

— Така изглежда.

— Господи, не мога да повярвам… Сигурно няма как да ми разправиш нещичко — добави тя, като едва успя да потисне въпросителната нотка.

— На този етап полицията не желае да бъдат оповестявани подробности.

— Свързано е с книгата, нали? — попита тя. — „Bombyx Mori“.

— Не бих могъл да кажа.

— А пък Даниъл Чард си счупи крака.

— Моля? — каза той, стъписан от тази несвързана логично реплика.

— Толкова много странни неща се случват. — Тя звучеше напрегната и превъзбудена. — Джери не е на себе си. Даниъл току-що му звъня от Девън и отново му крещя — половината офис го чу, защото Джери, без да ще, го включил на спикърфон и не можа да намери копчето да го изключи. Нямало как да си тръгне от къщата в провинцията заради счупения крак. Даниъл де.

— Защо е крещял на Уолдгрейв?

— Задето не опазил „Bombyx Mori“ — отвърна тя. — Полицията се сдобила отнякъде с пълен екземпляр на ръкописа и Даниъл никак не е доволен от това. Та така — додаде тя, — реших да звънна и да ти кажа „честито“. Предполагам, че се честити на детектив, когато открие труп, а? Обади ми се, когато не си много зает.

И тя затвори, преди той да е успял да каже нещо.

— Нина Ласелс — каза той, когато сервитьорът дойде отново с неговия ябълков кръмбъл и кафе за Робин. — Момичето…

— … което открадна ръкописа за теб — довърши Робин.

— Паметта ти щеше да е пропиляна в „Човешки ресурси“ — отбеляза Страйк и хвана лъжицата.

— Сериозно ли говориш за Майкъл Фанкорт? — попита тихо тя.

— Естествено — отвърна Страйк. — Даниъл Чард трябва да му е казал какво е направил Куин, не би искал Фанкорт да го научи от друг. Фанкорт е сериозна придобивка за издателството. Така че според мен Фанкорт отрано е узнал какво пише в…

Сега иззвъня телефонът на Робин.

— Здравей — каза Матю.

— Здравей, как си? — попита тя тревожно.

— Не особено добре.

Някой реши да усили музиката тъкмо в този момент: „First day that I saw you, thought you were beautiful…“2.

— Къде си? — остро попита Матю.

— О… в един пъб — отвърна Робин.

Внезапно атмосферата сякаш се изпълни с кръчмарски шумове: дрънчащи чаши, дрезгав смях откъм бара.

— Корморан има рожден ден — обясни тя притеснено. (В края на краищата Матю ходеше с колегите си по пъбове, когато някой от тях имаше рожден ден.)

— Е, браво — изрече Матю побеснял. — Ще ти се обадя по-късно.

— Мат, не… почакай…

С уста, пълна с ябълков сладкиш, Страйк я наблюдаваше с крайчеца на окото си как стана от масата без обяснения и се отдалечи към бара, очевидно за да набере отново Матю. Счетоводителят бе недоволен, че годеницата му е излязла на обяд, а не седи сама в мълчаливо бдение за майка му.

Робин набираше отново и отново. Накрая се свърза. Страйк довърши десерта и третата си бира и реши да иде до тоалетната.

Коляното му, което не го беше безпокоило много, докато се хранеше и разговаряше с Робин, го заболя с всичка сила, когато се изправи. Докато се върне на мястото си, вече се бе изпотил от болката. Ако се съдеше по изражението на Робин, тя още се мъчеше да успокои Матю. Когато най-сетне затвори и се върна при него, той отговори едносрично на въпроса й дали е добре.

— Мога аз да проследя онази Брокълхърст вместо теб — отново предложи тя, — ако кракът ти…

— Не — тросна се Страйк.

Болеше го, ядосваше се на себе си, подразнен бе от Матю и внезапно му призля. Не биваше да яде шоколад, преди да сложи в стомаха си пържола, картофи, сладкиш и три халби бира.

— Искам да се върнеш в офиса и да напишеш на компютъра последната фактура на Гънфри. И ми пусни съобщение дали проклетите журналисти още са там, защото, ако е така, ще отида направо у Анстис. — После измърмори под нос: — Наистина трябва да вземем още един служител.

Лицето на Робин се изопна.

— Отивам да си пиша на компютъра тогава — каза тя.

Грабна палтото и чантата си и си тръгна. Страйк успя да зърне ядосаното й лице, но някакво ирационално раздразнение го спря да я повика да се върне.