Копринената буба

46

Благодарен за ефекта от евтиното бренди и специфичното съчетание от ясен разум и сърдечност на Робин, Страйк се раздели с нея след много благодарности час по-късно. Робин пое към дома си при Матю въодушевена и развълнувана, вече много по-склонна от преди да повярва в теорията на Страйк за убиеца на Оуен Куин. Отчасти се дължеше на това, че нищо казано от Катрин Кент не й противоречеше, но главно защото бе изпитала прилив на голяма симпатия към шефа си при съвместния им разпит.

Страйк се върна в мансардното си апартаментче в не толкова приповдигнато настроение. Беше пил само чай и вярваше по-силно от всякога в теорията си, ала единственото веществено доказателство, което можеше да предложи, бе машинописна касета, а тя нямаше да е достатъчна да свали обвиненията на полицията срещу Лионора.

През нощта в събота и неделя имаше силно заледяване, ала през деня одеялото от облаци бе пробито от слънчева светлина. Дъждът превърна натрупания около тротоарите сняг в хлъзгава киша. Страйк бродеше сам между апартамента си и офиса, игнорира обаждане от Нина Ласелс и отказа покана за вечеря у Ник и Илса, като се извини с писмена работа, но истината беше, че предпочиташе самотата без външен натиск да обсъжда случая „Куин“.

Знаеше, че се държи така, сякаш бе обвързан от професионален стандарт, който бе престанал да е в сила, когато напусна Отдела за специални разследвания. Макар от законова гледна точка да бе свободен да бъбри с когото си пожелае за своите подозрения, продължаваше да ги третира като конфиденциални. Това отчасти се дължеше на вкоренен навик, но основната причина беше (и нека другите му се присмиваха, ако щат), че приемаше изключително сериозно възможността убиецът да дочуе какво планира и върши. По мнението на Страйк най-сигурният начин да се предотврати изтичането на секретна информация беше да не се споделя тя с никого.

В понеделник отново беше посетен от шефа и приятел на невярната госпожица Брокълхърст, чийто мазохизъм сега се бе разпрострял до желание да узнае дали тя наистина не криеше някъде и трети любовник, каквито бяха силните му подозрения. Страйк го слушаше, като половината му съзнание бе насочено към дейността на Дейв Полуърт, който започваше да се превръща в последната му надежда. Усилията на Робин си оставаха безплодни въпреки часовете, прекарвани в преследване на доказателството, което той бе поискал от нея.

В шест и половина вечерта, докато седеше в апартамента си и гледаше прогнозата за времето, която предвиждаше завръщане на арктическите условия до края на седмицата, телефонът му иззвъня.

— Познай какво, Диди — изрече Полуърт през пукащата линия.

— Занасяш ме — пророни Страйк и гърдите му се стегнаха от напрегнато очакване.

— Имам онова, което търсиш, приятелю.

— Боже мили — прошепна Страйк.

Това беше негова теория, но той се чувстваше смаян, сякаш Полуърт се бе добрал до успеха без ничия помощ.

— Опаковано е тук и те чака.

— Рано утре ще пратя някого за него…

— А аз пък ще се прибера у дома и ще се поглезя с хубава топла вана — заяви Полуърт.

— Чъм, ти си направо…

— Знам, такъв съм си. Друг път ще говорим за качествата ми. Умирам от студ, Диди, прибирам се вкъщи.

Страйк се обади на Робин да й съобщи новината. Нейният възторг не отстъпваше на неговия.

— Ясно, утре! — отсече решително тя. — Утре вече смятам да го имам…

— Искам да си много предпазлива — настоя Страйк. — Това не е състезание.

Почти не мигна през тази нощ.

Робин се появи в офиса чак в един часа на следващия ден, ала в мига, щом чу стъклената врата да се блъска и тя да го вика, той вече знаеше.

— Да не би…?

— Да — задъхано промълви тя.

Помисли, че той ще я прегърне, а това би означавало да се прекоси граница, не доближавана преди, ала устремът, който тя реши, че е към нея, беше към мобилния му телефон на бюрото.

— Ще се обадя на Анстис. Успяхме, Робин.

— Корморан, струва ми се… — понечи да обясни Робин, но той не я чу.

Забързано влезе в кабинета си и затвори вратата.

Робин се отпусна на стола си пред компютъра с известно чувство на дискомфорт. Приглушеният глас на Страйк в другата стая се извисяваше и затихваше. Неспособна да си намери място, тя отиде до банята, където си изми ръцете и се взря в отражението си в напуканото огледало над мивката и в натрапващия се яркозлатист цвят на косата си. Върна се в кабинета, все така не я свърташе и видя, че е пропуснала да включи лампичките на малката елхичка. Стори го и зачака, като неволно загриза нокти, което не бе правила от години.

Двайсет минути по-късно Страйк се появи от вътрешния кабинет със стисната челюст и гневно изражение.

— Задръстен тъпанар! — бяха първите му думи.

— Не! — изпъшка Робин.

— Не ще и да чуе — съобщи Страйк, твърде превъзбуден, за да седне, а куцукаше напред-назад из офиса. — Анализирали онзи кървав парцал от шкафа и по него била кръвта на Куин. Чудо голямо, може да се е порязал още преди месеци. Само че той е направо влюбен в проклетата си теория.

— Не му ли каза, че ако просто издейства заповед за обиск…?

— Тъпанар! — викна Страйк и удари с юмрук металния шкаф, от което той издрънча и накара Робин да подскочи.

— Но той няма как да отрече, след като бъде извършена експертиза…

— Точно там е работата, Робин! Ако не направи обиска преди експертизата, после вече може и да няма какво да се намери!

— Но ти каза ли му за пишещата машина?

— Ако простият факт, че тя е там, не пробива през дебелата му глава…

Тя не се осмели да прави повече предположения, а го гледаше как кръстосва със свъсени вежди, твърде притеснена от него, за да му признае какво я тревожи.

— По дяволите — изръмжа Страйк след шестия си тегел до бюрото й. — Чумата да го тръшне. Нямам избор. Ал — промърмори той, като отново извади мобилния си телефон. — И Ник.

— Кой е Ник? — попита Робин, отчаяно опитваща се да е в крак с намеренията му.

— Женен е за адвокатката на Лионора — обясни Страйк, докато натискаше бутоните. — Стар приятел, гастроентеролог…

Отново се прибра в кабинета си и затръшна вратата.

От нямане какво да върши Робин напълни чайника с разтупкано сърце и приготви чай за двама им. Течността в чашите изстина недокосната, а тя чакаше.

Когато Страйк се появи петнайсет минути по-късно, изглеждаше по-спокоен.

— Така — рече той, взе чашата си и отпи голяма глътка. — Имам план и ще си ми нужна. Навита ли си да участваш?

— То се знае! — отвърна Робин.

Той й обясни накратко какво възнамеряваше да предприеме. Беше амбициозно начинание и изискваше солидна доза късмет.

— Е? — попита я накрая Страйк.

— Няма проблем — отвърна Робин.

— Може и да не ни потрябваш.

— Може — съгласи се Робин.

— От друга страна, може да се окажеш ключова фигура.

— Да — кимна Робин.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — погледна я внимателно Страйк.

— Няма съвършено никакъв проблем — увери го Робин. — Искам да го направя, честно… Просто… — поколеба се тя. — Мисля, че той…

— Какво? — остро попита Страйк.

— Мисля, че е най-добре да потренирам — каза Робин.

— О… Да, щом казваш. Е, имаш време до четвъртък. Май тогава беше, сега ще проверя датата…

Той изчезна за трети път във вътрешния кабинет. Робин се върна на стола пред компютъра си.

Отчаяно желаеше да изпълни ролята си в залавянето на убиеца на Оуен Куин, ала онова, което се канеше да признае, когато острият тон на Страйк я стресна и отказа, беше: „Мисля, че той май ме видя“.