Копринената буба

23

Следобедът, прекаран в пъба с вдигнат крак, не намали кой знае колко отока в коляното на Страйк. След като купи болкоуспокояващи и бутилка евтино червено вино на път за станцията на метрото, той се отправи към „Гринуич“, където Анстис живееше с жена си Хелън, позната на близки и приятели като Хели. Пътуването до къщата им в „Ашбърнхам Гроув“ му отне повече от час поради закъснение на Централната линия. Стоя прав през целия път, като гледаше да не отпуска тежестта си върху левия крак, и отново оплакваше похарчените сто лири за такси до дома на Луси и обратно.

Когато слезе на „Докландс Лайт Рейлуей“, отново капчици дъжд обсипаха лицето му. Вдигна яка и закуцука в мрака, а отсечката, която би трябвало да измине за пет минути, му отне близо петнайсет.

Едва когато зави зад ъгъла по спретната улица с редови къщи с техните добре поддържани градини отпред, на Страйк му хрумна, че може би трябваше да донесе подарък за кръщелника си. Не изпитваше особен ентусиазъм по отношение на социалната част на вечерта, тъй като бе нетърпелив да обсъди с Анстис резултатите от експертизата.

Страйк не харесваше жената на Анстис. Желанието й да си вре носа навсякъде едва бе прикривано от втръсваща сърдечност; понякога излизаше на показ за миг като кинжал, проблеснал мимолетно изпод кожено палто. От нея извираше благодарност и внимание всеки път, когато Страйк попаднеше в орбитата й, ала той усещаше, че я гложди любопитство за екзотичното му минало, желание да научи нещо повече за баща му, рок звездата, и за майка му, наркоманката, а сега си представяше как копнее да узнае подробности от раздялата им с Шарлот, която винаги бе приемала с възторг, ала той неуспешно маскираше дълбока неприязън и недоверие.

На тържеството след кръщенето на Тимъти Корморан Анстис — отложено, докато той бе вече на година и половина, поради това, че баща му и кръстникът му първо трябваше да бъдат извозени от Афганистан по въздуха, а после и изписани от съответните си болници — Хели бе настояла да държи сълзлива реч на леко пияна глава как Страйк спасил живота на таткото на нейното бебче и колко много значело за нея, че се съгласил да бъде и ангел хранител на Тими. Страйк, който не бе съумял да измисли основателни причини за отказ да стане кръстник на момченцето, бе забол поглед в покривката, докато Хели говореше, и внимаваше да не срещне очите на Шарлот, защото тя щеше да го разсмее. Беше облечена — помнеше го съвсем ясно — в любимата му пауновосиня рокля с прихлупена предница, която прилепваше съвършено към всеки сантиметър от безупречната й фигура. Това, че редом с него бе толкова красива жена дори когато още се движеше с патерици, беше известна компенсация за осакатения му половин крак, все още негоден за протеза. Бе го трансформирала от Еднокракия в Щастливеца, успял да се сдобие — по чудо, както несъмнено си мислеше всеки зърнал я мъж — с годеница, която с влизането си в стая караше всички мъже да млъкват по средата на изречението.

— Корми, миличък — изцвърча Хели, като отвори вратата. — О, ти си вече толкова прочут… мислехме, че съвсем си ни забравил.

Никой друг не бе го наричал Корми в живота му. Той никога не си направи труда да я уведоми, че му е неприятно.

Без никакво насърчение от негова страна тя го дари с нежна прегръдка, за която той знаеше, че е предназначена да изрази съчувствие и съжаление за статуса му на необвързан. Къщата беше топла и ярко осветена след враждебната зимна вечер навън и той бе доволен да види, след като се изтръгна от Хели, че Анстис се зададе с халба „Дъм Бар“ като дар за посрещане.

— Ричи, хубава работа, остави го да влезе вътре…

Ала Страйк прие халбата и с благодарност отпи няколко глътки, преди да си съблече палтото.

Три и половина годишният кръщелник на Страйк нахлу в антрето, като издаваше пронизителни звуци, имитиращи двигател. Много приличаше на майка си, чиито черти, макар да бяха дребни и миловидни, сякаш бяха скупчени в средата на лицето й. Тимъти беше с пижама на Супермен и ръчкаше стените с пластмасов светлинен меч.

— О, Тими, миличък, не така, още са прясно боядисани… Искаше да остане буден, та да види чичо си Корморан. Постоянно му говорим за теб — сподели Хели.

Страйк изгледа дребната фигурка без ентусиазъм и без да открие у себе си ответен интерес към своя кръщелник. Тимъти бе единственото познато дете на Страйк, чийто рожден ден имаше надежда да запомни, не че това някога бе ставало повод Страйк да му купи подарък. Момчето се бе родило два дни преди експлозията на вайкинга на онзи прашен път в Афганистан, отнесла половината крак на Страйк и част от лицето на Анстис.

Страйк с никого не бе споделял как през дългите часове, прекарани в болничното легло, се бе питал защо тъкмо Анстис бе сграбчил и издърпал в задната част на автомобила. Много пъти го бе премислял в ума си: странният пресантиман, стигащ почти до увереност, че ще се взривят, посягането и дръпването на Анстис, когато със същата сила би могъл да изтегли сержант Гари Топли.

Дали защото през по-голямата част от предишния ден Анстис, в близост до Страйк, не беше разговарял по скайп с Хелън и не бе гледал новородения си син, когото иначе никога нямаше да срещне? Затова ли ръката на Страйк се бе насочила без колебание към по-възрастния мъж, полицаят от Териториалната армия, а не към Топли от Кралската военна полиция, сгоден, но без деца? Страйк не знаеше. Не беше сантиментален към деца и не харесваше жената, която бе спасил от съдбата на вдовица. Съзнаваше, че е само един от милионите войници, живи или мъртви, чиито взети на мига решения за действие, подсказани колкото от обучението им, толкова и от инстинкт, са променили завинаги съдбите на други хора.

— Искаш ли ти да прочетеш на Тими приказката му за лека нощ, Корми? Имаме нова книжка, нали, Тими?

Страйк не се сещаше за друго, което би желал по-малко, особено след като ставаше дума едно хиперактивно хлапе да седне в скута му и може би да ритне дясното му коляно.

Анстис го поведе към обединените кухня и трапезария. Стените бяха кремави, дъските на пода — голи, дългата дървена маса беше край френски прозорци в дъното на помещението, заобиколена със столове, тапицирани в черно. Страйк смътно си спомняше, че цветът им бе друг, когато бяха гостували за последен път с Шарлот. Хели нахълта след тях и тикна в ръцете на Страйк много ярко оцветена книжка. Той нямаше избор, освен да седне на един от столовете до масата за хранене. До него решително бе настанен Тими и Страйк зачете приказката „Кайла, кенгуруто, което обичаше да подскача“. Книжката беше (факт, който в обичайния случай не би забелязал) издание на „Роупър — Чард“. Тимъти не показваше и най-бегъл интерес към приключенията на Кайла и през цялото време играеше със светлинния си меч.

— Време е за лягане, Тими, дай целувка на Корми — нареди Хели на сина си, който, съпроводен с мълчаливата благословия на Страйк, просто се плъзна от стола и хукна навън от кухнята с шумни протести.

Хели го последва. Повишените гласове на майката и сина заглъхнаха с трополенето им нагоре по стълбите.

— Ще събуди Тили — предсказа Анстис и наистина съвсем скоро Хели се върна с врещящо едногодишно момиченце на ръце, което връчи на съпруга си, преди да се обърне към печката.

Страйк седеше унил до масата за хранене и все повече огладняваше, а междувременно се чувстваше дълбоко благодарен, задето нямаше деца. На семейство Анстис им отне почти три четвърти час да убедят Тили да се върне в леглото си. Най-сетне гювечът стигна до масата, а с него и още една халба „Дъм Бар“. Страйк би могъл и да се поотпусне, ако не беше предчувствието за атаката, готвена от Хели Анстис.

— Толкова се натъжих, като научих за теб и Шарлот — подхвана тя.

Устата му беше пълна, така че се наложи да изрази с бегъл жест своята признателност за нейната загриженост.

— Ричи! — възкликна закачливо тя, когато мъжът й понечи да й налее чаша вино. — Недей! Отново сме в очакване — гордо уведоми тя Страйк, поставила длан на корема си.

Той преглътна.

— Поздравления — изрече, озадачен, задето те изглеждаха толкова доволни от перспективата да се сдобият с още едно подобие на Тимъти или на Тили.

Като по команда синът им се появи отново и съобщи, че е гладен. За разочарование на Страйк, Анстис беше този, който стана от масата, за да се оправя с него, и остави Хели да се взира любопитно в Страйк, боднала на вилицата си късче от задушеното говеждо по бургундски.

— Значи, тя се омъжва на четвърти. Дори не мога да си представя какво ти е.

— Коя се омъжва? — попита Страйк.

Хели изглеждаше смаяна.

— Шарлот — каза тя.

Откъм стълбите се донесе воят на неговия кръщелник.

— Шарлот се омъжва на четвърти декември — поясни Хели и щом осъзна, че е първата, която му съобщава новината, бе обзета от вълнение, ала много бързо нещо в изражението на Страйк явно я притесни.

— Аз… така чух — промърмори тя и сведе поглед към чинията си, когато Анстис се върна.

— Малък негодник — каза той. — Заканих се да го напляскам по дупето, ако отново стане от леглото.

— Просто е превъзбуден — отвърна Хели, все още смутена от гнева, който бе доловила у Страйк, — защото Корми е тук.

Задушеното се бе превърнало в гума и пластмаса в устата на Страйк. Откъде бе могла Хели Анстис да разбере кога се омъжва Шарлот? Семейство Анстис не се движеха в нейните и на бъдещия й съпруг кръгове. Все пак годеникът й (Страйк се презираше, че помни това) бе синът на четиринайсетия виконт на Крой. Какво знаеше Хели Анстис за света на частни мъжки клубове, шивачи от „Савил Роу“ и дрогирани супермодели, типични за осигурения от доверителски фонд живот на почитаемия Джаго Рос? Не можеше да знае повече от самия Страйк. Шарлот, за която това бе присъща по рождение територия, се бе присъединила към Страйк в социалната ничия земя, докато бяха заедно, и там на никого от двама им не му бе добре в обкръжението на другия, там два напълно различни светогледа се сблъскваха и всичко се превръщаше в битка за общо пространство.

Тимъти отново цъфна в кухнята, ревящ до бога. Този път и двамата му родители станаха и заедно го съпроводиха към стаята му, докато Страйк, почти неосъзнал, че ги няма, бе оставен да изчезне в мъглата на спомените.

Шарлот бе нестабилна до такава степен, че един от вторите й бащи в някакъв момент се бе опитал да я освидетелства. Тя лъжеше с лекотата, с която другите жени дишаха; беше сбъркана в самата си най-съкровена същност. Най-дългият непрекъснат период на отношенията им беше две години, ала винаги след като взаимното им доверие биваше пропукано, отново бяха привличани един към друг, с всеки път (така му се струваше на Страйк) по-крехки и уязвими, отколкото преди, но притегляни от копнеж да получат сила от другия. В продължение на шестнайсет години в предизвикателство към недоумението и презрението на близки и приятели Шарлот се бе връщала отново и отново към едрия, незаконороден, а напоследък и осакатял войник. Ако това се случваше с когото и да било от приятелите му, Страйк би го посъветвал да си тръгне и да не се обръща повече назад, ала той се бе научил да я приема като вирус в кръвта, от който нямаше отърваване; най-доброто, на което можеше да се надява, бе да контролира симптомите му. Финалният разрив бе настъпил преди осем месеца, точно преди той да се прочуе покрай случая „Ландри“. Най-накрая тя бе изрекла непростима лъжа, той я бе напуснал завинаги, а тя се бе върнала в света си, където мъжете ходеха на лов за диви патици, а жените държаха тиара в семейния сейф; свят, който му бе казвала, че презира (макар по всичко да личеше, че това също е било лъжа…).

Семейство Анстис се върнаха без Тимъти, но пък с мрънкащата и хълцаща Тили.

— Сигурно се радваш, че нямаш деца, а? — весело подхвърли Хели, като отново се настани до масата с Тили в скута си.

Страйк се усмихна безрадостно и не й противоречи.

Имало бе дете, или по-точно духът, обещанието за дете, и после евентуално смъртта на дете. Шарлот му бе казала, че е бременна, отказваше да се прегледа при лекар, съобщи му една дата, после я смени, накрая обяви, че всичко е свършило, без да даде и грам доказателство, че изобщо е било реално. Беше лъжа, която повечето мъже не биха могли да простят, и за Страйк тя представляваше, а нямаше начин Шарлот да не го бе знаела, лъжата, която щеше да сложи край на всички лъжи, и смъртта на мъничкото доверие, оцеляло след годините на нейната митомания.

Щеше да се омъжи на четвърти декември, само след единайсет дни… Как би могла Хели Анстис да го знае?

Той изпитваше някаква перверзна благодарност сега за мрънкането и сцените на двете деца, които бяха провалили всякакъв възможен разговор по време на десерта — пудинг от ревен и яйчен крем. Предложението на Анстис да си вземат по една бира в кабинета му, за да обсъдят доклада от експертизата, бе най-доброто, което Страйк бе чул за цял ден. Оставиха леко нацупената Хели, която очевидно смяташе, че не е успяла да изстиска от Страйк отплата за целия си труд, да се оправя с вече много сънливата Тили и обезпокоително разсънения Тимъти, който се бе появил да уведоми, че е полял цялото си легло с водата си за пиене.

Кабинетът на Анстис беше малка стая в дъното на коридора с библиотечни рафтове покрай всички стени. Той предложи на Страйк стола пред компютъра, а сам седна на една стара мека табуретка. Завесите не бяха спуснати и Страйк виждаше ситно ръмящия дъжд, падащ като прах на оранжевата светлина на улична лампа.

— От „Експертизи“ казаха, че не са имали по-трудна задача — започна Анстис и Страйк мигом му отдаде цялото си внимание. — Но имай предвид, казаното тук е неофициално, още нямаме всички резултати.

— В състояние ли са да се произнесат кое точно го е убило?

— Удар по главата — отвърна Анстис. — Задната част на черепа му е хлътнала навътре. Смъртта може да не е била мигновена, но мозъчната травма е била достатъчна да го убие. Не могат да са сигурни дали е бил мъртъв, когато е бил разрязан и изкормен, но със сигурност е бил в безсъзнание.

— Благодарни сме и на дребните милости. А някаква представа дали е бил вързан преди или след удара?

— Има спорове по този въпрос. Част от кожата под въжетата на една от китките му е посиняла и според тях това сочи, че е бил вързан, преди да бъде убит, но нямаме индикация дали още е бил в съзнание, когато са го стегнали с въжетата. Проблемът е, че тази проклета киселина е заличила от пода всички белези от борба, каквито може да е имало, както и следи от тътрене на тялото. Бил е едър, тежък мъж…

— По-лесно е да се справиш с него, ако е вързан — съгласи се Страйк, като си мислеше за ниската и слаба Лионора. — Добре е да се знае все пак ъгълът, от който е бил ударен.

— Отгоре — отвърна Анстис, — но не знаем дали е ударен, докато е бил прав, седнал или коленичил…

— Според мен можем да бъдем сигурни, че е убит в същата стая — каза Страйк, следващ собствената си нишка на мисли. — Не виждам кой може да е толкова силен, че да затътри тежък труп по онези стълби.

— Има консенсус, че е умрял, кажи-речи, на мястото, на което е открит. Там е най-голямата концентрация на киселина.

— Знаете ли какъв вид киселина е било?

— О, не ти ли казах? Солна киселина.

Страйк се помъчи да си припомни нещо от уроците по химия.

— Не я ли използват за галванизиране на стомана?

— Покрай другото и за това. Тя е най-разяждащото вещество, което можеш да си купиш легално, и се употребява при куп промишлени процеси. Почиства и силно замърсени повърхности. Странното е, че се произвежда по естествен път и в човешкия организъм. Като гастритна киселина.

Страйк отпи замислено от бирата си.

— В книгата го поливат с витриол.

— Витриолът е сярна киселина, а солната киселина е нейно производно. Действа силно корозивно на човешките тъкани… както сам видя.

— Откъде убиецът се е сдобил с такова количество?

— Ако щеш, вярвай, изглежда, вече я е имало в къщата.

— Но защо, за бога?

— Още не сме открили никой, който да може да ни каже. Имаше празни туби от по един галон на пода в кухнята и прашни контейнери със същото описание в шкаф под стълбите, пълен с вещи и неотварян. Дошли са от промишлена химическа компания в Бирмингам. По празните имаше следи като от ръце с ръкавици.

— Много интересно — отбеляза Страйк и почеса брадичката си.

— Още се опитваме да установим кога и как са купени.

— Ами тъпият предмет, с който е ударен по главата?

— В ателието има старомоден стопер за врата — от масивно желязо, оформен като ютия с дръжка: почти сигурно е било това. Съвпада с отпечатъка в черепа му. И върху него беше излята солна киселина, както и навсякъде другаде.

— Как се очертава времето на смъртта?

— Там е деликатният момент. Ентомологът не желае да се обвърже, твърди, че състоянието на трупа обезсилва обичайните изчисления. Парите от солната киселина са държали насекомите настрани за известно време, така че не може да се определи времето на смъртта от техния ефект. Никоя уважаваща се муха месарка няма да снесе яйца в киселина. Имаше една-две ларви по части от тялото, които не бяха поразени от химикала, но не се е получил обичайният ефект от насекоми. Плюс това отоплението в къщата е било засилено, така че гниенето на трупа може би е започнало малко по-рано, отколкото обичайно би се случило при такова студено време. Но пък солната киселина е попречила на нормалния процес на разложение. Части от трупа са изгорени до кокал. Решаващият фактор щяха да бъдат вътрешностите, последно хранене и прочее, само че те напълно са отстранени от тялото. Изглежда, са останали при убиеца — отбеляза Анстис. — Не бях чувал такова нещо да е правено преди, а ти? Да се отмъкнат цели килограми черва.

— Не — отвърна Страйк, — и за мен е нещо ново.

— В крайна сметка експертите отказват да се ангажират с времева рамка и могат само да кажат, че е мъртъв поне от десет дни. Но аз си поговорих насаме с Ъндърхил, който е най-добрият сред тях, и той ми каза неофициално, че според него Куин е умрял преди две седмици. Наясно е обаче, че доказателствата ще са достатъчно спорни в съда, та да позволят на защитата да маневрира.

— А фармакологията? — попита Страйк, като в мислите си се връщаше към размерите на Куин и колко трудно би било някой да се справи с толкова едро тяло.

— Възможно е да е бил упоен — съгласи се Анстис. — Още нямаме резултатите от кръвните проби и анализираме съдържанието на бутилките в кухнята. Ала — той допи бирата си и със замах остави халбата — има и друг начин, по който той би могъл да е улеснил нещата за убиеца. Куин е обичал да бъде връзван… сексуални игрички.

— Откъде знаеш това?

— От приятелката — отговори Анстис. — Катрин Кент.

— Значи вече си говорил с нея?

— Да — потвърди Анстис. — Открихме таксиметров шофьор, който качил Куин в девет часа вечерта на пети на няколко пресечки от дома му и го оставил на Литъл Роуд.

— Точно до „Стафорд Крипс Хаус“ — каза Страйк. — Значи, от Лионора е отишъл право при приятелката си.

— Не, не го е направил. Кент била заминала да седи при умиращата си сестра и имаме потвърждение на показанията й. Прекарала е нощта в хосписа. Твърди, че не го е виждала от месец, но беше изненадващо откровена по повод сексуалния им живот.

— Пита ли я за подробности?

— Тя май бе под впечатление, че знаем повече, отколкото наистина знаем. Изпя си всичко без много подканяне.

— Навежда към размисъл — рече Страйк. — Тя ми каза, че никога не е чела „Bombyx Mori“.

— И на нас каза същото.

— Ала нейната героиня връзва и подлага на тормоз героя в романа. Може би е искала да заяви официално, че връзва хората заради секс, а не заради мъчения или убийство. Ами копието от ръкописа, който Лионора твърди, че Куин е взел със себе си? Всички бележки и стари машинописни ленти? Тях намерихте ли?

— Не — отговори Анстис. — Докато не научим, че е бил някъде другаде, преди да отиде на Талгарт Роуд, ще се опираме на допускането, че убиецът ги е взел. Къщата беше празна, с изключение на малко за ядене и пиене в кухнята, матрак за къмпинг и спален чувал в една от спалните. Изглежда, Куин е нощувал там. И в тази стая беше изляна обилно солна киселина, цялото му легло бе покрито с нея.

— И няма пръстови отпечатъци? Следи от стъпки? Чужди косми, кал?

— Нищо. Наши хора още работят по местопрестъплението, но киселината е унищожила всичко по пътя си. Служителите ни работят с маски, иначе парите ще им изгорят гърлата.

— Някой освен таксиметровия шофьор виждал ли е Куин след изчезването му?

— Никой не е видял Куин да влиза в къщата на Талгарт Роуд, но една съседка от номер 183 го е видяла да излиза една сутрин. В ранните часове на шести. Съседката се прибирала у дома си след купон по случай Нощта на фойерверките.

— Било е тъмно, а тя е през две къщи, така че какво всъщност е видяла?

— Силует на висока фигура с наметало, носел голям сак.

— Голям сак?

— Да — потвърди Анстис.

— Фигурата с наметалото качила ли се е в кола?

— Не, отдалечила се и се изгубила от поглед, но е възможно зад ъгъла да е била паркирана кола.

— А някой друг?

— Един дъртак от „Пътни“ се кълне, че видял Куин на осми. Обадил се в местния полицейски участък и го описал съвсем точно.

— Какво е правел Куин?

— Купувал книги от книжарницата „Бридлингтън“, където работи старецът.

— Доколко убедителен свидетел е?

— Възрастен е, но твърди, че си спомня какво купил Куин, а и физическото описание, което дава, е добро. А пък една жена, която живее в апартаментите срещу мястото на престъплението, смята, че се разминала с Майкъл Фанкорт, който минал покрай къщата също сутринта на осми. Нали го знаеш онзи писател с голямата глава? Известният?

— Да, знам го — бавно отговори Страйк.

— Свидетелката казва, че се обърнала през рамо да го разгледа хубаво, защото го разпознала.

— И само е минал покрай къщата?

— Така твърди тя.

— Някой вече попита ли Фанкорт за това?

— Той е в Германия, но щял да ни сътрудничи на драго сърце, щом се върне. Агентът му се разтопи от любезност и желание да помогне.

— Някаква друга подозрителна активност около Талгарт Роуд? Записи от охранителни камери?

— Единствената камера е разположена под неподходящ ъгъл спрямо къщата, наблюдава пътното движение… Ала най-хубавото го запазих за накрая. Има и още един съсед, от другата страна, през четири къщи, който се кълне, че видял дебела жена в бурка да си отваря вратата и да влиза в къщата следобед на четвърти, а в ръка носела пластмасов плик с храна за вкъщи от арабско заведение. Направило му впечатление, защото къщата толкова дълго не била обитаема. Твърди, че тя прекарала там един час, после си тръгнала.

— Сигурен ли е, че е била тъкмо в къщата на Куин?

— Казва, че е сигурен.

— И е имала ключ?

— Така твърди.

— Бурка — промърмори Страйк. — Да му се не види.

— Не бих се заклел, че зрението му е отлично, носи очила с дебели лещи. Каза ми, че не знаел на улицата да живеят мюсюлмани, та това привлякло вниманието му.

— Значи Куин евентуално е забелязан два пъти, след като е оставил жена си: в ранните часове на шести и на осми в „Пътни“.

— Да — каза Анстис, — но аз не бих възлагал големи надежди по повод никое от тези твърдения, Боб.

— Ти мислиш, че е умрял още в нощта, след като е напуснал дома си — каза Страйк, като по-скоро излагаше факт, отколкото задаваше въпрос, а Анстис кимна.

— Ъндърхил така мисли.

— Няма ли следа от ножа?

— Нищо. Единственият нож в кухнята беше много тъп, от обикновените. Твърдо с него не би могло да се свърши онова.

— За кого знаем, че е имал ключ от къщата?

— Очевидно клиентката ти — посочи Анстис. — Самият Куин също трябва да е имал. Фанкорт притежава два, каза ни го по телефона. Семейство Куин дали един на агентката, когато организирала някакви ремонтни работи от тяхно име; тя твърди, че им го върнала. Човек от съседната къща имал ключ, за да може да влезе, ако се случела някаква авария.

— Не е ли влязъл, след като вонята е станала толкова силна?

— Съседите от едната страна пъхнали бележка през процепа на вратата с оплакване за миризмата, но онзи, у когото бил ключът, заминал за два месеца в Нова Зеландия преди две седмици. Разговаряхме с него по телефона. За последен път бил в къщата през май, когато приел доставка на няколко пратки, докато вътре имало работници, и ги оставил в антрето. Госпожа Куин не беше особено ясна по въпроса на кого друг може да са давали ключ през годините. Странна жена е тази госпожа Куин, не мислиш ли? — додаде Анстис, променил темата с лекота.

— Не съм се замислял за това — излъга Страйк.

— Съседите я чули да го преследва във вечерта на изчезването му.

— Това не го знаех.

— Да. Изскочила от къщата след него и крещяла. Всички съседи казват едно и също — добави Анстис, като внимателно наблюдаваше Страйк. — Извикала: „Знам накъде си тръгнал, Оуен!“.

— Само си е мислела, че знае — сви рамене Страйк. — Предполагала е, че отива в хотела за отдих на писатели, за който му споменал Крисчън Фишър. „Бигли Хол“.

— Отказва да се изнесе от къщата.

— Има умствено увредена дъщеря, която никога не е нощувала другаде. И как си представяш Лионора да надвие Куин?

— Не си го представям — каза Анстис, — но знаем, че се е възбуждал, като го връзват, а надали тя не е била наясно след над трийсетгодишен брак.

— И според теб след скандала тя е отишла там и е предложила да го поглези с връзване?

Анстис се засмя формално в отговор, после заяви:

— Нещата не изглеждат добре за нея, Боб. Гневна съпруга с ключ за къщата, достъп до ръкописа, солиден мотив, ако е знаела за любовницата, особено ако е бил повдигнат въпросът Куин да изостави нея и дъщеря й заради Кент. Имаме само нейната дума, че „Знам накъде си тръгнал“ означава писателския хотел, а не къщата на Талгарт Роуд.

— Изложено така от теб, звучи убедително — каза Страйк.

— Но ти си на друго мнение.

— Тя е моя клиентка — уточни Страйк. — Плащат ми да търся алтернативи.

— Тя сподели ли с теб къде е работила? — попита Анстис с вид на човек, който се кани да изиграе коза си. — Още в Хей-он-Уай, преди да са били женени?

— Казвай — подкани го Страйк не без голяма доза тревожност.

— В месарницата на чичо й — обяви Анстис.

Страйк чу Тимъти Корморан Анстис отново да трополи по стълбите и да крещи с пълно гърло по повод някакво ново разочарование. За пръв път в неудовлетворителното им познанство Страйк изпита истинско съчувствие и разбиране към момчето.