Копринената буба

18

Страйк съвсем беше забравил, че Робин си бе тръгнала от офиса в петък в настроение, което можеше да бъде категоризирано като сръдня. Знаеше само, че тя е единственият човек, с когото има желание да говори за случилото се, и макар обикновено да избягваше да й звъни в почивните дни, обстоятелствата бяха изключителни и оправдаваха изпращане на съобщение. Той го пусна от таксито, което откри след петнайсетминутно трамбоване по мокрите студени улици в тъмното.

Робин се бе сгушила в кресло у дома си с „Разследващо интервю: психология и практика“, книга, която си беше купила онлайн. Матю беше на дивана и разговаряше по стационарния телефон с майка си в Йоркшър, която отново не се чувстваше добре. Извърташе очи нагоре всеки път, когато Робин си напомнеше да вдигне поглед и да се усмихне съчувствено на раздразнението му.

Когато мобилният й телефон завибрира, Робин го погледна недоволно; опитваше се да се концентрира върху „Разследващо интервю“.

Тя нададе нещо средно между изохкване и пискане, което стресна Матю. Книгата се изплъзна от скута й и падна на пода, напълно пренебрегната. Тя грабна мобилния си телефон и се втурна с него в спалнята.

Матю разговаря с майка си още двайсет минути, после отиде да се ослушва пред затворената врата на спалнята. Чуваше Робин да задава въпроси, на които явно получаваше пространни отговори. Нещо в тембъра на гласа й го караше да е сигурен, че на линията отсреща е Страйк. Квадратната му челюст се стегна.

Когато накрая Робин излезе от спалнята, шокирана и изпълнена с почит, съобщи на годеника си, че Страйк е открил изчезналия човек, когото издирваше, и че той е бил убит. Природното любопитство на Матю го теглеше в една посока, но неговата неприязън към Страйк и фактът, че се бе осмелил да търси Робин в неделя вечер, го дърпаха в противоположната.

— Е, радвам се, че тази вечер се случи нещо, което да те заинтересува — подхвърли той. — Знам, че темата за маминото здраве те отегчава до смърт.

— Ах, ти, проклет лицемер! — смая се Робин, оскърбена от тази неправда.

Кавгата ескалира с алармираща скорост. Поканата към Страйк за сватбата; презрителното отношение на Матю към службата на Робин; какъв щеше да е съвместният им живот; какво дължеше всеки на другия. Робин бе ужасена как бързо самите основи на взаимоотношенията им бяха изложени на изследване и взаимни обвинения, ала не отстъпи. Познатото чувство на недоволство и гняв към мъжете в живота й я бе сграбчило в хватката си — към Матю, задето не разбираше защо работата й е толкова важна за нея; към Страйк, задето не успяваше да осъзнае потенциала й.

(Ала нали й се обади, след като бе открил трупа… Тя бе успяла да вмъкне въпроса „На кого още каза?“ и той отговори, без да покаже, че разбира какво означава това за нея: „На никого, само на теб“.)

Междувременно Матю се чувстваше жертва на изключителна несправедливост. Напоследък бе забелязал нещо, за което знаеше, че не би трябвало да се оплаква и което още повече подсилваше недоволството му, че е принуден да се примирява: преди да започне работа при Страйк, Робин винаги първа отстъпваше при разправия, първа се извиняваше, ала миролюбивата й природа сякаш бе подкопана от проклетата й глупава служба…

Имаха само една спалня. Робин извади резервни одеяла от горния рафт на гардероба, взе си и чисти дрехи и обяви намерението си да спи на дивана. Сигурен, че не след дълго ще й размине (диванът бе твърд и неудобен), Матю не се опита да я разубеди.

Ала той бе сгрешил в очакванията си тя да омекне. Когато се събуди на другата сутрин, завари дивана празен, а Робин вече беше излязла. Гневът му се разрасна неимоверно. Тя очевидно бе тръгнала за работа с цял час по-рано и във въображението си — обикновено Матю бе лишен от въображение — той видя грамадния грозен негодник да й отваря вратата на апартамента си, не тази на офиса долу…