Копринената буба

47

На светлината на старомодната улична лампа стенописите в анимационен стил, покриващи фасадата на „Челси Артс Клъб“, изглеждаха странни и зловещи. По боядисаните в цветовете на дъгата стени на дълга редица обикновени бели къщи, събрани в едно, бяха изрисувани циркови куриози: четирикрако русо момиче, слон, изяждащ гледача си, посърнал акробат в раирани затворнически дрехи, изглеждащ сякаш главата му бе завряна в ануса. Клубът бе разположен на изискана сънлива улица с дървета, притихнала под снега, който се бе завърнал с пълна сила и бързо затрупваше покривите и тротоарите, сякаш кратката пролука в арктическата зима никога не я бе имало. През целия четвъртък снеговалежът се бе усилвал и сега, гледан през завесата от снежинки, трепкаща на светлината на лампата, старият клуб със свежи пастелни цветове приличаше на картонен декор, на шатра, изрисувана в стил „Оптическа илюзия“.

Страйк стоеше в сенчеста пресечка на Олд Чърч стрийт и наблюдаваше как те един по един пристигаха за малкото си парти. Видя как възрастният Пинкълман слезе от таксито, подкрепян от Джери Уолдгрейв с каменно лице, докато Даниъл Чард бе застанал по-встрани, подпрян на патериците си, и го посрещна с неловка усмивка. Елизабет Тасъл дойде сама с такси, взе да рови в чантата си, за да плати, и трепереше на студа. Накрая в кола с шофьор пристигна Майкъл Фанкорт. Не бързаше да слезе, а когато го направи, изпъна палтото си, преди да се заизкачва по стълбите към входа.

Детективът с посипана със сняг остра къдрава коса извади мобилния си телефон и позвъни на брат си.

— Здравей — каза Ал, който звучеше развълнуван. — Всичките са в салона за хранене.

— Колко са?

— Около дузина.

— Идвам.

Страйк прекоси, накуцвайки, улицата, като се подпираше на бастуна си. Пуснаха го веднага щом съобщи името си и обясни, че идва като гост на Дънкан Гилфедър.

Ал и Гилфедър, фотограф на знаменитости, когото Страйк срещаше за пръв път, стояха в близост до входа. Гилфедър беше малко объркан по повод на това кой е Страйк и защо той, член на този ексцентричен и очарователен клуб, бе помолен от своя познат Ал да покани гост, когото не беше виждал в живота си.

— Брат ми — представи го Ал, когато ги запозна.

Изглеждаше много горд.

— О… — промълви безизразно Гилфедър. Носеше същия тип очила като Крисчън Фишър и дългата му до раменете рядка коса беше подстригана на черта. — Мислех, че брат ти е по-малък от теб.

— Говориш за Еди — поясни Ал. — А това е Корморан, бивш офицер от армията. Сега е детектив.

— О — пак рече Гилфедър, още по-ненаясно и отпреди.

— Благодаря за тази услуга — обърна се Страйк и към двамата мъже. — Да ви взема ли по едно питие?

Клубът беше толкова шумен и препълнен, че беше трудно да се види много от него с изключение на случайно мярнали се меки дивани и пукащ огън от дърва. Стените на бара с нисък таван бяха щедро окичени с гравюри, картини и снимки. Имаше атмосферата на провинциална къща — уютна и малко овехтяла. Като най-високия в помещението Страйк можеше да погледне над главите на присъстващите към прозорците в задната част на клуба. Отвъд тях имаше голяма градина, осветена на участъци от външни лампи. Дебел слой девствен сняг, чист и гладък като глазура на празнична торта, покриваше храстите и каменните скулптури помежду тях.

Страйк се добра до бара и поръча по чаша вино за двамата си домакини, като през това време не пропусна да погледне към салона за хранене.

Вечерящите изпълваха няколко дълги дървени маси. Компанията от „Роупър — Чард“ седеше до два френски прозореца, през които се виждаше призрачно бялата градина. Десетина души, някои от които Страйк не познаваше, се бяха събрали за честването на деветдесетгодишния Пинкълман, седнал начело на масата. Който и да бе отговарял за настаняването, беше разположил Елизабет Тасъл и Майкъл Фанкорт на голямо разстояние един от друг. Фанкорт говореше високо в ухото на Пинкълман, Чард седеше насреща му. Елизабет Тасъл беше до Джери Уолдгрейв. Не си говореха.

Страйк подаде чашите с вино на Ал и Гилфедър, после се върна в бара да вземе уиски за себе си, като умишлено се стараеше да има безпрепятствен поглед към компанията от „Роупър — Чард“.

— Ти пък защо си тук? — прозвуча глас, ясен като камбанка, но идещ някъде от ниското.

Нина Ласелс бе застанала до лакътя му в същата черна рокля с презрамки, която бе носила на вечерята по случай рождения му ден. Не беше останала и следа от предишния й маниер на кикотене и флиртуване. В изражението й личеше упрек.

— Здравей — каза изненадан Страйк. — Не очаквах да те видя тук.

— Нито аз теб — отвърна тя.

Вече повече от седмица не беше отговарял на обажданията й, не и след нощта, когато спа с нея, за да се отърси от мисли за сватбата на Шарлот.

— Значи се познаваш с Пинкълман — подхвана светски разговор Страйк при все недвусмислената й враждебност.

— Поемам някои от авторите на Джери сега, когато той напуска. Пинкс е един от тях.

— Поздравления — каза й Страйк. Тя не се усмихна. — Но Уолдгрейв все пак е дошъл на празненството.

— Пинкс е привързан към Джери. Ти защо си тук? — повтори тя въпроса си.

— Върша онова, за което съм нает. Опитвам се да разбера кой е убил Оуен Куин.

Тя изви очи нагоре в гримаса, която ясно показваше, че упорството му вече е излязло от границите на шегата.

— Как влезе? Тук е само за членове.

— Имам си връзки — отвърна Страйк.

— Значи не ти е хрумнало да използваш пак мен? — попита тя.

Той не хареса особено собственото си отражение в големите й миши очи. Нямаше спор, че я бе използвал неведнъж. Беше станало вулгарно и срамно, а тя не заслужаваше това.

— Казах си, че това се поизтърка — промърмори Страйк.

— Да — кимна Нина, — имаш право.

Тя му обърна гръб и отиде до масата, където зае последното свободно място помежду двама служители, които той не познаваше.

Страйк беше право в полезрението на Джери Уолдгрейв. Уолдгрейв го забеляза и Страйк видя как очите на редактора се разшириха зад очилата му с рогови рамки. Привлечен от вперения поглед на Уолдгрейв, Чард се извърна и беше очевидно, че разпозна Страйк.

— Как върви? — възбудено попита Ал, застанал до него.

— Къде се дяна онзи Гил… Еди-кой си?

— Изгълта си питието и си тръгна. Въобще не му е ясно какво кроим — отвърна Ал.

Ал също не знаеше с каква цел са тук. Страйк му бе казал само, че му е нужно да влезе в „Челси Артс Клъб“ тази вечер и че му е нужен превоз. Яркочервеното алфа ромео спайдър на Ал беше паркирано малко по-надолу на улицата. За коляното на Страйк слизането и качването в такава ниска кола беше смърт.

Вече половината от хората на масата на „Роупър — Чард“ остро усещаха присъствието му, каквото и бе неговото намерение. Страйк беше застанал така, че ги виждаше ясно отразени в тъмните френски прозорци. Две Елизабет Тасъл го стрелкаха злобно над менюто, два образа на Нина упорито го игнорираха, двама Чард с лъскави темета повикаха всеки по един келнер и зашепнаха в ухото му.

— Това не е ли плешивецът, когото видяхме в „Ривър Кафе“? — попита Ал.

— Да — потвърди Страйк и се подсмихна, когато едрият келнер се отдели от отражението си и тръгна към тях. — Мисля, че ей сега ще ни попитат дали имаме право да сме тук.

— Много съжалявам, господине — взе да мърмори келнерът, когато стигна до Страйк, — но мога ли да се поинтересувам…

— Ал Рокъби. С брат ми сме тук като гости на Дънкан Гилфедър — любезно обясни Ал, преди Страйк да е успял да отговори.

Тонът на Ал показваше изненада, че изобщо някой си е позволил да се усъмни в тях. Той бе очарователен и привилегирован млад човек, добре приеман навсякъде и с блестящи акредитиви, а безусловното включване от негова страна на Страйк в семейството прехвърляше и на него същите безспорни права. От тясното лице на Ал светеха очите на Джони Рокъби. Келнерът избъбри извинение и се оттегли.

— Просто се опитваш да ги изнервиш ли? — попита Ал, загледан към масата на издателите.

— Не би навредило — с усмивка отвърна Страйк и отпи от уискито си, докато наблюдаваше как Чард, подпрян на патериците си, произнася реч в чест на Пинкълман. Изпод масата се появиха картичка и подарък. Срещу всеки поглед и усмивка, отправени към възрастния писател, имаше и по едно нервно поглеждане към едрия тъмнокос мъж, който ги наблюдаваше от бара. Единствен Майкъл Фанкорт не се бе извръщал към него. Или оставаше в неведение за присъствието на детектива, или то не го смущаваше.

Когато сервираха ордьоври пред всички, Джери Уолдгрейв стана от масата и тръгна към бара. Нина и Елизабет го сподириха с очи. По пътя към тоалетната той само кимна на Страйк, ала на връщане се спря.

— Учуден съм да ви видя тук.

— Така ли? — попита Страйк.

— Така — отвърна Уолдгрейв. — Карате хората да се чувстват неудобно.

— Нищо не мога да сторя по въпроса — вдигна рамене Страйк.

— Можете да се постараете да не се взирате в нас.

— Това е брат ми Ал — съобщи Страйк, като игнорира молбата.

Ал, сияещ, протегна ръка, която Уолдгрейв пое и стисна напълно слисан.

— Дразните Даниъл — заяви Уолдгрейв на Страйк, като го гледаше право в очите.

— Колко жалко — подхвърли Страйк.

Редакторът прокара ръка през рошавата си коса.

— Е, ако така сте си наумили…

— Изненадан съм, че ви е грижа как се чувства Даниъл Чард.

— Не че ме е грижа — поясни Уолдгрейв, — но той може да почерни живота на околните, когато е в лошо настроение. А искам тази вечер всичко да мине добре заради Пинкълман. Не разбирам защо сте тук.

— Исках да направя доставка — отвърна Страйк и извади от вътрешния си джоб бял плик без надпис.

— Какво е това?

— За вас е — отговори Страйк.

Уолдгрейв го взе с недоумение.

— Ето и нещо, върху което да се замислите — добави Страйк, като се приближи до озадачения редактор в шумния бар. — Фанкорт е страдал от заушка, преди жена му да умре.

— Какво? — попита объркан Уолдгрейв.

— Никога не е имал деца. Сигурен съм, че е безплоден. Реших, че може да ви заинтересува.

Уолдгрейв се втренчи в него със зяпнала уста и не намираше какво да каже. След това си тръгна, все така стиснал белия плик.

— Какво беше това? — изгарящ от любопитство се поинтересува Ал.

— План А — отвърна Страйк. — Да видим какво ще излезе.

Уолдгрейв седна отново на масата на „Роупър — Чард“. Отразен в черния прозорец до себе си, той отвори плика, даден му от Страйк. Смаян, извади от него втори плик. На този имаше написано име.

Редакторът погледна към Страйк, който вдигна вежди. Джери Уолдгрейв се поколеба, после се обърна към Елизабет Тасъл и й подаде плика. Тя прочете написаното върху него и се намръщи. Стрелна поглед към Страйк. Той й се усмихна и вдигна чашата си като за тост.

За момент тя изглеждаше несигурна как да постъпи; после сръчка момичето до себе си и предаде плика нататък.

Той обходи масата и се озова отсреща в ръцете на Майкъл Фанкорт.

— Дотук добре — промълви Страйк. — Ал, аз излизам в градината да изпуша една цигара. Стой тук и дръж телефона си подръка.

— Не позволяват да се използват мобилни телефони… — подзе Ал, но щом зърна изражението на Страйк, бързо изрече: — Така ще направя.