Копринената буба

17

Страйк не за пръв път посещаваше Скотланд Ярд по настояване на Централното полицейско управление. Предишното му интервю също беше по повод на труп и на детектива му хрумна, докато чакаше в стая за разпити много часове по-късно с вече попритъпила се болка в коляното от дългото принудително обездвижване, че и тогава бе правил секс предишната нощ.

Беше сам в стайче само малко по-голямо от стандартен офис шкаф за канцеларски материали и мислите му се лепяха като мухи за гадната гнилоч, която бе заварил в художническото ателие. Ужасът от видяното не го бе напуснал. В професията си бе срещал трупове, тътрени до положение, което да предположи самоубийство или злополука; бе изследвал тела с ужасни следи от опити да се заличат жестокостите, на които са подлагани преди смъртта; виждал бе осакатени и разчленени мъже, жени и деца; ала гледката на Талгарт Роуд 179 бе нещо съвършено ново. Злодейството на стореното стигаше едва ли не до оргийна лудост, преднамерено сътворен образец на садистична показност. Най-тежко му бе да разсъждава за реда, по който бе изсипана киселината и бе изкормено тялото: беше ли имало мъчения? Дали Куин е бил жив, или мъртъв, когато убиецът му е подреждал чинии и прибори около него?

Огромната сводеста стая, в която лежеше трупът на Куин, сега без съмнение гъмжеше от мъже със защитни облекла, които събираха веществени доказателства за експертиза. На Страйк му се щеше да е там с тях. Бездействието след подобно откритие му беше ненавистно. Гореше от професионална неудовлетвореност. Изолиран от мига, щом пристигна полицията, той бе сведен до някакъв си, случайно натъкнал се на сцената (а в случая „сцена“ бе твърде многозначна дума, както му хрумна внезапно: тялото, вързано и аранжирано на светлината от гигантския като в църква прозорец… принесено в жертва на някаква демонична сила… седем чинии, седем прибора за хранене…).

Матираното стъкло на прозореца в стаята за разпити блокираше всякаква видимост навън освен цвета на небето, който вече бе черен. Прекарал бе дълго време в това помещение и все пак от полицията още не бяха приключили със снемането на показанията му. Трудно бе да се прецени доколко желанието им да проточат интервюто се дължеше на истинско подозрение и доколко на враждебност. Естествено, редно бе лицето, открило жертва на убийство, да бъде подложено на щателен разпит, тъй като често знаеше повече, отколкото имаше желание да каже, а в нередки случаи знаеше всичко. При решаването на случая „Лула Ландри“ обаче можеше да се каже, че Страйк унижи Централното полицейско управление, които уверено бяха обявили смъртта й за резултат от самоубийство. Затова Страйк отричаше да е параноичен в заключението си, че в отношението на жената детектив, инспектор с късо подстригана коса, току-що напуснала стаята, прозира решимост да го накара да се изпоти. Нито мислеше, че е наложено от необходимост толкова много нейни колеги да се отбият да го видят, като някои само се взираха в него, а други подхвърляха злонамерени забележки.

Ако си въобразяваха, че му причиняват неудобство, грешаха. Той не бързаше за никъде, а бяха го нахранили съвсем прилично. Оставаше да му разрешат и да пуши и би се чувствал съвсем удобно. Жената, която го бе разпитвала в продължение на един час, му бе казала, че може да излезе, придружен, навън под дъжда да изпуши една цигара, но инерция и любопитство го задържаха на мястото му. Уискито, подарък за рождения му ден, беше до него в плика. Каза си, че ако възнамеряваха да го държат тук още дълго, като нищо щеше да го отвори. Оставили му бяха бутилка с вода и пластмасова чашка.

Вратата зад гърба му прошумоля върху дебелия сив мокет.

— Мистичния Боб — изрече един глас.

Ричард Анстис от Централното управление на полицията и териториалната армия влезе усмихнат в стаята с мокра от дъжда коса и сноп вестници под мишница. Едната половина на лицето му бе покрита с тежки белези и кожата под дясното му око беше силно опъната. Спасили бяха зрението му в полевата болница в Кабул, докато Страйк бе лежал в безсъзнание, а лекарите бяха действали да запазят коляното на откъснатия му крак.

— Анстис! — възкликна Страйк и пое протегнатата ръка на полицая. — Ама какво…

— Използвах чина си, приятел. Аз ще поема този случай — заяви Анстис и седна на стола, овакантен от намусената жена детектив. — Не си особено обичан тук, да знаеш. Но имаш късмет, че чичо Дики е на твоя страна и гарантира за теб.

Той винаги бе твърдял, че Страйк е спасил живота му, и може би беше истина. Бяха под обстрел на един черен път в Афганистан. Самият Страйк не бе сигурен кое го бе накарало да усети предстоящата експлозия. Младежът, който изтича от страничен път отпред с момче, което приличаше на негово по-малко братче, можеше просто да бяга от стрелбата. Знаеше само, че бе извикал на шофьора на вайкинга да удари спирачки, но тази заповед не бе изпълнена — може би не бе чута — затова той се протегна напред, сграбчи Анстис за ризата и с една ръка го издърпа в задната част на автомобила. Ако Анстис беше останал на мястото си, вероятно щеше да последва съдбата на младия Гари Топли, който седеше точно пред Страйк и от когото бяха намерили само главата и торса, които да бъдат погребани.

— Трябва още веднъж да разправиш историята си, приятелю — каза Анстис и разпростря пред себе си показанията, които явно бе взел от жената полицай.

— Нали не възразяваш да пийна? — попита Страйк уморено.

Под развеселения поглед на Анстис Страйк извади единичното малцово уиски „Аран“ от плика и добави два пръста от хладката вода в пластмасовата чашка.

— Така, бил си нает от съпругата на покойния да го издириш… допускаме, че трупът е на писателя… на…

— Оуен Куин, да — вметна Страйк, докато Анстис се взираше в почерка на колежката си. — Жена му ме нае преди шест дни.

— И тогава той беше в неизвестност от…

— Десет дни.

— Но тя не е съобщила в полицията?

— Не. Правел го е редовно. Зачезвал нанякъде, без да каже на никого къде е, и после отново се прибирал у дома. Обичал е да отсяда по хотели без жена си.

— А защо този път се е обърнала към теб?

— У дома им нещата са трудни. Имат дъщеря инвалид, парите не им стигат. Отсъствал е по-дълго от обикновено. Тя помислила, че е отишъл в хотел за отдих на писатели. Не знаела името му, но аз го проверих и го нямаше там.

— Все още не разбирам защо се е обърнала към теб, а не към нас.

— Каза, че ви потърсила веднъж при негово изчезване и той й се ядосал. Очевидно е бил у приятелка.

— Това ще го проверя — каза Анстис и си нахвърля бележка. — Какво те накара да отидеш в онази къща.

— Снощи научих, че Куин е бил неин съсобственик.

Кратка пауза.

— Жена му не го ли беше споменала?

— Не — отвърна Страйк. — Тя твърди, че той я мразел и никога не припарвал до нея. Останах с впечатлението, че е почти забравила за тази им собственост…

— Дали е правдоподобно? — промърмори Анстис. — Били са притеснени финансово все пак.

— Сложно е — поясни Страйк. — Другият съсобственик е Майкъл Фанкорт…

— Него съм го чувал.

— Тя твърди, че той не им позволявал да я продадат. Между Фанкорт и Куин е имало вражда. — Страйк отпи от уискито. То загря гърлото и стомаха му. (Стомахът на Куин, целият му храносмилателен тракт бе изрязан. Къде ли беше, по дяволите?) — Тъй или иначе, отидох в къщата по обед и той беше там… или по-голямата част от него.

Уискито го накара да закопнее силно за цигара.

— Трупът изглеждал много зле, доколкото разбрах — подхвърли Анстис.

— Искаш ли да го видиш?

Страйк извади мобилния телефон от джоба си, извика снимките на трупа и го плъзна по бюрото.

— Дявол го взел — промълви Анстис. След като разглежда мълчаливо разложения труп в продължение на минута, той попита, отвратен: — Какво е това около него… чинии ли?

— Да — отвърна Страйк.

— Значат ли нещо за теб?

— Нищо — каза Страйк.

— Имаш ли представа кога е видян жив за последен път?

— Жена му го е видяла за последно вечерта на пети. Тъкмо бил вечерял с агентката си, която му казала, че няма да може да издаде последната си книга, защото е оплюл бог знае колко хора, някои от тях много склонни към съдебни искове.

Анстис погледна бележките, предадени му от детектив инспектор Роулинс.

— Това не си го казал на Бриджет.

— Не ме е питала. Не постигнахме особена хармония с нея.

— Откога тази книга е по книжарниците?

— Няма я по книжарниците — отвърна Страйк и доля още уиски в чашката си. — Още не е издадена. Казах ти, скарал се е с агентката си, защото му казала, че не подлежи на публикуване.

— Ти чел ли си я?

— Повечето от нея.

— Жена му ли ти даде екземпляр?

— Не, тя твърди, че изобщо не я е чела.

— Забравила, че притежават втора къща, не чете книгите на мъжа си — отбеляза Анстис, без да набляга на твърдението си.

— Нейната версия е, че ги четяла, когато се превърнели в истински книги с корици — поясни Страйк. — Не знам дали съм прав, но й вярвам.

— Ъхъ… — промърмори Анстис, който си записваше допълнения към показанията на Страйк. — Как се сдоби с копие от ръкописа?

— Предпочитам да не казвам.

— Може да е проблем — посочи Анстис и вдигна поглед.

— Не и за мен — отсече Страйк.

— Нищо чудно да се наложи да се върнем към този въпрос, Боб.

Страйк вдигна рамене, после попита:

— Съобщиха ли на жена му?

— Досега трябва вече да са го сторили, да.

Страйк не се беше обадил на Лионора. Новината, че съпругът й е мъртъв, трябваше да й бъде съобщена лично от човек с необходимата подготовка.

Той самият го беше правил, при това много пъти, но беше загубил тренинг; във всеки случай отговорността му този следобед бе към поруганите останки на Оуен Куин — да остане при тях, докато ги предаде благополучно в ръцете на полицията.

Не беше забравил какво изживяваше Лионора, докато той бе разпитван в Скотланд Ярд. Представял си я бе как отваря вратата на полицая — или може би бяха отишли двама — първоначалната й тревога при вида на униформените; удара с чук, нанесен по сърцето й от спокойно изречената съчувствена покана да влязат вътре; ужаса от казаното (макар че нямаше да й съобщят, поне не веднага за дебелите морави въжета, овързали съпруга й, нито за черната дупка, която убиецът бе отворил в гърдите и корема му; нямаше да я известят, че лицето му бе изгорено от киселина, нито че някой бе подредил чинии около него, сякаш бе гигантско парче печено… Страйк си припомни платото с агнешко, поднесено от Луси преди близо двайсет и четири часа. Не беше гнуслив по природа, ала мекият малц сякаш заседна в гърлото му и той остави чашата си.

— Колко хора знаят какво пише в тази книга, как мислиш? — попита бавно Анстис.

— Нямам представа — отвърна Страйк. — Вече сигурно са много. Агентката на Куин, Елизабет Тасъл, пише се, както го чуваш — добави услужливо, докато Анстис записваше, — я е пратила на Крисчън Фишър от „Кръстосан огън“, а той е човек, който обича да клюкарства. Ангажирани са адвокати да се опитат да спрат приказките.

— Става все по-интересно — промърмори Анстис и продължи да пише бързо. — Искаш ли да хапнеш още нещо, Боб?

— Искам да пуша.

— Скоро — обеща Анстис. — Кого е оклеветил той?

— Въпросът е — уточни Страйк, като наместваше болния си крак — дали е клевета, или е изложил истината за хората. Но онези, които аз разпознах, бяха… Я ми дай лист и писалка — каза, защото по-бързо щеше да е да пише, отколкото да диктува. Казваше имената на глас, докато в същото време ги пишеше: — Майкъл Фанкорт, писателят; Даниъл Чард, шефът на издателството на Куин, Катрин Кент, приятелката на Куин…

— Имало е и приятелка?

— Да, очевидно са били заедно повече от година. Отидох да я посетя — в „Стафорд Крипс Хаус“, част от комплекса „Клемънт Атли Корт“ — и тя заяви, че той не е в апартамента й и не го е виждала… Лиз Тасъл, агентката му; Джери Уолдгрейв, редакторът му, и… — секундно колебание — съпругата му.

— Вкарал е вътре и съпругата си?

— Да — каза Страйк и бутна списъка по бюрото към Анстис. — Но има още куп образи, които не мога да разпозная. Разполагаш с голям избор, ако търсиш някого, когото е описал в романа си.

— Ръкописът още ли е у теб?

— Не.

Страйк бе очаквал въпроса и излъга с лекота.

Нека Анстис се сдобиеше сам с екземпляр, по който нямаше да ги има отпечатъците на Нина.

— Сещаш ли се за нещо друго по темата, което може да е от полза? — попита Анстис и се изправи на стола си.

— Да — каза Страйк. — Не вярвам да го е извършила жена му.

Анстис стрелна към Страйк изпитателен поглед, примесен с топлота. Страйк бе кръстник на сина на Анстис, родил се само два дни преди двамата да бъдат взривени във вайкинга. Беше се срещал само два-три пъти с Тимъти Корморан Анстис и не беше запазил добри впечатления за него.

— Добре, Боб, подпиши се и ще те закарам у вас.

Страйк прочете внимателно показанията, с удоволствие поправи на няколко места правописа на детектив инспектор Роулинс и се подписа.

Мобилният му телефон иззвъня, докато с Анстис вървяха по дългия коридор към асансьорите и коляното го щракаше безмилостно.

— Корморан Страйк слуша.

— Аз съм Лионора — каза тя и звучеше почти както винаги, само дето гласът й не беше толкова безизразен.

Страйк даде знак на Анстис, че не е готов да влезе в асансьора, и се дръпна встрани от полицая до тъмен прозорец, от който се виждаше уличното движение под несекващия дъжд.

— От полицията идваха ли при теб? — попита я.

— Да. И сега съм с тях.

— Много съжалявам, Лионора — промълви той.

— Ти добре ли си? — попита тя рязко.

— Аз ли? — учуди се Страйк. — Нищо ми няма.

— Да не те притесняват там? Казаха, че те разпитват. Обясних им: „Той намери Оуен само защото аз го помолих, от къде на къде го арестувате?“.

— Не са ме арестували — успокои я Страйк. — Просто им трябваха показания от мен.

— Но са те държали чак досега?

— Откъде знаеш колко дълго…

— Аз съм тук — каза тя. — Долу съм, във фоайето. Искам да те видя. Накарах ги да ме доведат.

Учуден и леко замаян от уискито на празен стомах, той изтърси първото, което му дойде на ума.

— Кой гледа Орландо?

— Една — отвърна Лионора, приела за естествена неговата загриженост за дъщеря й. — Кога ще те пуснат.

— В момента си тръгвам — каза й.

— Кой се обади? — попита Анстис, след като Страйк затвори. — Шарлот ли се тревожи за теб?

— Боже мой, не — възрази Страйк, когато влязоха заедно в асансьора. Съвсем беше забравил, че така и не каза на Анстис за раздялата им. Като приятел от полицията Анстис беше затворен в своя капсула, където слуховете не достигаха. — Приключихме с нея още преди месеци.

— Сериозно? Лоша работа — каза Анстис, когато асансьорът потегли надолу, и изглеждаше искрено огорчен. Ала Страйк си помисли, че разочарованието му е заради него самия. Сред приятелите му той най-силно бе впечатлен от Шарлот, от невероятната й красота и мръснишкия й смях. „Доведи и Шарлот“, беше рефрен на Анстис, когато двамата най-сетне се бяха измъкнали от болниците и от армията и се бяха прибрали в града, който бе техен дом.

Страйк изпита инстинктивно желание да защити Лионора от Анстис, ала беше невъзможно. Вратите на асансьора се отвориха и тя беше насреща им — слаба и безлична, с прибрана с гребени безжизнена коса, облечена в старото си палто и с вид, сякаш още бе по домашни чехли, макар да бе обута с протрити черни обувки. От двете й страни стояха двама униформени полицаи, едната — жена, която очевидно бе й съобщила за смъртта на Куин и после я бе довела тук. От предпазливите погледи, които полицаите хвърлиха към Анстис, Страйк отсъди, че Лионора им бе дала основания за почуда; че реакцията й при съобщението им за смъртта на съпруга й им се бе сторила необичайна.

Лионора, със сухо лице и наглед равнодушно поведение, очевидно изпита облекчение да види Страйк.

— Ето те и теб — каза тя. — Защо те държаха толкова дълго?

Анстис я изгледа с любопитство, но Страйк не ги запозна.

— Да идем ли ей там? — каза и посочи пейка до стената. Докато куцукаше редом с нея, усети с гърба си как тримата полицейски служители се скупчиха зад тях. — Как си? — попита я отчасти с надежда тя да демонстрира някакъв признак на смут, че да уталожи любопитството на наблюдаващите.

— Не знам — отвърна тя и се отпусна на пластмасовата седалка. — Не мога да повярвам. Никога не бих помислила, че ще иде там, глупакът неден. Явно е нахълтал някой обирджия и той го е сторил. Толкоз ли не можа да иде в хотел, както прави винаги?

Значи не й бяха казали много. Той си помисли, че тя бе по-шокирана, отколкото изглеждаше, отколкото сама съзнаваше. Актът да дойде да го види изглеждаше като дезориентираното действие на човек, незнаещ какво друго да стори, освен да се обърне към онзи, от когото се очакваше да му помогне.

— Искаш ли да те отведа у дома? — попита я Страйк.

— Предполагам, че те ще ме закарат обратно — отвърна тя със същата безгрижна увереност, с която му бе съобщила, че Елизабет Тасъл ще плати сметката на Страйк. — Исках да те видя, за да се уверя, че си добре и не съм те вкарала в беля, а също и да те попитам дали ще продължиш да работиш за мен.

— Да продължа да работя за теб? — повтори Страйк.

За части от секундата се почуди възможно ли бе тя още да не е схванала случилото се, да вярва, че Куин е там някъде и може да бъде намерен. Дали известната ексцентричност на поведението й не маскираше някакъв сериозен психически проблем?

— Те си мислят, че аз знам нещо по въпроса — обясни Лионора. — Чувствам го.

Страйк се поколеба и бе на ръба да каже: „Убеден съм, че не е така“, но това щеше да е лъжа. Твърде добре бе наясно, че Лионора, съпруга на безотговорен и неверен мъж, която бе предпочела да не се обръща към полицията и да допусне да минат десет дни, преди да даде вид, че го издирва, която разполагаше с ключ към празната къща, местонахождение на трупа, и която несъмнено е имала възможността да го изненада там, щеше да е първият им и най-важен заподозрян. И въпреки това той попита:

— Защо реши така?

— Чувствам го — повтори тя. — Личи си от начина, по който говорят с мен. А също казаха, че искат да огледат къщата ни, кабинета му.

Беше рутинно претърсване, но той разбираше как може да й се стори агресивно и злокобно.

— Орландо знае ли какво се е случило? — попита той.

— Казах й, но не вярвам да го осъзнава — отвърна Лионора и за пръв път той видя сълзи в очите й. — Каза: „Като Господин Пуп“, това беше котаракът ни, който бе прегазен, но не знам дали го разбира истински. С Орландо човек невинаги е наясно. Не съм й казала, че е убит. Самата аз не мога да го проумея още.

Настана кратка пауза, в която Страйк се надяваше без всякаква връзка, че дъхът му не лъха на уиски.

— Ще продължиш ли да работиш за мен? — попита го тя директно. — По-добър си от тях, затова и поначало се обърнах към теб. Ще го направиш ли?

— Да — отвърна той.

— Защото отгатвам как си мислят, че аз имам нещо общо с това — повтори тя и се изправи. — От начина, по който разговарят с мен.

Лионора се загърна по-плътно в палтото си.

— Ще се връщам при Орландо. Радвам се, че си добре.

И тя отново се потътри към придружителите си. Жената полицай изглеждаше малко стъписана, че е третирана като таксиметров шофьор, но след като размениха погледи с Анстис, прие молбата на Лионора да бъде откарана до дома й.

— Това пък за какво беше? — попита го Анстис, когато двете жени се бяха отдалечили достатъчно, че да не могат да ги чуят.

— Беше се разтревожила, че сте ме арестували.

— Пада си ексцентрична, нали?

— Да, малко.

— Нали не си й казал нещо? — попита Анстис.

— Не съм — отвърна Страйк.

Стана му неприятно от въпроса. Много добре бе наясно, че не се съобщава информация от местопрестъплението на заподозрян.

— Бъди много внимателен, Боб — с неудобство изрече Анстис, когато излязоха през въртящите се врати в дъждовната вечер. — Гледай да не се замотаеш в нечии крака. Сега разследваме убийство, а нямаш много приятели в нашите среди.

— Популярността е надценявана. Слушай, ще си взема такси… Не — отсече категорично при възраженията на Анстис. — Имам нужда да пуша, преди да вляза където и да било. Благодаря ти за всичко, Рич.

Стиснаха си ръцете; Страйк вдигна яка, за да се предпази от дъжда, помаха за сбогом и закуцука по тъмния тротоар. Беше също толкова доволен да се отърве от Анстис, колкото и да поеме първото сладостно дръпване от цигарата си.