Копринената буба

28

В пет часа на следващата сутрин Робин, увита в шал и с дебели ръкавици, се качи на един от първите влакове на метрото за деня с коса, блестяща от снежинките в нея, малка раница през рамо и пътна чанта, в която бе поставила черната рокля, палто и обувки, нужни й за погребението на госпожа Кънлиф. Не смееше да разчита, че ще успее да се прибере до къщи след пътуването до Девън и обратно, а възнамеряваше да иде право на Кингс Крос, след като върнеше автомобила на компанията за коли под наем.

Седнала в почти празния влак, тя анализира чувствата си за предстоящия ден и констатира, че са смесени. Възбудата бе преобладаващата емоция, защото бе убедена, че Страйк има отлична причина да разпита Чард, която не търпеше отлагане. Робин бе привикнала да се доверява на преценката и предчувствията на шефа си — едно от нещата, които безумно дразнеха Матю.

Матю… Пръстите на Робин в черната ръкавица стиснаха здраво дръжката на пътната чанта до нея. Продължаваше да лъже Матю. Робин бе искрен човек и никога през деветте години, откакто бяха заедно, не го бе лъгала или поне не доскоро. Някои бяха лъжи, изразяващи се в премълчаване. В сряда Матю я бе попитал по телефона какво е правила в службата си този ден и тя му поднесе кратка и силно редактирана версия на дейностите си, като пропусна отиването им със Страйк до къщата, където бе убит Куин, обяда в „Албион“ и разбира се, вървенето по моста на станцията „Уест Бромптън“ с тежката ръка на Страйк преметната през раменете й.

Ала имаше и директни лъжи. Предишната вечер я беше попитал, също както бе сторил Страйк, не е ли по-разумно да си вземе почивен ден и да хване по-ранен влак.

— Опитах се — бе му отговорила. Лъжата се изплъзна с лекота от устните й, преди да е успяла да обмисли. — Няма никакви места. Сигурно заради лошото време. Вероятно хората предпочитат да пътуват с влак, отколкото да рискуват с колите си. Ще трябва да се примиря с нощното пътуване.

„Ама какво друго можех да кажа — мислеше си Робин, докато наблюдаваше в тъмните стъкла отражението на напрегнатото си лице. — Та той щеше да вдигне врява до небето.“

Истината беше, че тя искаше да иде в Девън; искаше да помогне на Страйк; искаше да се отдели от компютъра си и да разследва въпреки тихото удовлетворение, което извличаше от компетентното си администриране на бизнеса. Нима имаше нещо лошо в това? Матю така мислеше. Не на това бе разчитал. Държал бе тя да постъпи в отдел „Човешки ресурси“ на рекламната агенция за два пъти по-висока заплата. Лондон беше толкова скъп. Матю искаше по-голям апартамент. Тя се опасяваше, че я мъкне на гърба си…

От друга страна пък Страйк. Познатото разочарование и възелът, който се стягаше в стомаха й: „Ще трябва да вземем още някого“. Постоянното споменаване на този евентуален партньор, който придобиваше митични измерения в съзнанието на Робин: късо подстригана жена със сърдито лице като полицайката, която бе охранявала местопрестъплението на Талгарт Роуд. Щеше да бъде компетентна и обучена за работата, каквато Робин не беше, и необременена (каза го за пръв път открито пред себе си в този полупразен вагон на метрото, докато светът навън бе потънал в тъма, а в ушите й се разнасяше тракане и тътен) с годеник като Матю.

Ала Матю бе оста на нейния живот, непоклатимият център. Тя го обичаше; винаги го беше обичала. Той бе останал до нея през най-тежкия период от живота й, когато много млади мъже биха си тръгнали. Тя искаше да се омъжи за него и щеше да се омъжи за него. Само дето преди никога не бяха имали сериозни разногласия, никога. Работата й, решението й да остане при Страйк, самият Страйк бяха внесли елемент на раздор в отношенията им, нещо заплашително и ново…

Тойота ленд крузърът, който Робин беше наела, беше паркиран за през нощта в Кю-Парк в Китайския квартал, един от най-близките паркинги до Денмарк стрийт, на която такива нямаше. Като се подхлъзваше и залиташе с най-ниските си елегантни обувки и поклащаща се ръчна чанта в дясната ръка, Робин бързаше в тъмнината към многоетажния паркинг, решена да не си товари ума повече с Матю и какво би помислил или казал той, ако можеше да я види. Предстояха й шест часа насаме в колата със Страйк. След като сложи пътната си чанта в багажника, Робин се настани на шофьорската седалка, нагласи сателитния навигатор, регулира отоплението и остави двигателя да работи, за да затопли мразовития интериор на колата.

Страйк закъсняваше малко, което не беше типично за него. Робин уплътни чакането си, като се запозна подробно с всичко по контролното табло. Тя обичаше колите, винаги й бе доставяло удоволствие да шофира. Още на десетгодишна възраст можеше да управлява трактора във фермата на чичо си, стига някой да й помогнеше да освободи ръчната спирачка. За разлика от Матю, бе взела шофьорския изпит от първия път. Вече знаеше, че не бива да го подкача на тази тема.

Движение, отразено в страничното огледало, я накара да вдигне глава. Страйк в тъмен костюм се придвижваше с мъка към колата на патерици и с единия крачол прихванат нагоре с безопасни игли.

Робин усети тягостно присвиване под лъжичката — не заради ампутирания му крак, който тя вече бе виждала, и то при много по-обезпокоителни обстоятелства, а защото за пръв път ставаше свидетел Страйк да се показва на публично място без протеза.

Излезе от колата, после й се прищя да не го беше правила, когато улови смръщването му.

— Умно от твоя страна да вземеш четири по четири — отбеляза той, като безмълвно я предупреждаваше да не отваря дума за крака му.

— Да, реших, че ще ни свърши по-добра работа в това време — каза Робин.

Той заобиколи откъм мястото на пътника. Робин знаеше, че не бива да му предлага помощ; долавяше зона на изключване около него, сякаш по телепатия той внушаваше отхвърляне на всякакви предложения за съдействие или съчувствие, ала Робин се тревожеше, че няма да успее да се качи вътре самичък. Страйк метна патериците си на задната седалка, застана за миг в крехко равновесие, после демонстрира мощ на торса си, каквато Робин не бе виждала у него, и плавно се намести на седалката.

Робин побърза да скочи обратно вътре, сложи си колана и излезе на заден ход от мястото за паркиране. Нежеланието на Страйк да приеме нейната загриженост издигна стена между тях и съчувствието й бе примесено с известна доза негодувание, че дори в такава мъничка степен той не я допускаше до себе си. Кога му бе треперила и демонстрирала майчински грижи? Най-многото, което бе сторила, бе да му подаде парацетамол…

Страйк съзнаваше, че се държи неразумно, ала това разбиране само засилваше неговата раздразнителност. Още със събуждането му стана ясно, че да поставя протеза на това пламнало, подуто и извънредно болезнено коляно щеше да е напълно идиотска постъпка. Беше принуден да се смъкне по задник като малко дете по металните стълби. Минаването по заледения Чаринг Крос Роуд на патерици му бе спечелило взиране от страна на малкото ранобудни пешеходци, осмелили се да излязат по тъмно при температури под нулата. Не бе желал никога да се връща към това състояние, но се бе случило, и то само поради моментно забравяне, че не беше целият Страйк от сънищата си.

Отбеляза с облекчение, че поне Робин умееше да шофира. Сестра му Луси бе разсеяна и ненадеждна зад волана. Шарлот винаги бе карала своя лексус по начин, който причиняваше на Страйк физическа болка: минаваше с висока скорост на червен светофар, пушеше, бъбреше по мобилния си телефон, разминаваше се на сантиметри от велосипедисти и отворени врати на паркирани коли… Откакто вайкингът се бе взривил около него на онзи черен път, Страйк се притесняваше силно да го вози шофьор, който не е професионалист.

След дълго мълчание Робин каза:

— Отзад в раницата има кафе.

— Какво?

— В раницата… има термос. Прецених, че е по-добре да не спираме, ако не се налага. Има и бисквити.

Чистачките работеха и си проправяха път между падащия върху стъклото сняг.

— Ти си истинско чудо, дявол го взел — каза той и цялата му резервираност се стопи.

Не беше успял да закуси, защото безплодните усилия да си постави протезата, а после да търси безопасни за крачола на панталоните си и да се смъкне по стълбите му бяха отнели двойно повече време, отколкото си бе отделил. Против волята си Робин не успя да сдържи лека усмивка.

Страйк си сипа кафе и изяде няколко бисквити, а с намаляването на глада му възхищението от умелото шофиране на Робин се увеличаваше.

— Какво кара Матю? — попита той, докато преминаваха по виадукта „Бостън Манър“.

— Нищо — отвърна Робин. — Нямаме кола в Лондон.

— Да, няма нужда — каза Страйк, а пред себе си отбеляза, че ако някога дадеше на Робин заплатата, която заслужаваше, можеха и да си позволят кола.

— Какво се каниш да питаш Даниъл Чард? — поинтересува се Робин.

— Много неща — отвърна Страйк и бръсна трохите от тъмното си сако. — Преди всичко дали се е бил отказал от Куин и ако да, по каква причина. Умът ми не побира как би могъл Куин, при всичкото му малоумие, да се осмели да напада човека, държал в ръцете си прехраната му, който при това е имал средствата да го разсипе от съдебни искове.

Известно време Страйк подъвка бисквита, преглътна и добави:

— Освен ако Джери Уолдгрейв не е прав и Куин не е претърпял нервен срив, та в това си състояние е бичувал в романа си всички, които според него са били виновни за слабите му продажби.

Робин, която беше дочела „Bombyx Mori“ предишния ден, докато Страйк обядваше с Елизабет Тасъл, се усъмни:

— Не е ли писането му твърде смислено за човек с нервен срив?

— Синтаксисът си е наред, но малко ще са онези, които няма да се съгласят, че съдържанието е направо налудничаво.

— Другите му романи са много подобни.

— И все пак никой не е чак толкова откачен като „Bombyx Mori“ — отбеляза Страйк. — И „Грехът на Хобарт“, и „Братята Балзак“ имат сюжет.

— Този също има.

— Дали? Или малкият поход на Бомбикс е просто удобен начин да се отправят куп атаки към различни хора?

Снегът се бе усилил, когато отминаха отклонението за „Хийтроу“, заприказвани за гротескни елементи в романа; посмяха се малко на нелепата логика и разните чудатости. Дърветата от двете страни на магистралата бяха като посипани с тонове пудра захар.

— Може би Куин се е родил с четиристотин години по-късно — подхвърли Страйк, като продължаваше да гризе бисквити. — Елизабет Тасъл ми каза за пиеса с главен мотив отмъщение от епохата на Джеймс I, в която има отровен скелет, предрешен като жена. Май някой го изчуква и умира. Не е толкова далеч от Фалос Импудикус, който се кани да…

— Недей — спря го Робин с лек смях и потръпна.

Ала Страйк не млъкна заради протеста й, нито от чувство на отвращение. Докато говореше, нещо се обади дълбоко в подсъзнанието му. Някой му бе говорил… бе споменал… ала мигновено проблесналата мисъл потъна, както изчезва рибка в заблатен вир.

— Отровен скелет — промърмори Страйк, като се опитваше да улови изплъзващия се спомен, ала безуспешно.

— Снощи довърших и „Грехът на Хобарт“ — съобщи Робин, докато изпреварваше бавен приус.

— Умираш си да се самонаказваш — подхвърли Страйк и се пресегна за шеста бисквита. — Мислех, че книгата не ти е харесала.

— Никак дори, и не стана по-добра. Цялата е за…

— Хермафродит, който е бременен и абортира, защото дете би попречило на литературните му амбиции.

— Ти си я чел!

— Не, това Елизабет Тасъл ми го каза.

— В нея има кървав чувал — каза Робин.

Страйк погледна изкосо бледия й профил, сериозното изражение, с което наблюдаваше пътя пред себе си, и местещите й се от време на време очи към страничното огледало.

— Какво има вътре?

— Абортираното бебе — отвърна Робин. — Ужасно е.

Страйк смели тази информация, докато отминаваха отклонението за Мейдънхед.

— Странно — заключи той накрая.

— Гротескно — каза Робин.

— Не, странно е — настоя Страйк. — Куин се повтаря. Това е второто от „Грехът на Хобарт“, което вкарва в „Bombyx Mori“. Два хермафродита, два окървавени чувала. Защо?

— Е, не са точно едни и същи — поясни Робин. — В „Bombyx Mori“ чувала не го носи хермафродит и в него няма абортирано бебе. Може би е достигнал границите на въображението си — предположи тя. — Може би „Bombyx Mori“ е финалният сбор на всичките му идеи.

— По-скоро погребална клада на кариерата му.

Страйк седеше дълбоко замислен, докато гледката покрай тях ставаше все по-провинциална. Помежду дърветата се виждаха ширнали се полета, покрити с преспи и перленосиво небе над тях, а снеговалежът бе все така обилен.

— Знаеш ли — проговори накрая Страйк. — Според мен тук има две алтернативи. Или Куин действително е претърпял нервен срив, изгубил е реална представа какво върши и наистина е смятал „Bombyx Mori“ за шедьовър, или целта му е била да причини възможно най-много вреди и тези повторения имат своята причина.

— Каква причина?

— Това е ключ — промълви Страйк. — Чрез препратки към другите си книги е помагал на хората да разберат накъде бие в „Bombyx Mori“. Опитвал се е да каже нещо, без да бъде съден за клевета.

Робин не отклони очи от заснежената магистрала, но леко извърна лице към него и се намръщи.

— Мислиш, че всичко е било изцяло умишлено? Че е искал да създаде суматоха?

— Като се замисли човек — рече Страйк, — това не е лош бизнес план за егоистичен и дебелокож човек, чиито книги почти не са се продавали. Раздухай възможно по-голям скандал, посей слухове из цял Лондон по повод романа, придружени със заплахи за съдебни искове, притесни достатъчно много хора… после изчезни някъде, където призовкарите няма да те открият, и преди някой да успее да те спре, издай го в електронен вариант.

— Но той е побеснял, когато Елизабет Тасъл му казала, че няма шанс да бъде публикуван.

— Дали? — продума замислено Страйк. — Или само се е преструвал? Не я ли е подтиквал да го прочете, защото се е готвел да инсценира голяма публична кавга? По всичко личи, че е бил краен ексхибиционист. Може всичко да е било част от пропагандна кампания. Според него „Роупър — Чард“ не са рекламирали достатъчно творбите му, чух го от Лионора.

— Значи според теб е планирал предварително да изфучи ядосан от ресторанта, когато се е срещнал с Елизабет Тасъл?

— Може би.

Слънцето вече напълно бе изгряло и заскрежените върхове на дърветата заблестяха.

— И е получил каквото е искал, не мислиш ли? — каза Страйк, примижал срещу отблясъците от искрящия лед върху предното стъкло. — Не би могъл да организира по-широка публичност за романа си. Жалко, че не доживя да види себе си в новините на Би Би Си. — И после измърмори под носа си: — О, по дяволите.

— Какво има?

— Изядох всичките бисквити… прощавай — каза разкаян Страйк.

— Няма нищо — отвърна му развеселена Робин. — Аз закусих.

— Аз пък не — довери й Страйк.

Антипатията му към темата за крака се бе разтворила в топлото кафе, в разговора им и в практичната й грижа за неговите удобства.

— Не можах да си сложа проклетата протеза. Коляното ми е адски подуто, ще трябва да ида на лекар. Отне ми цяла вечност да се приготвя.

Тя се бе досетила вече, но оцени готовността му да сподели.

Минаха покрай голф игрище с флагчета, стърчащи върху обширни акри от мека белота и пълни с вода чакълести ями с техния метален блясък на зимната светлина. Когато наближиха Суиндън, телефонът на Страйк иззвъня. Погледна номера (отчасти очакваше повторно обаждане от Нина Ласелс) и видя, че е Илса, някогашната му съученичка. Обзе го лошо предчувствие, като установи, че е пропуснал обаждане от Лионора Куин в шест и половина — вероятно се бе борил с патериците си по Чаринг Крос Роуд.

— Илса, здравей. Какво става?

— Ами много неща — отговори тя.

Гласът й звучеше метално и някъде отдалече. Той се досети, че е в колата си.

— Лионора Куин обади ли ти се в сряда?

— Да, срещнахме се следобеда — отвърна му. — Току-що отново говорих с нея. Търсила те сутринта и не могла да се свърже.

— Да, тръгнах рано от къщи и съм я пропуснал.

— Имам разрешението й да ти кажа…

— Какво се е случило?

— Прибрали са я за разпит. В момента пътувам към участъка.

— По дяволите — изруга Страйк. — По дяволите. Какво имат срещу нея?

— Тя ми каза, че открили снимки в спалнята им с Куин. Очевидно той обичал да бъде връзван, а също и да бъде сниман в това положение — съобщи Илса спокойно, но с иронична нотка в гласа. — Разправяше ми го, сякаш говореше за градинарство.

Той чуваше глухия шум на движението в Централен Лондон. Тук, на магистралата, най-силните звуци бяха съскането на чистачките, ритмичното ръмжене на мощния двигател и от време на време изфучаването на изпреварващи ги коли, управлявани от явно безразсъдни шофьори с оглед на навяващия сняг.

— Човек би помислил, че ще й стигне умът да се отърве от снимките — отбеляза Страйк.

— Ще се престоря, че не съм чула това ти предложение за унищожаване на доказателства — престорено строго изрече Илса.

— Тези снимки не са никакво шибано доказателство — възрази Страйк. — Боже мой, то се знае, че тия двамата са правили извратен секс, как иначе Лионора би задържала мъж като Куин? Умът на Анстис е прекалено праволинеен, това е проблемът; смята, че всичко освен мисионерската поза е доказателство за престъпни тенденции.

— Откъде знаеш за сексуалните навици на водещия следствието? — попита развеселена Илса.

— Той е човекът, когото издърпах отзад в онзи автомобил в Афганистан — поясни Страйк.

— О — изрече Илса.

— Решил е, че Лионора е извършителката. Но мръсните снимки са всичко, с което разполагат…

— Не са. Ти знаеше ли, че семейство Куин са имали заключен шкаф?

Страйк се напрегна, внезапно разтревожен. Възможно ли бе да е грешил, и то много?

— Е, знаеше ли?

— Какво са намерили там? — попита Страйк, изоставил безгрижния тон. — Да не би червата?

— Какво каза? Счу ми се „да не би червата“!

— Какво са намерили? — коригира се Страйк.

— Не знам, но вероятно ще разбера, като отида там.

— Тя нали не е арестувана?

— Повикана е само за разпит, но са сигурни, че е тя, личи си. А според мен Лионора не съзнава колко сериозни стават нещата. Когато ми позвъни, говореше само как дъщеря й останала у съседката, как дъщеря й се разстроила…

— Дъщерята е на двайсет и четири години и има проблеми със заучаването.

— О — промълви Илса. — Тъжно… Слушай, почти стигнах, трябва да затварям.

— Дръж ме в течение.

— Не очаквай нищо скоро. Имам чувството, че доста ще се позабавим.

— По дяволите — каза отново Страйк, като затвори.

— Какво се е случило?

Огромна цистерна напусна бавната лента, за да изпревари хонда сивик със знак „Бебе в колата“ на задното стъкло. Страйк наблюдаваше корпуса й, подобен на гигантски сребрист куршум, да ускорява по заледеното платно и отбеляза с неизречено одобрение, че Робин намали и остави по-голяма спирачна дистанция.

— От полицията са прибрали Лионора за разпит.

Робин ахна.

— Открили снимки с Куин, вързан в спалнята им, и нещо друго в заключен шкаф, но Илса не знаеше какво…

На Страйк му се бе случвало и преди. Този мигновен преход от спокойствие към бедствие. Забавянето на времето. Напрягането и крещенето на всички сетива.

Цистерната поднесе и се изви под остър ъгъл.

Той се чу да изкрещява „СПИРАЧКА!“, защото това бе сторил последния път, когато се опита да отбута смъртта…

Ала Робин натисна педала за газта. Колата с рев се устреми напред. Нямаше място за минаване. Камионът се килна на една страна върху заледения път и се завъртя; хондата сивик го удари, преобърна се на покрив и се хлъзна встрани по платното; голф и мерцедес се блъснаха един в друг и блокирани заедно, полетяха към кабината на цистерната…

Носеха се към крайпътната канавка. Робин мина на сантиметри покрай преобърнатата хонда сивик. Страйк сграбчи дръжката на вратата, когато ленд крузърът заподскача с висока скорост по неравната земя — задната част на цистерната се завърташе смъртоносно към тях, ала те се движеха толкова бързо, че ги пропусна на косъм — силно подскачане, главата на Страйк се удари в тавана и ето че с обратен волан се върнаха отново на платното от другата страна на мелето, незасегнати.

— Мамичката му…

Тя най-сетне натисна спирачка при пълен контрол над колата и спря на твърдия банкет, а лицето й бе бяло като снега, трупащ се върху предното стъкло.

— В онази хонда сивик имаше дете.

И преди да е успял да каже още нещо, тя вече бе слязла и тръшнала вратата зад гърба си. Той се наведе към задната седалка в опит да вземе патериците си. Никога не бе усещал по-остро своята инвалидност. Тъкмо бе успял да придърпа патериците до себе си, когато чу сирени. Погледна с примижали очи през задното стъкло и зърна далечното проблясване на синя светлина. Полицията вече бе дошла. А той беше еднокрако и ненужно усложнение. Изруга и метна патериците обратно.

Робин се върна в колата десет минути по-късно.

— Няма страшно — изрече задъхано. — Момченцето е добре, било е в детска седалка. Шофьорът на камиона е окървавен, но в съзнание…

— А ти добре ли си?

— Да, нищо ми няма. Само се уплаших да не видя мъртво дете.

— Ами хубаво тогава — каза Страйк и пое дълбоко дъх. — Къде си се научила да шофираш така, дявол го взел?

— Изкарах няколко курса за напреднали — сви рамене Робин и отметна мократа коса от очите си.

Страйк се втренчи в нея.

— Кога е било това?

— Скоро след като напуснах университета. Бях… Преживявах трудно време и не излизах много. Беше идея на татко. Винаги съм обичала колите. Беше нещо, с което да се занимавам — каза тя, като закопча колана си и включи двигателя. — Понякога, когато си отивам у дома, ходя във фермата да се упражнявам. Чичо ми има широк празен терен, където ме пуска да карам.

Страйк все така се взираше в нея.

— Сигурна ли си, че не искаш да изчакаме малко, преди да…

— Не искам. Дадох им името и адреса си. Трябва да продължаваме.

Тя смени скоростите и плавно излезе на платното. Страйк не можеше да откъсне очи от спокойния й профил; погледът й отново бе прикован към пътя, а ръцете — уверено и спокойно отпуснати върху кормилото.

— Виждал съм по-лошо каране от дефанзивни шофьори в армията — каза й. — Онези, които возят генерали и са специално обучени да изведат колата под обстрел. — Погледна назад към заплетените автомобили, напълно преградили шосето. — Още не ми побира умът как успя да ни измъкнеш от онова там.

Заплахата от катастрофа не бе предизвикала сълзи у Робин, ала при тези думи на похвала и възхищение, внезапно се притесни, че е на път да се разплаче. С голямо усилие потисна това чувство, преобрази го в лек смях и подхвърли:

— Нали си даваш сметка, че ако бях натиснала спирачка, щяхме да поднесем и да се забием право в цистерната.

— Да — отвърна Страйк и също се засмя. — Не знам защо го казах — излъга.