Копринената буба

20

Късно същата вечер Страйк седеше сам на бюрото си, а отвън се донасяше шумът от уличното движение, примесен с този на дъжда. Ядеше сингапурски нудли с едната ръка, а с другата съставяше списък. Беше приключил с останалата работа за деня и сега бе свободен да насочи вниманието си изцяло към убийството на Оуен Куин. С изострения си нечетлив почерк нахвърляше нещата, които трябваше да бъдат свършени. До някои от тях стоеше буквата А за „Анстис“ и ако през ума на Страйк бе минало, че може да се приеме за арогантно или нереалистично частен детектив без официален статут в разследването да си въобразява, че има властта да делегира задачи на полицая, водещ разследването, тази мисъл ни най-малко не го обезпокои.

Беше работил с Анстис в Афганистан и нямаше особено високо мнение за способностите на полицейския служител. Смяташе го за компетентен, но лишен от въображение, човек, който разчиташе успешно на установени модели и съвестно вървеше по очевидната следа. Страйк не презираше тези черти — очевидното обикновено беше отговорът и методичната работа — начинът то да бъде доказано. Ала това убийство бе усложнено, странно, садистично и гротескно, инспирирано от литературно произведение и безмилостно в изпълнението си. Беше ли Анстис способен да схване ум, сътворил план за убийство върху зловонната почва на фантазията на самия Куин?

Мобилният телефон на Страйк иззвъня пронизително в тишината. Едва когато го долепи до ухото си и чу Лионора Куин, осъзна, че се бе надявал да е Робин.

— Как си? — попита я.

— От полицията бяха тук — прескочи тя светските любезности. — Преровиха целия апартамент на Оуен. Не исках да го правят, но Една каза, че трябва да ги оставя да си свършат работата. Не могат ли да ни оставят на мира след случилото се?

— Налице са основания за обиск — отговори й Страйк. — В кабинета на Оуен може да има нещо, което да ги насочи към убиеца му.

— И какво ще да е то?

— Не знам — рече Страйк търпеливо, — но според мен Една е права. Най-разумно е било да им позволиш да си свършат работата.

Настана мълчание.

— Още ли си там? — попита той.

— Да — каза тя. — Отгоре на всичко го оставиха заключен и сега не мога да вляза. Щели пак да дойдат. Не ги искам тук. На Орландо не й е приятно. Един от тях — добави възмутена — попита дали не искам да се изнеса за малко от къщата. „Хич дори не искам“, отвърнах му. Орландо никога не е живяла другаде, не би го понесла. Не мърдам оттук.

— От полицията не са споменавали, че искат да те разпитат, нали?

— Не са — отвърна тя. — Само питаха може ли да влязат в кабинета.

— Добре. Ако искат да ти задават въпроси…

— Трябва да си взема адвокат, знам. И Една така каза.

— Удобно ли ти е да дойда да те видя утре сутринта? — попита той.

— Да. — Звучеше зарадвана. — Ела към десет, че трябва да напазарувам преди това. Цял ден не можах да мръдна оттук. Не исках да ги оставям в къщата без мен.

Страйк затвори и отново се замисли как с нейния маниер Лионора няма шанс да бъде видяна в добра светлина от полицията. Щеше ли Анстис да схване като Страйк, че известната невъзприемчивост на Лионора, неумението й да постигне поведение, което бе уместно в очите на околните, упоритият й отказ да не вижда онова, което не желае — по ирония все качества, позволили й да понесе изпитанието от съвместен живот с Куин — отричаха напълно възможността тя да го е убила? Щяха ли странностите й, нежеланието й да демонстрира нормални реакции на скръб заради вродена, макар и може би неразумна честност, да накарат подозрението, вече съществуващо в банално работещия мозък на Анстис, да се разрасне и да заличи други вероятности?

Страйк възобнови писането си активно, почти трескаво, като с лявата си ръка още тикаше храна в устата си. Мислите му течаха гладко, убедително: записваше въпросите, на които искаше отговор, места, които да бъдат огледани, следи, които да бъдат проучени. Беше план за действие за него самия и средство да побутне Анстис в правилната посока, да му помогне да отвори очи за факта, че невинаги съпругата е извършителката, когато женен мъж е убит, дори той да е бил безотговорен, егоистичен и неверен.

Най-сетне Страйк остави писалката, дояде нудлите на две големи хапки и разчисти бюрото си. Бележките си прибра в картонената папка с надпис „Оуен Куин“, като преди това задраска „изчезнало лице“ и го замести с думата „убийство“. Загаси лампите и се канеше да заключи стъклената врата, когато се сети за нещо и се върна при компютъра на Робин.

И ето я, че беше там, на уебсайта на Би Би Си. Не беше сред водещите новини, разбира се, защото каквото и да си бе мислил Оуен Куин за себе си, не беше кой знае колко прочут. Беше на четвърто място след главната новина, че ЕС е приел спасителен план за Ирландската република.

Нямаше снимка на Куин с тиролската му пелерина, нито подробности за ужасите, на които е било подложено тялото. Ала това бе още началото; имаше време.

Горе в апартамента си Страйк усети, че част от енергията го напуска. Отпусна се на леглото си, потърка уморените си очи и остана да лежи така с дрехите и несвалената протеза. Мисли, които бе успявал да отпъжда, сега го връхлетяха с пълна сила…

Защо не бе уведомил полицията, че Куин е в неизвестност от близо две седмици? Защо не бе заподозрял, че Куин може да е мъртъв? Имал бе отговори на тези въпроси, когато детектив инспектор Роулинс му ги бе задавала — разумни, логични отговори, ала да удовлетвори себе си му бе много по-трудно.

Не му беше нужно да изважда телефона си, за да види трупа на Куин. Подробностите от гниещото тяло се бяха запечатали върху ретините му. Какво коварство, каква омраза, колко извратеност бяха нужни за превръщането на литературната фантазия на Куин в реалност? Що за човешко същество бе способно да разпори тяло и да изсипе киселина върху него, да го изкорми и да нареди чинии около опразнения труп?

Страйк не можеше да се отърси от неоснователното си убеждение, че е бил длъжен някак да подуши сцената отдалече, след като бе обучен да е същински лешояд. Как бе могъл той, с прословутия си някога инстинкт за странното, опасното, подозрителното, да не осъзнае, че шумният самодраматизиращ се и саморекламиращ се Куин бе отсъствал твърде дълго време, че бе пазил несвойствено мълчание?

Защото глупакът се бе превърнал в лъжливото овчарче… и защото аз съм изфирясал.

Надигна се от леглото и се отправи към банята, но мислите му постоянно се връщаха към трупа: зейналата празнина в торса, изгорените орбити на очите. Убиецът се бе движил около тази ужасия, докато тя още бе кървила, докато в обширното сводесто пространство все още се бе носило ехото от писъците на Куин, и внимателно бе нагласял вилиците… Изникна и още един въпрос за списъка му: чули ли бяха съседите нещо от последните мигове на Куин и какво?

Най-после Страйк си легна в леглото, закри очи с масивната си космата ръка и се вслуша в собствените си мисли, които му дърдореха като близнак работохолик, дето не мирясва. Полицейските експерти бяха имали на разположение повече от двайсет и четири часа. Сигурно вече си бяха създали някакво мнение, та макар и не всички тестове да бяха завършени. Трябваше да се обади на Анстис и да разбере какво се говори…

Стига — смъмри той уморения си хиперактивен мозък. — Стига.

И със същата сила на волята, която в армията му бе позволявала да заспива мигом на гол бетон, на скалиста земя, върху армейски койки с дюшеци на буци, скърцащи жално под тежестта му при всяко негово движение, плавно потъна в сън като боен кораб, плъзгащ се по тъмна вода.