Копринената буба

6

Валма от ледена мъгла все още бяха полепнали по сградите на „Ексмаут Маркет“, когато Страйк се появи там в девет без десет на следващата сутрин. Нямаше вид на лондонска улица с паважа пред многобройните кафенета, пастелните цветове на фасадите и църквата, подобна на базилика в златно, синьо и открити тухли: „Църквата на нашия най-свят избавител“, обвита в димни изпарения. Студена мъгла, магазини, пълни с любопитни антики и сувенири, маси и столове по тротоарите; ако можеше да прибави привкус на солена вода и печални крясъци на чайки, Страйк би казал, че се е озовал обратно в Корнуол, където бе прекарал най-стабилните периоди от детството си.

Малка табела на безлична врата до една пекарна оповестяваше офисите на издателство „Кръстосан огън“. Страйк натисна звънеца точно в девет часа и бе пуснат да влезе в коридор със стръмно варосано стълбище, което изкачи с известно затруднение, без да престава да се подпира на перилата.

На горната площадка бе посрещнат от слабичък, контешки облечен около трийсетгодишен мъж с очила. Имаше вълниста коса до раменете и носеше джинси, жилетка от костюм и риза от десениран плат със загатнати къдрички на маншетите.

— Здравейте — каза той. — Аз съм Крисчън Фишър. Камерън, нали?

— Корморан — поправи го механично Страйк, — но…

Щеше да добави, че се обажда и на „Камерън“, изтрениран отговор след годините на грешки, ала Крисчън Фишър реагира незабавно:

— Корморан — корнуолският великан.

— Точно така — потвърди Страйк изненадан.

— Миналата година издадохме детска книжка за английския фолклор — поясни Фишър, като отвори бяла двойна врата и въведе Страйк в претрупано общо пространство със стени, облепени с плакати и изобилие от разхвърляни рафтове с книги.

Кльощава тъмнокоса млада жена вдигна любопитен поглед към Страйк, когато мина покрай нея.

— Кафе? Чай? — предложи Фишър и покани Страйк в кабинета си, малка стая встрани от основното помещение, с приятен изглед към сънливата, потънала в мъгла улица. — Ще накарам Джейд да отскочи да купи.

Страйк отклони поканата, като обясни, че току-що е пил кафе, което бе истина, но се зачуди защо Фишър очевидно имаше предвид по-продължителна среща, отколкото според Страйк изискваха обстоятелствата.

— Тогава само едно лате, Джейд — подвикна Фишър през вратата, а към Страйк добави: — Заповядайте, седнете — и взе да обикаля библиотечните шкафове до стената. — Великанът Корморан не беше ли живял на планината Сейнт Майкълс?

— Да — каза Страйк. — Предполага се, че го е убил Джак. Онзи, дето се е прочул покрай бобеното зърно.

— Тук някъде беше — каза Фишър, докато все още оглеждаше рафтовете. — „Фолклорни приказки от Британските острови“. Имате ли деца?

— Не — отговори Страйк.

— О — промълви Фишър. — Е, тогава няма да си правя труда да я търся.

После се настани с усмивка на стола срещу Страйк.

— И тъй, разрешено ли ми е да попитам кой ви нае? Разрешено ли ми е да гадая?

— Моля, свободен сте да го сторите — отвърна Страйк, който по принцип никога не забраняваше някому да прави предположения.

— Или е Даниъл Чард, или Майкъл Фанкорт — отсече Фишър. — Познах ли?

Лещите на очилата му правеха очите му подобни на мъниста и силно фокусирани. Макар да не се издаде външно, Страйк бе стъписан. Майкъл Фанкорт беше много прочут писател, спечелил наскоро престижна литературна награда. Защо точно би се интересувал от изчезналия Куин?

— Боя се, че не — отвърна Страйк. — Беше Лионора, съпругата на Куин.

Фишър изглеждаше едва ли не комично озадачен.

— Съпругата му? — повтори безизразно. — Онази невзрачна женица, дето изглежда като Роуз Уест? Тя пък защо е наела частен детектив?

— Мъжът й е изчезнал. Няма го от единайсет дни.

— Куин е изчезнал? Но… но тогава…

За Страйк бе очевидно, че Фишър е очаквал разговор в съвсем различна посока и е нямал търпение да го проведе.

— Но защо ви е пратила при мен?

— Според нея знаете къде е Куин.

— Че откъде ще знам, по дяволите? — попита Фишър и изглеждаше искрено смаян. — Той не ми е приятел.

— Госпожа Куин чула на някаква забава как говорите на мъжа й за място за отдих на писатели…

— О — рече Фишър, — „Бигли Хол“, да. Но Оуен няма как да е там! — Той се разсмя и мигом заприлича на очилат Пък: веселост, подплатена с лукавост. — Оуен Куин не биха го пуснали там, ако ще и да им плати. По природа е скандалджия. А едната от жените, които държат имението, направо не може да го гледа. Написа отвратителна критика за първия й роман и тя никога не му я прости.

— Бихте ли ми дали телефонния номер там все пак? — помоли го Страйк.

— Имам го тук някъде — каза Фишър и измъкна мобилен телефон от задния джоб на джинсите си. — Ей сега ще им звънна…

И го направи, като постави мобилния телефон на бюрото помежду им и включи спикърфона, та и Страйк да чува. След цяла минута звънене се обади задъхан женски глас:

— „Бигли Хол“.

— Здравей, ти ли си, Шанън? Обажда се Крис Фишър от „Кръстосан огън“.

— О, здравей, Крис, как си?

Вратата на кабинета се отвори и кльощавото мургаво момиче от външния офис влезе, остави чаша лате пред Фишър и без да каже нито дума, отново се оттегли.

— Шан, обаждам се — заговори Фишър, след като вратата се затвори — да проверя дали Оуен Куин не е отседнал при вас. Да е идвал случайно там?

— Куин?

Дори при тази единична сричка, идваща отдалече с метален звук, антипатията и презрението на Шанън отекнаха в пълната с книги стая.

— Да, не си ли го виждала?

— Не съм от година, че и повече. Защо? Да не е намислил да идва тук? Никак няма да е добре дошъл, казвам ти.

— Няма страшно, Шан, мисля, че жена му се е объркала нещо. Пак ще се чуем скоро.

Фишър пресече думите й за сбогуване, нетърпелив да се върне към разговора със Страйк.

— Видяхте ли? — разпери ръце. — Казах ви. Не би могъл да отиде в „Бигли Хол“, дори да го иска.

— Не можахте ли да го кажете на съпругата му, когато ви се е обаждала?

— А, затова, значи, не спираше да звъни? — рече Фишър и по изражението му се видя, че е намерил обяснението. — Аз мислех, че Оуен я кара да ме търси.

— Защо ще кара жена си да ви търси?

— Е, хайде де — подхвърли ухилен Фишър и когато Страйк не му се усмихна в ответ, изсмя се кратко и отвърна: — Заради „Bombyx Mori“. Казах си, че е типично за Куин да накара жена си да ми се обади, че да ме преслуша.

— „Bombyx Mori“ — повтори Страйк, като се постара да не прозвучи нито въпросително, нито озадачено.

— Да, помислих, че Куин ме преследва, за да разбере дали все още има шанс да я издам. Такава постъпка е присъща за него, да накара жена си да ме търси. Но ако някой ще се докосне до „Bombyx Mori“ сега, това няма да съм аз. Малко издателство сме. Не можем да си позволим съдебни дела.

След като не спечели нищо с преструвките си, че знае повече, отколкото действително знаеше, Страйк смени тактиката.

— „Bombyx Mori“ последният роман на Куин ли е?

— Да — отвърна Фишър и сръбна от латето си, като следваше своя собствена нишка на мисли. — Значи е изчезнал, а? Мислех си, че ще иска да се позавърти наоколо, та да гледа веселбата. Човек би казал, че в това е целият смисъл. Да не би да е изгубил кураж? Не ми се вярва такова нещо да се случи с Оуен.

— Откога издавате Куин? — попита Страйк.

Фишър го изгледа недоумяващо.

— Никога не съм го издавал! — възкликна той.

— Помислих, че…

— Имаше договор с „Роупър — Чард“ за последните си три книги… или бяха четири? Не, случи се следното. Преди няколко месеца срещнах на едно парти Лиз Тасъл, агентката му, и тя сподели с мен поверително — беше малко подпийнала — че не знае още колко ще го търпят „Роупър — Чард“. Подхвърлих, че ще се радвам да хвърля поглед на следващата му книга. Напоследък Куин е в категорията „толкова лош, та чак добър“, можехме да приложим по-нестандартна маркетингова стратегия. Все пак написа „Грехът на Хобарт“ — добави Фишър. — Това беше добра книга. Прецених, че още може да има нещо у него.

— Тя прати ли ви „Bombyx Mori“? — попита Страйк, като се движеше опипом и вътрешно се ругаеше, задето не беше разпитал Лионора Куин по-подробно предишния ден.

Така ставаше, като поемаш нов клиент, когато си три четвърти мъртъв от изтощение. Страйк бе привикнал да ходи на такива разговори по-информиран от събеседника си и сега се усещаше някак странно разголен.

— Да, тя ми прати екземпляр по̀ миналия петък — отвърна Фишър и усмивката му в стил „Пък“ стана още по-лукава. — Най-голямата грешка в живота на горката Лиз.

— Защо?

— Защото явно не я беше прочела както трябва или не чак до края. Два часа, след като текстът пристигна, получих паникьосано съобщение на гласовата си поща: „Крис, станала е грешка, изпратила съм ти погрешен ръкопис. Моля те, не го чети, а веднага ми го прати обратно. Ще бъда в офиса си да го приема“. Никога не бях чувал Лиз Тасъл такава в живота си. Обичайно е твърде стряскаща жена. Кара големи мъже да се разтреперват.

— И вие върнахте ли го?

— Не, разбира се. Прекарах почти цялата събота да го чета.

— И? — попита Страйк.

— Никой ли не ви е казал?

— Какво да ми е казал?

— Какво има вътре — посочи Фишър. — Какво е направил.

— А какво е направил?

Усмивката на Фишър помръкна. Той остави кафето на бюрото си.

— Бях предупреден от топадвокати в Лондон да не разкривам това — заяви.

— А кой е наел адвокатите? — попита Страйк. Когато Фишър не отговори, той настоя: — Някой различен от Чард и Фанкорт?

— Не двамата, само Чард — рече Фишър, паднал лесно в клопката на Страйк. — Макар че на мястото на Оуен аз повече бих се опасявал от Фанкорт. Може да бъде голям проклетник. Ужасно е злопаметен. Не ме цитирайте — побърза да добави.

— А този Чард, за когото говорите? — подпита Страйк, движейки се наслуки в полумрак.

— Даниъл Чард, президент на „Роупър — Чард“ — поясни Фишър с едва доловимо нетърпение. — Не разбирам как Оуен си е въобразявал, че ще му се размине, след като е извъртял такъв номер на човека, управляващ издателството му, но такъв си е Оуен. Най-монументално арогантният и самозабравил се негодник, когото познавам. Сигурно си е мислил, че може да обрисува Чард като… — Фишър млъкна и се засмя неловко. — Направо съм опасен за себе си. Накратко, учуден съм как дори Оуен е могъл да повярва, че такова нещо ще му се размине. Нищо чудно да се е стреснал, когато е осъзнал, че всички съвсем точно са схванали намека му, и затова е побягнал.

— Съдържанието е клеветническо, така ли? — попита Страйк.

— Това е малко сумрачна територия в литературата — коментира Фишър. — Ако кажеш истината чрез гротескни похвати… Аз, разбира се, въобще не твърдя, че нещата, които той пише, отговарят на истината — побърза да вметне. — Няма как буквално да са верни. Но всички са разпознаваеми; описал е доста хора, и то твърде сръчно… Всъщност напомня ранните творби на Фанкорт. Кървища колкото щеш и изобилства от мистериозен символизъм. На места не разбираш добре накъде бие, но искаш да знаеш какво има в торбата, какво има в огъня.

— Какво има… къде?

— Няма значение, просто неща от книгата. Лионора не ви ли разправи за нея?

— Не — отвърна Страйк.

— Странно — каза Фишър. — Тя би трябвало да я познава. Винаги съм си представял, че Куин е от онези писатели, които изнасят лекции на семейството си за своята работа на всяко хранене.

— Защо решихте, че Чард или Фанкорт биха наели частен детектив, след като не сте знаели, че Куин е изчезнал?

Фишър сви рамене.

— Не знам. Предположих, че някой от тях се опитва да разбере какво възнамерява той да прави с книгата, та да могат да го спрат или да предупредят новия издател, че ще го съдят. Или пък се надява да открие нещо срещу Куин и да отвърне на огъня с огън.

— Затова ли толкова държахте да се срещнете с мен? — попита Страйк. — Вие знаете ли нещо срещу Куин?

— Не — разсмя се Фишър. — Аз просто съм си любопитен. Исках да науча какво става.

Той погледна часовника си, преобърна един проект за корица на книга пред себе си и леко отмести стола си назад.

Страйк разбра намека.

— Благодаря ви за отделеното време — каза той и се изправи. — Ако се чуете с Оуен Куин, бихте ли ми съобщили?

Той подаде визитка на Фишър. Фишър я разгледа смръщено, докато заобикаляше бюрото си, за да изпрати Страйк.

— Корморан Страйк… Страйк… Ама тази фамилия ми е позната.

Явно чак сега го осени. Фишър внезапно се оживи, сякаш батериите му бяха подменени.

— Дявол го взел, вие сте онзи от случая с Лула Ландри!

Страйк знаеше, че би могъл да седне отново, да си поръча лате и да се радва на пълното внимание на Фишър в продължение на още близо час. Вместо това се сбогува дружелюбно, но решително и след няколко минути излезе отново на студената мъглива улица сам.