Копринената буба

31

Страйк си каза, че Даниъл Чард надали щеше да хареса наетия му мансарден апартамент на Денмарк стрийт, освен ако не откриеше примитивен чар във формите на тостера или на настолната лампа, ала жилището си имаше много предимства, ако си еднокрак човек. В събота сутринта коляното му все още не беше готово да приеме протезата, но повърхностите бяха достъпни за досег, разстоянията можеха да бъдат покрити с кратки подскоци; имаше храна в хладилника, топла вода и цигари. В този ден Страйк изпита истинска обич към дома си, чийто прозорец беше замъглен от конденз, а по перваза се виждаше натрупан сняг.

След закуска той лежеше на леглото си и пушеше, поставил чаша тъмнокафяв чай на кашон до себе си, който му служеше като нощно шкафче, и беше превъзбуден не от лошо настроение, а от концентрация.

Шест дни и нищо.

Нямаше и следа от червата, изчезнали от тялото на Куин, нито от резултати на експертизата, които биха насочили към евентуален убиец (защото той знаеше, че случаен косъм или отпечатък със сигурност биха предотвратили вчерашния излишен разпит на Лионора). Нямаше призиви към още хора, видели скритата фигура, влязла в сградата малко преди смъртта на Куин (дали полицията я мислеше за плод на фантазията на късогледия съсед?). Нямаше оръдие на убийство, инкриминиращ запис от камера на неочаквани посетители на Талгарт Роуд, нямаше показания от подозрително настроени свидетели, забелязали прясно копана земя, не се откриваха гниещи черва, увити в черна бурка, нито се намери пътната чанта на Куин, съдържаща бележките му по „Bombyx Mori“. Нищо.

Шест дни. Той беше хващал убийци за шест часа, макар че, трябваше да признае, това бяха необмислени актове, плод на ярост и отчаяние, и изобилстваха улики, бликнали с кръвта или паниката, или пък некомпетентни извършители бяха засипали всички в обкръжението си с лъжи.

Убийството на Куин беше различно, по-странно, по-зловещо.

Страйк приближи чашата до устните си и в този миг видя трупа тъй ясно, сякаш разглеждаше снимката на мобилния си телефон. Беше като театрален реквизит, сценично аранжиран.

Въпреки наставленията си към Робин, Страйк не можеше да престане да се пита: защо беше извършено? За отмъщение? От лудост? За прикриване (на какво?)? Веществените улики бяха заличени от солната киселина, времето на смъртта беше прикрито, влизането на местопрестъплението и излизането от него не бяха забелязани._ Щателно планирано. Всичко обмислено до последния детайл. Шест дни и нито една следа…_ Страйк не бе повярвал на думите на Анстис, че имали няколко такива. Разбира се, старият му приятел вече не споделяше информация с него, не и след настойчивите предупреждения към Страйк да не се меси, да стои настрана.

Страйк разсеяно бръсна пепелта от стария си пуловер и запали нова цигара от угарката на предишната.

Нямаме съмнение, че извършителят е особено опасен, беше казал Анстис на репортерите, изявление, което по мнението на Страйк беше едновременно болезнено очевидно и странно подвеждащо.

У него изникна спомен: спомен за голямата авантюра на осемнайсетия рожден ден на Дейв Полуърт.

Полуърт беше най-старият приятел на Страйк, познаваха се още от забавачката. През детството и юношеството си Страйк беше заминавал от Корнуол и пак се бе връщал на няколко пъти, и приятелството им се подхващаше наново от там, където го бе прекъсвала майката на Страйк с нейните прищевки.

Дейв имаше чичо, заминал за Австралия още като младеж и сега беше мултимилионер. Беше поканил племенника си да му гостува, за да отпразнува осемнайсетия си рожден ден, като си заведе и приятел.

Двамата тийнейджъри бяха прелетели на другия край на света; беше най-хубавото приключение в младия им живот. Отседнали бяха в огромната крайбрежна къща на чичо Кевин, цялата от стъкло и полирано дърво, с бар в дневната; диамантено море под ослепително слънце; огромни розови скариди на шиш върху барбекюто; странният изговор на хората, бира, още бира; блондинки с шоколадов тен, каквито въобще нямаше в Корнуол, и накрая, на самия рожден ден на Дейв — акулата.

— Стават опасни само ако са провокирани — обясни чичо Кевин, който обичаше леководолазното гмуркане. — Никакво пипане, момчета, ясно? Без щуреене.

Ала за Дейв Полуърт, който обичаше морето, сърфираше, ловеше риба и плаваше с ветроходни лодки у дома, щуреенето си беше начин на живот.

Акулата бе роден убиец с плоските си мъртвешки очи и два реда остри зъби, ала Страйк бе забелязал ленивото безразличие на черногърбата твар, докато плуваха над нея, пленени от красивата й гъвкавост. Тя щеше да е предоволна да се отдалечи през сините дълбини, осъзнал го бе, само че Дейв беше твърдо решен да я докосне.

Още носеше белега: акулата бе отнесла парче месо от ръката му над лакътя и сега имаше само частично усещане в десния палец. Не беше повлияло върху способността му да си върши работата: сега Дейв бе строителен инженер в Бристол и във „Виктъри Ин“, където със Страйк се срещаха да пийнат „Дъм Бар“ при посещенията си у дома, го наричаха Чъм5.

Упорит, безразсъден, авантюрист по душа, Полуърт още се занимаваше с леководолазен спорт през свободното си време, макар по никакъв начин да не закачаше атлантическите акули.

На тавана над леглото на Страйк имаше тънка пукнатина. Като че не бе я забелязвал преди. Очите му я проследиха, докато си спомняше сянката върху морското дъно и внезапният облак от черна кръв; мятащото се в безмълвен вик тяло на Дейв.

Убиецът на Куин беше също като тази черногърба акула, мислеше си той. Сред заподозрените в този случай нямаше диви, безогледни хищници. За никого от тях не бяха известни предишни прояви на насилие. Нямаше, както тъй често се случва при появата на трупове, диря от минали провинения, които да отведат до прага на заподозрян, никой не тътреше подире си окървавено минало като торба карантии за гладни псета. Този убиец бе по-рядко и странно животно — такъв, който прикриваше истинската си природа, докато не бъдеше достатъчно силно притеснен. Оуен Куин, също като Дейв Полуърт, безразсъдно бе затормозил дремещ в очакване убиец и бе привлякъл отприщената му смъртоносна сила срещу себе си.

Страйк неведнъж бе чувал баналното твърдение, че всеки носи у себе си способността да убие, ала знаеше, че това е лъжа. Несъмнено съществуваха такива, за които убийството бе лесно и приятно, той бе срещал неколцина подобни екземпляри. Милиони бяха успешно обучавани да слагат край на живота на ближния; той, Страйк, бе един от тях. Човешки същества убиваха опортюнистично — за изгода и за отбрана, открили у себе си капацитет за кръвопролитие, когато никоя друга алтернатива не изглеждаше възможна; ала имаше и хора, които и при най-силен натиск не бяха способни да се възползват от предимството си, да грабнат възможността, да престъпят финалното и най-властно табу.

Страйк не подценяваше усилията, нужни Оуен Куин да бъде вързан, ударен смъртоносно, разпорен и изкормен. Човекът, извършил това, бе постигнал целта си, без да бъде забелязан, успешно се бе отървал от уликите и очевидно не показваше достатъчно знаци за тревога или угризения, че да насочи вниманието към себе си. Всичко това говореше за опасна личност, за извънредно опасна личност, в случай че бъде обезпокоена. Докато такъв вярваше, че няма разкрития и подозрения срещу него, хората в обкръжението му не бяха застрашени. Ала бъдеше ли докоснат отново…

— По дяволите — промърмори Страйк и бързо загаси цигарата в пепелника до себе си; беше догоряла до пръстите му, без да забележи.

И тъй, какво трябваше да предприеме сега? Помисли си, че щом следата, излизаща от престъплението, беше практически несъществуваща, трябваше да тръгне по следата, водеща към престъплението. При положение че периодът след смъртта на Куин бе неестествено лишен от подсказващи събития, време бе да разгледа последните дни от живота му.

Страйк взе мобилния си телефон и въздъхна дълбоко, като се загледа в него. Зачуди се дали нямаше друг начин да получи от първа ръка нужната му информация. Преговори си наум дългия списък от свои познати и отхвърляше хрумналите му възможности. Накрая без особен ентусиазъм стигна до извода, че първият му избор е най-обещаващ да му свърши работа: Алегзандър, неговият полубрат.

Споделяха общ прочут баща, но никога не бяха живели под един покрив. Ал беше девет години по-млад от Страйк и беше законен син на Джони Рокъби, което означаваше, че практически нямаше пресечни точки в живота им. Ал беше завършил частно училище в Швейцария и в този момент можеше да се намира къде ли не: в резиденцията на Рокъби в Ел Ей, на яхтата на някой рапър, дори на австралийски плаж, защото третата жена на Рокъби беше от Сидни.

И все пак сред всички потомци на баща му Ал бе показал най-голямо желание да създаде отношения със своя по-голям брат. Страйк си спомни как Ал го бе посетил в болницата, след като кракът му бе отнесен от взрив; неловка среща, но трогателна в ретроспекция.

Ал бе донесъл със себе си в „Сели Оук“ предложение от Рокъби, което би могло да бъде изпратено с имейл: финансова помощ за стартиране на детективския бизнес на Страйк. Ал бе съобщил за офертата с гордост, приел я като доказателство за бащиния им алтруизъм. Страйк не се съмняваше, че не беше нищо подобно. Подозираше, че Рокъби или съветниците му се притесняват от възможността еднокракият награден за храброст ветеран да продаде на медиите житейската си история. Предполагаше се, че предложението за подарък ще затвори устата му.

Страйк бе отхвърлил щедростта на баща си, а впоследствие бе получил отказ за заем от всяка банка, където бе кандидатствал. С огромна неохота се бе обадил на Ал, не прие парите като подарък, а също и предложена среща с баща му, но попита дали може да вземе заем. Това очевидно бе предизвикало обида. Впоследствие адвокатът на Рокъби преследваше Страйк за месечните му вноски с усърдието на най-алчната банка.

Ако Страйк не бе решил да задържи Робин като свой служител, заемът вече щеше да е изплатен. Решен беше да го ликвидира преди Коледа, за да не бъде подвластен на Джони Рокъби, и затова беше поел натоварване, поради което напоследък работеше по осем-девет часа седем дни в седмицата. Всичко това никак не го караше да се чувства комфортно по повод обаждането до по-малкия си брат. Страйк можеше да разбере лоялността на Ал към баща, когото очевидно обичаше, ала всяко споменаване на Рокъби помежду им неизбежно бе натоварено с подтекст.

Номерът на Ал иззвъня няколко пъти и накрая се включи гласова поща. Колкото облекчен, толкова и разочарован, Страйк остави кратко съобщение с молба към Ал да му се обади и затвори.

Запали третата си цигара след закуска и се върна към изучаване на пукнатината на тавана. Дирята, водеща към престъплението… Толкова много зависеше от това, кога убиецът бе видял ръкописа и бе разпознал потенциала му като модел за убийство…

И отново той прегледа заподозрените, сякаш бяха раздадена му ръка карти, като разсъждаваше над възможната им връзка с убийството.

Елизабет Тасъл, която не бе крила гнева и оскърблението, които бе предизвикал романът у нея. Катрин Кент, която твърдеше, че изобщо не го е чела. Все още неизвестната Пипа2011, на която Куин бе чел откъси още през октомври. Джери Уолдгрейв, който бе получил ръкописа на пети, но би могъл, ако се вярваше на Чард, да знае какво съдържа далеч по-рано. Даниъл Чард, който твърдеше, че не го е виждал до седми, и Майкъл Фанкорт, който бе научил за романа от Чард. Да, бе имало и неколцина други, хвърлили по някое око и кискали се на най-нецензурните моменти от книгата, разпратени по имейл из цял Лондон от Крисчън Фишър, ала на Страйк му бе трудно дори с много условности да включи сред заподозрените Фишър, младия Рейф от офиса на Тасъл или Нина Ласелс, никой от които не бе описан в „Bombyx Mori“, нито пък реално бе познавал Куин.

Страйк си помисли, че му е нужно да се приближи повече, за да поразбута хората, чийто живот вече бе осмян и изопачен от Оуен Куин. Със съвсем мъничко по-голям ентусиазъм, отколкото бе вложил в задачата по обаждането до Ал, прегледа списъка си с контакти и позвъни на Нина Ласелс.

Проведоха кратък разговор. Тя беше възхитена. Разбира се, че можело да иде при нея тази вечер. Щяла да сготви.

Страйк не измисляше друг начин да изрови още подробности за личния живот на Джери Уолдгрейв или за репутацията на Майкъл Фанкорт като убиец, но никак не го радваше перспективата за болезненото прикрепяне на протезата, а още по-малко измъкването на следващата сутрин от хватката на обнадеждената Нина Ласелс. Все пак го очакваше мач на „Арсенал“ срещу „Астън Вила“ преди тръгването, болкоуспокояващи, цигари, бекон и хляб.

Потънал в своите приятни занимания — смесица от гледане на футбол и главоблъскане над убийство — на Страйк въобще не му хрумна да погледне към заснежената улица долу, където хора, несмутени от лошото време, влизаха и излизаха от музикалните магазини и кафетата. Ако го бе сторил, би могъл да забележи източена фигура в черно палто и с качулка, облегната на стената помежду къщите с номера шест и осем, вгледана нагоре към апартамента му. Колкото и добро да беше зрението му обаче, надали би зърнал сгъваемия нож марка „Станли“, преобръщан ритмично помежду дълги тънки пръсти.