Копринената буба

11

— С Корморан Страйк ли говоря? — попита момичешки глас, в който се долавяха изговорът и маниерът на висшата средна класа, в девет без двайсет следващата сутрин.

— Да, аз съм — отвърна Страйк.

— Обажда се Нина. Нина Ласелс. Доминик ми даде номера ви.

— О, да — каза Страйк, който стоеше гол до кръста пред огледалото за бръснене, което обикновено държеше до кухненската мивка, тъй като банята беше и тъмна, и твърде тясна.

Като избърса с ръката си над лакътя пяната за бръснене около устата си, той се осведоми:

— Обясни ли ви за какво става дума, Нина?

— Да, искате да се инфилтрирате на празненството на „Роупър — Чард“.

— „Инфилтрирате“ е малко силна дума.

— Но пък звучи толкова по-вълнуващо.

— Права сте, не ще и дума — съгласи се той развеселен.

— О, да, забавно ще е. Позволено ли ми е да гадая защо искате да дойдете и да шпионирате всички?

— И отново „шпионирате“ не е точно…

— Ама стига сте разваляли атмосферата. Та позволено ли ми е да гадая?

— Добре, пробвайте — каза Страйк и отпи от чая си, вперил очи към прозореца.

Отново беше мъгливо; кратките слънчеви лъчи бяха помръкнали.

— Заради „Bombyx Mori“ — каза Нина. — Познах ли? Познах, нали? Кажете, че познах.

— Познахте — потвърди Страйк и тя нададе доволно възклицание.

— Дори не бива да я споменавам. Наложени са строги мерки за сигурност, из компанията хвърчат имейли, адвокати влизат и излизат от кабинета на Даниъл. Къде да се срещнем? Първо трябва да се видим другаде, преди да се появим заедно, не мислите ли?

— Да, определено — съгласи се Страйк. — Къде ви е удобно?

Още докато вадеше писалката от палтото, висящо зад вратата, си помисли с копнеж за вечер у дома, хубав дълъг сън, интерлюдия на мир и покой преди ранното ставане в събота сутрин, за да следи неверния съпруг на клиентката брюнетка.

— Знаете ли „Олд Чешайър Чийз“? — попита Нина. — На Флийт стрийт е. Никой от колегите няма да бъде там, а е на разстояние пеша от службата. Знам, че има сантиментален дух, но много го харесвам.

Разбраха се да се видят там в седем и половина. Страйк се върна към бръсненето си и се запита доколко вероятно бе да срещне на това празненство на издателството на Куин човек, който би могъл да знае местонахождението му. „Бедата ти е — смъмри Страйк наум отражението в кръглото огледало, докато и той, и то смъкваха наболата си брада, — че продължаваш да действаш, сякаш си в Отдела за специални разследвания. Нацията вече не ти плаща да си толкова щателен, приятел.“

Ала той не умееше иначе; това бе част от кратък, но непоклатим правилник на лична етика, който бе спазвал през целия си живот на възрастен човек: свърши си работата, и то добре.

Страйк възнамеряваше да прекара по-голямата част от деня в офиса, което при нормални обстоятелства би му било приятно. С Робин си поделяха писмената работа; тя бе интелигентен слушател и често откликваше с полезни идеи, проявяваше все същия жив интерес към механизма на разследването, както когато постъпи на работа. Днес обаче се отправи към долния етаж с известна неохота и то се знае, вътрешните му антени доловиха колеблива нотка в поздрава й, за която бе сигурен, че след малко ще прерасне във въпроса „Как ти се стори Матю?“.

Страйк се затвори във вътрешния си кабинет под претекст, че има да провежда телефонни разговори, и си каза, че тъкмо заради това бе лоша идея да се срещаш с единствения си подчинен извън работно време.

Гладът го подгони да се покаже няколко часа по-късно. Робин както обикновено беше купила сандвичи, но не бе почукала на вратата му да го уведоми, че вече са тук. Това също сочеше към чувство на неловкост след предишната вечер. За да отсрочи момента, когато тя щеше да бъде спомената, и с надеждата, че при по-продължително отлагане Робин можеше да се откаже да повдига въпроса (макар тази тактика никога да не му бе донасяла успех с жена преди), Страйк й обясни, че току-що е разговарял по телефона с господин Гънфри (истина беше).

— Той ще се обърне ли към полицията? — попита Робин.

— Ъ-ъ… не. Гънфри не е от тези, дето търсят полицията, ако някой ги притеснява. Той е не по-малко криминален в деянията си от човека, който крои намушкване на сина му с нож. Все пак осъзна, че този път е нагазил в дълбоки води.

— Не ти ли хрумна да запишеш предложението на онзи гангстер да ти плати за атентата и сам да отидеш в полицията? — попита Робин, без да е поразсъждавала.

— Не, Робин, защото би станало ясно откъде е дошла следата и това би затруднило бизнеса, при положение че ще трябва да избягвам наемни убийци, докато провеждам следене.

— Но Гънфри не може вечно да държи сина си у дома!

— Няма да му се наложи. Ще отведе семейството си на изненадваща ваканция в Съединените щати, ще се обади на любителя на ножовете от Ел Ей и ще му обясни, че след като е помислил по въпроса, се е отказал да се намесва в неговите бизнес интереси. Няма да изглежда особено подозрително. Онзи вече му е причинил достатъчно гадости, че клиентът ни да потърси примирие. Тухли, метнати през предното стъкло на колата му, заплашителни обаждания до жена му. Май трябва да се върна в Крауч Енд другата седмица да му кажа, че момчето изобщо не се е появило, и да му върна парите — въздъхна Страйк. — Не е особено достоверно, но не искам да хукнат да ме издирват.

— Той ти е дал…

— „Маймунка“, петстотин лири, Робин — отговори Страйк. — Как му казват на това в Йоркшър?

— Шокиращо малка сума за намушкване на тийнейджър — някак насилено отвърна Робин и после, спипала Страйк неподготвен, зададе въпроса: — Как ти се стори Матю?

— Приятен човек — излъга механично Страйк.

Въздържа се от разпростиране. Тя не беше глупава; при много предишни случаи той беше впечатлен от усета й към лъжата, към фалшивата нотка. И въпреки това не можа да се сдържи бързо да прехвърли разговора на друга тема.

— Започвам да си мисля, че може би следващата година, ако осъществим добра печалба и ти вече си получила повишение на заплатата си, ще е оправдано да вземем и още някого в офиса. Съсипвам се от работа, не мога да продължавам вечно така. На колко клиенти се наложи да откажеш напоследък?

— На неколцина — отвърна Робин със самообладание.

Като си даваше сметка, че не бе проявил достатъчно ентусиазъм по повод Матю, но решен да не става още по-лицемерен, Страйк отново се оттегли в кабинета си и затвори вратата зад себе си.

В този случай обаче Страйк беше само наполовина прав.

Робин наистина се бе почувствала разочарована от отговора му. Ясно й беше, че ако Страйк наистина бе харесал Матю, не би избрал фразата „приятен човек“. Щеше да каже „Да, бива си го“ или „Би могла да направиш и по-лош избор“.

Онова, което я подразни и дори оскърби, бе предложението му да включат още един служител. Робин се обърна отново към монитора на компютъра си и яростно затрака по клавиатурата, като блъскаше клавишите по-силно от обикновено, докато пишеше седмичната фактура за развеждащата се брюнетка. Мислила си бе — очевидно погрешно — че тук е повече от секретарка. Помагала бе на Страйк да се сдобие с нужните доказателства, довели до осъждането на убиеца на Лула Ландри; някои от тях дори бе събрала сама, по своя инициатива. През месеците оттогава неведнъж бе вършила работа извън задълженията на секретарка, като бе придружавала Страйк при проследяване, когато би изглеждало по-естествено да са двойка, очаровала бе портиери и неподатливи свидетели, които инстинктивно ставаха резервирани заради размерите на Страйк и навъсеното му изражение, без да се споменават многото обаждания от името на жени по телефона, които Страйк с неговия плътен глас нямаше надежда да имитира.

Робин бе приемала, че Страйк мисли в същата посока като нея: от време на време бе казвал неща от рода: „Добре е за детективското ти обучение“ или „Ще ти е от полза един курс по контранаблюдение“. Предполагала бе, че щом бизнесът им напълно се стабилизира (и че би могла с основание да заяви своите заслуги за това), ще получи обучението, каквото знаеше, че ще й е нужно. А сега излизаше, че тези намеци са случайно подхвърляни, нещо като разсеяно поглаждане на машинописката по главата. Какво тогава правеше тя тук? Защо бе отказала толкова по-добри предложения? (В яда си Робин предпочете да забрави колко малко бе желала работата в „Човешки ресурси“, макар да бе добре платена.)

Може би новият служител щеше да е жена, способна да изпълнява всички тези полезни задачи, а тя, Робин, щеше да бъде секретарка и рецепционистка и на двама им и никога повече да не напуска бюрото си. Не заради такова бъдеще бе останала тя при Страйк, бе се отказала от далеч по-висока заплата и бе създала източник на напрежение в личните си отношения.

В пет часа на секундата Робин прекъсна писането си на средата на изречението, облече си палтото и си тръгна, като затръшна ненужно силно стъклената врата.

Тръшването събуди Страйк. Беше заспал на бюрото си с глава, отпусната върху ръцете. Погледна часовника си, видя, че е пет, и се почуди кой беше дошъл в офиса. Едва тогава отвори вътрешната разделяща врата, видя, че палтото и чантата на Робин ги няма, че мониторът на компютъра й е тъмен, и осъзна, че тя си е тръгнала, без да се сбогува.

— О, по дяволите — избъбри раздразнено.

Тя обикновено нямаше навика да се цупи; това бе едно от многото неща, които харесваше у нея. Какво значение имаше, че не хареса Матю? Нали не той щеше да се омъжва за него? Като си мърмореше ядно под носа, Страйк заключи и изкачи стълбите до мансардната си стая с намерение да хапне и да се преоблече преди срещата с Нина Ласелс.