Копринената буба

43

Страйк вървеше по оживената Оксфорд стрийт покрай откъси от шаблонни коледни песни и сезонни поп парчета, после зави вляво по по-тихата и тясна Дийн стрийт. Тук нямаше магазини, само масивни сгради с различни фасади — бели, червени и сиво-кафяви — първите етажи на които бяха офиси, барове, пъбове или ресторанти тип бистро. Страйк спря, за да пропусне прекарването на кутии с вино от ван за доставка до служебен вход: подготовката за Коледа вървеше по-приглушено тук, в „Сохо“, където се събираха хора на изкуството, на рекламата и издателския бизнес, а най-яркият пример бе „Граучо Клъб“.

Беше сива, почти невзрачна сграда с черна дограма и малки декоративни храсти зад лишени от орнаменти издадени балюстради. Престижът й се криеше не в екстериора, а във факта, че относително малцина бяха допускани в този творчески клуб, ограничен само за членове. Страйк влезе през прага с куцукане и се озова в неголямо фоайе. Момичето на рецепцията се обади любезно:

— Мога ли да ви услужа?

— Идвам за среща с Майкъл Фанкорт.

— О, да… вие сте господин Стрик?

— Същият — отвърна Страйк.

Беше насочен към дълго бар помещение с кожени канапета и табуретки, пълно с пийващи преди обяда, и после нагоре по стълбите. Когато се качи горе, Страйк си даде сметка не за пръв път, че обучението му в Отдела за специални разследвания изключваше провеждане на интервюта без официални пълномощия и на територията на заподозрения, където събеседникът му имаше правото да прекъсне срещата, без да се обосновава или извинява. Отделът изискваше служителите му да организират разпитите си в строго определен формат за хора, места, неща… Страйк никога не изпускаше предвид тази ефективна методология, но напоследък беше от голяма важност да прикрива обстоятелството, че складира факти в умствени контейнери. Изискваха се различни техники, когато интервюираш хора, мислещи си, че ти правят услуга.

Зърна набелязаната си жертва веднага щом влезе в бара на втория етаж, където подът бе дървен, а покрай стените бяха подредени канапета в основни цветове с окачени над тях картини от съвременни художници. Фанкорт беше седнал напреко на яркочервено канапе, преметнал ръка върху облегалката му и с леко повдигнат крак в поза на преувеличена непринуденост. Точно зад твърде голямата му глава висеше модернистична картина на Деймиън Хърст, подобно на неонов ореол.

Писателят имаше буйна, вече посребряваща тъмна коса, едри черти и дълбоко врязани бръчки покрай широката плътна уста. Усмихна се на приближаващия Страйк. Може да не бе усмивката, която би отправил към човек, смятащ за равен на него (невъзможно бе да не се мисли в тази посока при преднамерената превзета поза на непринуденост и заученото кисело изражение), но бе жест към човек, с когото желаеше да е любезен.

— Господин Страйк.

Може би бе възнамерявал да се надигне за ръкуване, ала високата и масивна фигура на Страйк често отказваше по-дребни мъже да се надигнат от мястото си. Здрависаха се през малката дървена маса. С нежелание, но оставен без избор, освен ако не искаше да седне на канапето до Фанкорт — а щеше да е твърде интимна ситуация предвид преметнатата върху облегалката ръка на писателя — Страйк се настани на солидна кръгла табуретка, крайно неподходяща и за ръста, и за болното му коляно.

До тях седеше актьор с бръсната глава, бивша звезда от сапунени сериали, който наскоро бе играл войник в драма на Би Би Си и говореше високо за себе си на други двама мъже. Фанкорт и Страйк поръчаха питиета, но отказаха менюта за обяд. Страйк беше облекчен, че Фанкорт не е гладен. Не можеше да си позволи да плати още нечий обяд.

— Откога членувате тук? — попита той Фанкорт, когато келнерът се оттегли.

— От откриването на клуба. Бях от първите инвеститори — отговори Фанкорт. — Единственият клуб, който някога ми е бил нужен. Понякога пренощувам тук, ако ми се наложи. На горния етаж има стаи. — Фанкорт фиксира Страйк с умишлено внимателен поглед. — Очаквах с нетърпение да се запозная с вас. Героят на следващия ми роман е ветеран от така наречената война срещу тероризма. Много бих искал да чуя ваши мнения и впечатления, след като приключим с темата за Оуен Куин.

Страйк поназнайваше нещичко за начините, използвани от известните, когато желаеха да манипулират някого. Бащата на Луси, китаристът Рик, не беше толкова прочут колкото бащата на Страйк или колкото Фанкорт, но все пак бе достатъчно известен, че да накара жена на средна възраст да ахне и да се разтрепери, когато го бе видяла да се реди за сладолед в Сейнт Моус. Рик веднъж бе споделил пред юношата Страйк, че един сигурен начин да вкараш жена в леглото е да й кажеш, че пишеш песен за нея. Забележката на Майкъл Фанкорт, че проявява интерес донякъде да превъплъти Страйк в следващия си роман, беше вариация на същата тема. Очевидно не бе преценил, че за Страйк да се пише за него не бе нещо непознато, нито пък цел, която преследваше. Кимна на предложението без всякакъв ентусиазъм и извади бележник.

— Имате ли нещо против да го използвам? Помага ми да си припомня какво искам да ви питам.

— Моля, използвайте го — отвърна Фанкорт и изглеждаше развеселен.

Остави настрани броя на „Гардиън“, който четеше. Страйк видя снимката на съсухрен, но впечатляващ на вид стар човек, който му бе бегло познат, макар че го гледаше наопаки. Заглавието гласеше: „Пинкълман на деветдесет години“.

— Милият стар Пинкс — рече Фанкорт, като забеляза посоката на погледа на Страйк. — Устройваме му малко тържество в „Челси Артс Клъб“ идната седмица.

— Така ли? — избъбри Страйк, докато търсеше химикалка.

— Познаваше се с чичо ми. Бяха отбили заедно службата си в армията — заразказва Фанкорт. — Когато написах „Белафронт“, първия си роман, току-що бях завършил „Оксфорд“. Горкият ми чичо в опит да бъде полезен пратил екземпляр от ръкописа на Пинкълман, защото бе единственият писател, когото познаваше.

Говореше с премерени фрази, сякаш някой невидим трети до тях водеше стенографски записки. Историята звучеше като предварително репетирана, сякаш я бе разправял много пъти, а може и да беше при тези негови чести интервюта.

— Пинкълман, по онова време автор на поредицата „Голямото приключение на Бънти“, не разбрал и дума от написаното — продължи Фанкорт, — но за да угоди на чичо ми, препратил романа на „Чард Букс“, където той, за щастие, се озовал на бюрото на единствения човек в издателството, способен да го проумее.

— Голям късмет наистина — каза Страйк.

Келнерът се върна с вино за Фанкорт и чаша вода за Страйк.

— Да разбирам ли — попита Страйк, — че сте върнали услугата на Пинкълман, като сте го представили на агентката си?

— Точно това направих — кимна Фанкорт с известно снизхождение като учител, доволен да установи, че един от учениците му е внимавал. — В онези дни Пинкс беше при агент, който все „забравяше“ да му изплаща хонорарите. Каквото и да се говори за Елизабет Тасъл, тя е почтена… почтена в сферата на бизнеса — поправи се Фанкорт и отпи от виното си.

— Тя също ще присъства на тържеството за Пинкълман, нали? — попита Страйк, като наблюдаваше Фанкорт за реакцията му. — Все още е негов агент, нали?

— За мен е без значение дали Лиз ще е там. Да не би да си въобразява, че още пламтя от злоба към нея? — поинтересува се Фанкорт с киселата си усмивка. — Не се сещам и по веднъж в годината за Лиз Тасъл.

— Защо тя не е приела да се откаже от Куин, когато сте го поискали от нея? — попита Страйк.

Страйк не виждаше причина да не отправи директна атака към човек, обявил личния си мотив за срещата им едва секунди след запознанството им.

— Въпросът не стоеше аз да искам от нея да се откаже от Куин — с все така отмерен ритъм отвърна Фанкорт, сякаш съобразяващ се с невидимия стенограф. — Обясних й, че не мога да остана в нейната агенция, докато той е там, и напуснах.

— Разбирам — промърмори Страйк, вече свикнал с цепенето на косъма на две. — Защо според вас ви е оставила да си тръгнете? Вие сте били по-едрата риба, нали?

— Според мен е справедливо да се каже, че аз бях баракуда, а Куин — рибка бодливка — подсмихна се Фанкорт. — Ала работата бе там, че Лиз спеше с Куин.

— Наистина ли? Не го знаех — отбеляза Страйк и щракна химикалката си.

— Когато Лиз пристигна в „Оксфорд“ — заразправя Фанкорт, — беше едра и яка мома, помагала на баща си да кастрира бикове и други подобни по фермите из Севера, с отчаяно желание да прави секс, само че нямаше големи кандидати за това. Беше ми хвърлила око, и то сериозно — бяхме партньори в семинара, а пикантните средновековни интриги могат твърде много да възбудят едно момиче — само че никога не проявих чак такъв алтруизъм, та да я лиша от девствеността й. Останахме си приятели — додаде Фанкорт — и когато основа агенцията си, запознах я с Куин, прословут с това, че не подбираше в сексуално отношение. И неизбежното се случи.

— Много интересно — коментира Страйк. — Това общоизвестно ли е?

— Съмнявам се — отвърна Фанкорт. — Куин вече беше женен за неговата… убийца, май така трябва да я наричаме вече — каза той замислено. — Във всеки случай „убийца“ надцаква „съпруга“ при дефиниране на близки отношения. А и Лиз вероятно го е заплашвала с тежки последствия, ако прояви обичайната си недискретност по повод креватните им развлечения, уповаваща се на несъществуващия шанс все пак да бъда убеден да спя с нея.

Страйк се запита дали това бе сляпа суета, обективен поглед върху фактите или смесица от двете.

— Гледаше ме с онези огромни кравешки очи, чакаше, надяваше се — сви уста Фанкорт, от което в изражението му проби жестокост. — След смъртта на Ели разбра, че това няма да се случи, дори след като бях съсипан от скръб. Предполагам, че й е било непосилно да си представи въздържание от секс десетилетия напред, така че подкрепи мъжа, който я обслужваше.

— Говорихте ли някога отново с Куин, след като напуснахте агенцията? — попита Страйк.

— През първите няколко години след смъртта на Ели той се изнизваше от всеки бар, където влизах аз — отговори Фанкорт. — След време започна да се осмелява да остане в същия ресторант, като ми хвърляше нервни погледи. Не, не мисля, че повече си проговорихме отново — подхвърли писателят, сякаш въпросът не представляваше интерес за него. — Ранили са ви в Афганистан, доколкото знам?

— Да — потвърди Страйк.

Детективът си каза, че може би този преднамерено фокусиран поглед действаше при жените. Може би Оуен Куин се бе втренчвал в Катрин Кент и Пипа Миджли със същия гладен вампирски взор, когато им беше казал, че се кани да ги опише в „Bombyx Mori“, и те са били възбудени и очаровани при мисълта, че част от тях завинаги ще се запази, претворена от перото на писателя…

— Как се случи? — попита Фанкорт с очи върху крака на Страйк.

— Самоделна бомба — отговори Страйк. — Ами къщата на Талгарт Роуд? С Куин сте били нейни съсобственици. Не ви ли се налагаше да комуникирате по този повод? Не се ли сблъскахте някога там?

— Никога.

— Не сте ли ходили да я наглеждате? Притежавали сте я в продължение на… колко…?

— Двайсет — двайсет и пет години, нещо такова — безразлично отвърна Фанкорт. — Не, не съм влизал там, след като Джо почина.

— Полицията вероятно ви е питала във връзка с жената, която мисли, че ви е видяла пред нея на осми ноември?

— Да — кратко отговори Фанкорт. — Сбъркала е.

Актьорът до тях съвсем се беше развихрил в шумния си монолог.

— … вече не бях на себе си, не виждах къде тичам, очите ми бяха пълни с пясък…

— Значи не сте ходили в къщата от осемдесет и шеста година?

— Не съм — нетърпеливо отсече Фанкорт. — Поначало нито Оуен, нито аз я искахме.

— Защо?

— Защото приятелят ни Джо умря там в особено окаяни обстоятелства. Мразеше болниците, отказваше лекарства. Когато вече изпадна в безсъзнание, жилището бе в отвратително състояние, а той, живото въплъщение на Аполон, се бе превърнал в торба кокали, кожата му… Беше грозен край, влошен още повече от Даниъл Ч…

Изражението на Фанкорт стана сурово. Челюстите му се раздвижиха, сякаш буквално предъвкваше неизречените думи. Страйк чакаше.

— Интересен човек е Даниъл Чард — каза Фанкорт с очевидно усилие да се измъкне на заден ход от сляпата улица, където сам бе влязъл. — Мисля, че образът му, обрисуван от Оуен в „Bombyx Mori“, е най-слабо представен от всички други. Макар че бъдещите критици надали ще посочват „Bombyx Mori“ като пример за ярко представени герои — добави той с кратък смях.

— А вие как бихте обрисували Даниъл Чард? — попита Страйк и Фанкорт изглеждаше изненадан от въпроса.

След кратък размисъл той каза:

— Дан е най-неосъщественият човек, когото съм срещал. Работи в сфера, в която е компетентен, но нещастен. Копнее за телата на млади мъже, но не може да се окуражи да стори нещо повече от това, да ги рисува. Пълен е със задръжки и комплекси, което обяснява неразумната му и истерична реакция на карикатурата, която му е направил Оуен. Дан бе доминиран от чудовищна майка, светска лъвица, която си беше навила на пръста патологично стеснителният й син да поеме семейния бизнес. Мисля — добави Фанкорт, — че бих могъл да сътворя нещо интересно от тази тема.

— Защо Чард отхвърли романа на Норт? — попита Страйк.

Фанкорт отново направи движението с дъвченето, после заяви:

— Вижте, аз харесвам Даниъл Чард.

— Останах с впечатление, че в един момент е имало търкания.

— Кое ви кара да мислите така?

— Казахте, че не сте очаквали да се озовете отново в „Роупър — Чард“, когато говорихте на тяхното парти.

— Били сте там? — остро изрече Фанкорт и когато Страйк кимна, попита: — Защо?

— Търсех Куин — отговори Страйк. — Жена му ме беше наела да го открия.

— Но както вече знаем, тя добре е знаела къде е той.

— Не — каза Страйк, — не мисля, че е знаела.

— Искрено ли го вярвате? — попита Фанкорт с леко наклонена встрани голяма глава.

— Да, вярвам го — отвърна Страйк.

Фанкорт вдигна вежди и внимателно заоглежда Страйк, сякаш той бе любопитна вещ във витрина.

— Значи не сте се разсърдили на Чард, задето е отхвърлил романа на Норт? — попита Страйк, върнал се към главната тема на обсъждане.

След кратка пауза Фанкорт каза:

— Напротив, разсърдих му се. Защо точно Дан размисли за издаването на книгата, само той би могъл да ви отговори, но според мен причината бе в шума на пресата около състоянието на Джо, който настрои средната класа срещу лишения от покаяние негов роман, чието издаване предстоеше, и Дан, осъзнал, че Джо вече е заболял от СПИН, изпадна в паника. Не искаше да бъде свързван с мъжки бани и СПИН, затова каза на Джо, че в крайна сметка не иска книгата му. Беше акт на извънредно малодушие и двамата с Оуен…

Още една пауза. Откога ли Фанкорт не беше поставял себе си и Оуен в едно изречение като съдружие?

— Двамата с Оуен бяхме убедени, че това уби Джо. Едва държеше писалката, бе почти сляп, но се опитваше отчаяно да завърши романа преди смъртта си. Разбирахме, че само това го крепи жив. Тогава пристигна писмото на Чард, с което анулираше договора им. Джо спря да работи и след четирийсет и осем часа беше мъртъв.

— Има сходства със случилото се с първата ви съпруга — отбеляза Страйк.

— Бяха две напълно различни неща — изрече Фанкорт с равен тон.

— Защо?

— Романът на Джо беше несравнимо по-добър.

Поредната пауза, този път много по-дълга.

— Така стоят нещата, погледнати в литературна перспектива — каза Фанкорт. — Естествено, има и други начини да бъдат видени.

Той допи виното в чашата си и даде знак на бармана, че иска още една. Актьорът до тях, който не спираше и дъх да си поеме, продължаваше да бърбори:

— „Майната й на автентичността — казах му. — Какво искаш, да си отрежа ръката ли?“

— Сигурно е било трудно време за вас — посочи Страйк.

— Да — отвърна свадливо Фанкорт. — Да, можем да го наречем „трудно“.

— Изгубили сте приятел и съпруга в разстояние на кратък период.

— Да, през няколко месеца.

— Пишехте ли през това време?

— Да — отвърна Фанкорт с гневен високомерен смях. — През всичкото време пишех. Това ми е професията. Някой би ли ви попитал служили ли сте в армията, докато сте имали лични проблеми?

— Съмнявам се — незлобливо отговори Страйк. — Какво пишехте?

— Тази творба никога не беше публикувана. Изоставих романа, който пишех, за да довърша този на Джо.

Келнерът остави втора чаша вино пред Фанкорт и се оттегли.

— Имаше ли много работа по довършване книгата на Норт?

— Почти никаква — отвърна Фанкорт. — Той беше невероятно добър писател. Пооправих някои необработени пасажи, изпипах края. Той беше оставил бележки как иска романът да завърши. После го занесох на Джери Уолдгрейв, който работеше в издателство „Роупър“.

Страйк си припомни казаното от Чард за прекомерната близост на Фанкорт с жената на Уолдгрейв и продължи с известна предпазливост:

— Бяхте ли работили с Уолдгрейв преди това?

— Не бяхме работили заедно по мои неща, но го познавах по репутация като талантлив редактор и знаех, че харесва Джо. Сътрудничихме си за „Към предела“.

— Той свърши добра работа по романа, нали?

Моментният яд на Фанкорт беше изчезнал. Той дори, изглежда, се забавляваше от въпросите на Страйк.

— Да, много добра.

— Но сега, когато сте се върнали в „Роупър — Чард“, не сте искали да работите с него.

— Нямах особено желание — все още усмихнат отговори Фанкорт. — Той много пие напоследък.

— Защо според вас Куин е вкарал Уолдгрейв в „Bombyx Mori“?

— Откъде бих могъл да знам?

— Уолдгрейв очевидно е бил добър с Куин. Трудно е да се разбере защо Куин е почувствал потребност да го атакува.

— Мислите ли? — попита Фанкорт, приковал поглед върху Страйк.

— Всички, с които разговарях, виждат образа на Резача от различен ъгъл.

— Нима?

— Повечето хора са възмутени, че Куин изобщо е нападнал Уолдгрейв. Не виждат с какво го е заслужил Уолдгрейв. Според Даниъл Чард образът на Резача е доказателство, че Куин е работил със съавтор.

— И кой си мисли той, че би сътрудничил на Куин за „Bombyx Mori“? — със сух смях попита Фанкорт.

— Има разни идеи — каза Страйк. — Междувременно Уолдгрейв смята, че Резача е всъщност атака срещу вас.

— Но аз съм Тщеславен — възрази с усмивка Фанкорт. — Това всички го знаят.

— Защо Уолдгрейв ще си мисли, че Резача е свързан с вас?

— Ще трябва да попитате Джери Уолдгрейв — все още с усмивка отговори Фанкорт. — Но имам странното чувство, че вие имате своето обяснение, господин Страйк. И ще ви кажа следното: Куин беше в голяма, голяма грешка и би трябвало сам да го е знаел.

Промяна в посоката.

— И тъй, през всички тези години не сте успели да продадете къщата на Талгарт Роуд, така ли?

— Трудно бе да се открие купувач, който да отговаря на условията в завещанието на Джо. Беше донкихотовски жест от негова страна. Той беше романтик, идеалист. Всичките си чувства, свързани с това наследство, с бремето на неговото дарение съм изразил в „Кухата къща“ — отбеляза Фанкорт като лектор, препоръчващ допълнителна литература. — Оуен също си каза своето в „Братята Балзак“ — с бегла усмивка додаде Фанкорт.

— „Братята Балзак“ е за къщата на Талгарт Роуд, така ли? — попита Страйк, който не се бе добрал до това впечатление в петдесетте страници, които бе изчел.

— Действието се развива там. Но всъщност е за взаимоотношенията между нас тримата — поясни Фанкорт. — Джо е мъртъв в ъгъла, а аз и Оуен се опитваме да вървим по стъпките му, да осмислим неговата смърт. Всичко се случва в студиото, където, както съдя от това, което четох, сте открили трупа на Куин.

Страйк не каза нищо, а продължи да си води бележки.

— Критикът Харви Бърд нарече „Братята Балзак“ „стряскаща и свиваща сфинктера ужасия“.

— Помня само много опипване на топки — промърмори Страйк и неочаквано Фанкорт прихна в непресторено момичешко кискане.

— Значи сте я чели? О, да, Оуен беше обсебен от топките си.

Актьорът до тях най-сетне беше млъкнал да си поеме дъх. Думите на Фанкорт отекнаха отчетливо във временното затишие. Страйк се ухили, когато актьорът и двамата му сътрапезници се втренчиха във Фанкорт, който ги удостои с киселата си усмивка. Тримата мъже побързаха отново да заприказват.

— Това му беше истинска идея фикс — обърна се Фанкорт пак към Страйк. — В стил „Пикасо“ приемаше топките си за източник на творческата си енергия. Беше вманиачен и в живота, и в работата си от мъжествеността, плодовитостта. На някои би се сторила странна подобна мания у човек, който е обичал да бъде връзван и доминиран, но аз го виждам като естествена последица… ин и ян в сексуалността на Куин. Вероятно сте обърнали внимание какви имена ни е дал в романа си.

— Вас и Варикосел — отвърна Страйк и отново забеляза леката изненада на Фанкорт, че човек с външния вид на Страйк чете книги и запомня съдържанието им.

— Вас, това е Куин, е каналът, по който минава спермата от тестисите към пениса, здравословната, потентна, съзидателна сила. Варикосел е болезнено увеличаване на вената в тестиса, понякога водещо до безплодие. Типичният просташки паралел в стил „Куин“ с факта, че се разболях от заушка малко след смъртта на Джо и всъщност бях твърде болен, за да присъствам на погребението, но също така и с факта, както вие посочихте, че по това време пишех при трудни обстоятелства.

— На този етап още ли бяхте приятели? — пожела да уточни Страйк.

— Когато той започна романа, на теория още бяхме приятели — отвърна Фанкорт с мрачна усмивка. — Ала писателите са свирепо племе, господин Страйк. Ако искаш доживотно приятелство и безкористна дружба, иди в армията и се научи да убиваш. Искаш ли поредица от временни съюзи с колеги, които ликуват при всеки твой провал, пиши романи.

Страйк се усмихна. Фанкорт изрече с безгрижно задоволство:

— „Братята Балзак“ получи най-лошите отзиви от критиката, които съм чел някога.

— Вие писахте ли за романа?

— Не — отвърна Фанкорт.

— На този етап бяхте женен за първата си съпруга, така ли? — попита Страйк.

— Точно така — отвърна Фанкорт.

Изражението, мярнало се по лицето му, бе като потръпване на хълбока на животно, когато на него кацне муха.

— Просто се опитвам да изясня хронологията. Изгубили сте я малко след като Норт е починал?

— Евфемизмите за смъртта са толкова интересни, не мислите ли? — подхвърли Фанкорт. — Не я „изгубих“. Тъкмо обратното, спънах се в нея в тъмната кухня, където тя седеше мъртва, пъхнала глава във фурната.

— Съжалявам — изрече с официален тон Страйк.

— Е, това е то…

Фанкорт даде знак за ново питие. Страйк усещаше, че е достигнат деликатен момент, в който потокът от информация можеше да потече бурно или да пресъхне завинаги.

— Говорихте ли някога с Куин за пародията, предизвикала самоубийството на жена ви?

— Вече ви казах, не съм говорил с него за нищо, след като Ели умря — спокойно отвърна Фанкорт. — Така че, не.

— Но сте били сигурен, че той я е написал?

— Без съмнение. Като много писатели, които нямат много за казване, Куин беше добър литературен имитатор. Помня как пародираше някои от нещата на Джо и беше доста забавен. Той не би се подиграл публично с Джо, то се знае, твърде полезно му беше да се мотае около нас двамата.

— Някой призна ли да е виждал пародията преди публикуването й?

— Никой не ми го е казвал, но бих се учудил, ако го бяха споменали, предвид какво причини написаното. Лиз Тасъл отрече в очите ми, че Куин й я е показвал, но чух слухове, че я е чела преди издаването. Сигурен съм, че тя го е насърчила да я публикува. Лиз лудо ревнуваше от Ели.

Настана пауза, след която Фанкорт заговори с привидно безгрижие:

— Днес е трудно да се повярва, че в онези времена трябваше да чакаме критиките да излязат на хартия, та да видиш творбата си разгромена. С изобретяването на интернет всеки полуграмотен кретен може да се прави на Мичико Какутани9.

— Куин винаги е отричал, че я е написал, нали?

— Да, отричаше, страхливец си беше. Като мнозина самопровъзгласени отцепници, незачитащи нормите, Куин беше завистливо и амбициозно създание, което копнееше за хвалебствия. Ужасяваше се, че ще бъде отхвърлен, след като Ели умря. Естествено — добави Фанкорт с несъмнено задоволство, — това, така или иначе, се случи. Като част от триумвирата ни Оуен се радваше на отразена слава покрай мен и Джо. Когато Джо умря, а аз го отрязах, показа се пред света такъв, какъвто беше: човек с мръсно въображение и интересен стил, който почти нямаше идея, дето да не е порнографска. Някои автори са способни само на една добра творба. Такъв беше и Оуен. Изстреля светкавицата си… той би одобрил този израз… с „Грехът на Хобарт“. Всичко след него бяха безсмислени предъвквания.

— Не казахте ли, че според вас „Bombyx Mori“ е „маниашки шедьовър“?

— О, чели сте това? — откликна Фанкорт, поласкан и изненадан. — Ами да, точно това е, истински литературен куриоз. Никога не съм отричал, че Оуен умееше да пише, просто не беше способен да изрови нещо смислено и интересно като идея. Това е учудващо често срещано явление. Ала в „Bombyx Mori“ най-сетне откри своята тема. Всички ме мразят, всички са срещу мен, аз съм гений, а никой не го вижда. Резултатът е комична гротеска, намирисва на огорчение и самосъжаление, но има безспорна притегателна сила. А езикът — разпали се Фанкорт с повече ентусиазъм, отколкото бе показал в разговора до този момент — е достоен за възхищение. Някои пасажи са сред най-доброто, което е писал някога.

— Всичко това е много полезно — отбеляза Страйк.

На Фанкорт явно му стана забавно.

— Полезно за какво?

— Имам усещането, че „Bombyx Mori“ има централна роля в този случай.

— Случай ли? — повтори Фанкорт с усмивка. Настана кратка пауза. — Вие сериозно ли ми казвате, че според вас убиецът на Оуен Куин още е на свобода?

— Да, така мисля — потвърди Страйк.

— Ами тогава — още по-широко се усмихна Фанкорт — няма ли да е по-полезно да анализирате писаното от убиеца, а не от жертвата?

— Може би — отвърна Страйк, — ала не знаем дали убиецът пише.

— О, в наши дни почти всеки пише — подхвърли Фанкорт. — Всички са се заловили да пишат романи, само дето никой не ги чете.

— Сигурен съм, че „Bombyx Mori“ ще се чете, особено ако вие напишете въведението — заяви Страйк.

— Мисля, че сте прав — съгласи се Фанкорт и отново се усмихна широко.

— Кога точно прочетохте книгата за пръв път?

— Трябва да е било… чакайте да видя…

Фанкорт сякаш пресмяташе наум.

— Било е чак в средата на седмицата, след като Куин я е предал — отвърна той. — Дан Чард се обади и ми каза как Куин намеквал, че аз съм написал пародията върху романа на Ели, и се опита да ме убеди да повдигнем съвместен съдебен иск срещу Куин. Отказах.

— Чард чете ли ви откъси от нея?

— Не — отговори Фанкорт и отново се усмихна. — Боеше се да не изгуби звездната си придобивка. Не, просто ми спомена за намеците на Куин и ми предложи услугите на своите адвокати.

— Кога се проведе този телефонен разговор?

— Вечерта на… трябва да е било седми — отговори Фанкорт. — В неделя вечер.

— В деня, когато сте заснели интервюто за новия ви роман — уточни Страйк.

— Вие сте много добре информиран — изрече Фанкорт с присвити очи.

— Гледах предаването.

— Знаете ли — с тънка злоба подхвърли Фанкорт, — нямате вид на човек, който харесва предавания за изкуство.

— Не съм казал, че ги харесвам — отвърна Страйк и не се изненада, че на Фанкорт явно му се понрави този отговор. — Забелязах обаче, че се объркахте, като изговаряхте името на първата си съпруга.

Фанкорт не каза нищо, а само гледаше Страйк над ръба на чашата си с вино.

— Произнесохте „Еф“, после се поправихте и казахте „Ели“ — припомни Страйк.

— Както сам се изразихте, обърках се. Случва се и на най-речовитите сред нас.

— В „Bombyx Mori“ покойната ви съпруга…

— … носи името Ефигия10.

— Което е съвпадение — каза Страйк.

— Очевидно.

— Защото е нямало как да знаете на седми, че Куин я е кръстил Ефигия.

— Явно не.

— Любовницата на Куин намерила ръкописа, пъхнат през отвора за писма във вратата й след неговото изчезване — каза Страйк. — На вас случайно не ви ли беше изпратен предварителен екземпляр?

Последвалата пауза се проточи твърде дълго. Страйк усети как тънката нишка, която бе съумял да изпреде помежду им, се скъса. Нямаше значение. Този въпрос бе запазил за последен.

— Не — отговори Фанкорт. — Не беше.

Той извади портфейла си. Декларираното му намерение да чуе негови мнения и впечатления от войната явно бе забравено, за което Страйк ни най-малко не съжаляваше. Страйк извади пари в брой, но Фанкорт вдигна ръка и изрече с недвусмислено намерение да го оскърби:

— Не, не, позволете на мен. Материалите за вас в пресата изрично наблягаха на факта, че сте познавали и по-добри времена. Всъщност това ми напомня цитат от Бен Джонсън: „Аз съм обеднял благородник, войник; навремето бих презрял тъй мизерно убежище“.

— Нима? — учтиво продума Страйк и прибра парите в джоба си. — На мен пък ми хрумна друг:

Гледаше без усмивка смаяното лице на Фанкорт. Писателят побърза да каже:

— Овидий, нали?

— Катул — отвърна Страйк, подпря се на масата и се изправи. — В свободен превод гласи:

След което Страйк подхвърли любезно:

— Е, сигурно ще се виждаме в скоро време.

Докато вървеше с куцане към стълбите, усещаше погледа на Фанкорт, прикован в гърба си.