27

Как да се доверя на човек, за когото знам, че предал е приятел?

Уилям Конгрийв, „Двойна игра“

Огромен снежен килим застилаше Великобритания. В сутрешните новини се видя, че Североизточна Англия вече е потънала под пухкава белота, имаше заседнали коли, подобни на заблудени овце, а фаровете им светеха немощно. Лондон чакаше своя ред под все по-прихлупващото се небе и Страйк, погледнал към синоптичната карта, докато се обличаше, се почуди дали пътуването му до Девън утре щеше да е възможно, дали магистралата М5 изобщо щеше да е проходима. Колкото и решен да бе да се срещне с обездвижения Даниъл Чард, чиято покана го порази като извънредно странна, опасяваше се да кара дори автоматик, при положение че кракът му бе в такова състояние.

Кучетата сигурно още бяха на Мъкинг Маршиз. Представяше си ги, докато поставяше протезата си, а коляното му бе по-подуто и болезнено от всякога; чувствителните им носове душеха най-новите попълнения по сметището под заплашителните оловносиви облаци и кръжащите чайки. Може би вече бяха тръгнали, предвид ограничената дневна светлина, и теглеха водачите си през заледения боклук в търсене на вътрешностите на Оуен Куин. Страйк бе работил с кучета търсачи. Поклащащите им се задници и въртящите се опашки винаги внасяха несъответстващо весела нотка в издирванията.

Притесни го болката при слизането по стълбите. То се знае, в един идеален свят щеше да прекара предишния ден с лед, поставен в края на ампутирания си крак, който щеше да е вдигнат нависоко, а не препускащ из цял Лондон, защото имаше нужда да се спре да мисли за Шарлот и сватбата й, която скоро щеше да се извърши в реставрирания параклис на Замъка на Крой… а не Кройския замък, защото това дразни шибаното семейство. Само още девет дни…

Телефонът на бюрото на Робин иззвъня в момента, в който той отключи стъклената врата. Потрепна от болка, когато се забърза да го вдигне. Изпълненият с подозрения любовник и шеф на госпожица Брокълхърст желаеше да информира Страйк, че секретарката му била у дома в неговото легло с лоша настинка, тъй че не бивало да му начислява такса за следене, докато тя не се изправела отново на крака. Страйк едва бе оставил слушалката на вилката, когато телефонът иззвъня отново. Друга клиентка, Каролайн Ингълс, съобщи с глас, треперещ от емоции, че тя и шавливият й съпруг се помирили. Страйк й изказваше неискрени поздравления, когато пристигна Робин с порозовяло от студа лице.

— Навън става все по-зле — каза тя, когато той затвори. — Кой беше?

— Каролайн Ингълс. Сдобрила се с Рупърт.

— Какво? — възкликна Робин поразена. — След всички онези еротични танцьорки, дето са му се кършили в скута?

— Решили да дадат шанс на брака си в името на децата.

Робин изсумтя скептично.

— В Йоркшър е натрупал голям сняг — коментира Страйк. — Ако искаш да си вземеш почивен ден утре и да тръгнеш по-рано…

— Не — отвърна Робин, — резервирах си място за спален вагон в петък през нощта, всичко е наред. След като изгубихме Ингълс, да се обадя ли на някого от чакащите клиенти?

— Още не — спря я Страйк, тръшна се на канапето и заопипва с ръка подутото си коляно, което протестираше яростно.

— Още ли те боли — плахо попита Робин, като се престори, че не беше забелязала потръпването му.

— Да — отвърна Страйк. — Ала не заради това не желая да поема нов клиент — добави остро.

— Знам — каза Робин, обърната с гръб към него, докато включваше чайника. — Искаш да се съсредоточиш върху случая „Куин“.

Страйк не беше сигурен дали в тона й има упрек.

— Тя ще ми плати — изрече сухо. — Куин е имал застраховка „Живот“, тя го е накарала да си я направи. Така че сега ще получи пари.

Робин долови, че той се опитва да се оправдава, и това никак не й хареса. Страйк явно предполагаше, че нейният приоритет са парите. Не му ли бе доказала, че не е така, като отхвърли по-добре платени служби, за да работи при него? Не беше ли забелязал желанието и готовността й да му помогне да докаже, че Лионора Куин не е убила съпруга си?

Постави пред него чаша чай, друга с вода и блистер с парацетамол.

— Благодаря — процеди той през стиснати зъби, подразнен от болкоуспокояващото, макар и да бе възнамерявал да изпие двойна доза.

— Ще ти поръчам такси да те откара до „Пескатори“ в дванайсет, искаш ли?

— Съвсем наблизо е — възрази той.

— Едно е да имаш гордост, а друго е, когато вече граничи с глупост — заяви Робин и едва ли не за пръв път той мерна за кратко неприкрит гняв у нея.

— Добре — съгласи се с вдигнати вежди. — Ще се кача на проклетото такси.

Ако трябваше да е искрен, беше благодарен за това, когато три часа по-късно куцукаше, силно облегнат върху евтиния си бастун, към таксито, очакващо го в края на Денмарк стрийт. Сега си даваше сметка, че изобщо не биваше да слага протезата. Слизането след няколко минути на Шарлот стрийт си беше изпитание, а таксиметровият шофьор не криеше нетърпението си. Страйк с облекчение влезе в топлия и шумен „Пескатори“.

Елизабет още не беше дошла, но беше направила резервация на свое име. Страйк бе отведен до маса за двама до мозаечно пано от камъчета върху бяло боядисаната стена. Грубо рендосани греди кръстосваха тавана; над бара бе провесена гребна лодка. На отсрещната стена бяха окачени яркооранжеви кожени ботуши. По силата на навика Страйк си поръча халба бира, докато се любуваше на ведрата обстановка с нейното средиземноморско очарование и гледаше падащия сняг през прозореца.

Скоро пристигна и агентката. Той се опита да се изправи, когато тя приближи към масата, но мигом се строполи обратно на стола си. Елизабет сякаш изобщо не забеляза.

Изглеждаше отслабнала след последната им среща; добре скроеният черен костюм, аленото червило и стоманеносивата къса коса днес не й придаваха устрем и жизненост, а изглеждаха като неуместно подбрана дегизировка. Кожата на лицето й бе пожълтяла и отпусната.

— Как сте? — попита я той.

— А вие как мислите, че съм? — изграчи грубо тя. — Какво? — тросна се към застаналия до нея келнер. — О… Вода. Натурална.

Взе менюто в ръце с вид на човек, който е издал прекалено много за себе си, и Страйк си даде сметка, че всякакъв израз на съчувствие или загриженост нямаше да бъде добре приет.

— За мен само супа — каза тя на сервитьора, когато се върна да вземе поръчката им.

— Оценявам готовността ви да се срещнете отново с мен — каза Страйк, когато келнерът се отдалечи.

— Бог е свидетел, че Лионора има нужда от всичката помощ, която би могла да получи — отсече Елизабет.

— Защо го казвате?

Жената го изгледа с присвити очи.

— Не се правете на глупав. Тя ми каза как настояла да я заведат в Скотланд Ярд да се види с вас веднага след като й съобщили за Оуен.

— Да, така беше.

— И как си е въобразявала, че ще изглежда това? Полицаите вероятно са очаквали да рухне в несвяст, а тя просто проявила желание да се види с приятеля си, частният детектив.

Потисна кашлицата си с мъка.

— Надали Лионора се замисля какво впечатление оставя у хората — отбеляза Страйк.

— Така е, тук сте прав. Никога не е блестяла с много ум.

Страйк си помисли какво ли впечатление си мислеше Елизабет Тасъл, че тя самата оставя у околните; дали осъзнаваше колко малко бе харесвана. Сега даде пълна воля на кашлицата, която се бе опитвала да сдържи, и той изчака силните звуци, подобни на лаене на тюлен, да престанат, преди да я попита:

— Значи смятате, че е трябвало да се престори на опечалена?

— Не съм казала, че щеше да е преструвка — сопна се Елизабет. — Сигурна съм, че тя е разстроена посвоему, колкото и ограничена да е. Просто нямаше да й е от вреда малко по-старателно да разиграе скърбяща вдовица. Хората това очакват.

— Предполагам, че вече сте разговаряли с полицията.

— Разбира се. Преразказвах им отново и отново разправията в „Ривър Кафе“, както и причината, поради която не прочетох внимателно проклетата книга. Освен това ги интересуваше какво съм правила след последното ни виждане с Оуен, по-специално трите дни след него.

Тя стрелна въпросителен поглед към Страйк, чието изражение остана неутрално.

— Вероятно си мислят, че той е умрял до три дни след скарването ни?

— Нямам представа — излъга Страйк. — Вие какво им разказахте за този период?

— Че се прибрах право у дома, след като Оуен се развилня срещу мен, на следващата сутрин станах в шест, взех такси до гара Падингтън и отидох на гости на Доркъс.

— Една от писателките ви, доколкото помня?

— Да, Доркъс Пенгълий4, тя…

Елизабет забеляза, че Страйк се подсмихна, и за пръв път от познанството им насам и на нейното лице се появи мимолетна усмивка.

— Ако щете вярвайте, това е истинското й име, не е псевдоним. Пише порнография под формата на исторически любовни романи. Оуен проявяваше голямо презрение към творбите й, но би убил за продажбите, които реализира. Книгите й вървят като топъл хляб — добави Елизабет.

— Кога се прибрахте от гостуването у Доркъс?

— В понеделник, в късния следобед. Предполагаше се да е хубав дълъг уикенд, ала ни най-малко не беше хубав — изрече натъртено Елизабет — благодарение на „Bombyx Mori“. Живея сама — продължи тя — и не мога да докажа, че се прибрах у дома, а не отидох да убия Оуен още с връщането си в Лондон. А със сигурност имах такова желание…

Тя отпи малко вода и додаде:

— В полицията се интересуваха най-вече от романа. Смятат, че дава мотив на много хора.

Това бе първият й открит опит да изтръгне информация от него.

— Отначало изглеждаше, че са много хора — каза Страйк, — но ако са уцелили правилно времето на смъртта и Куин е умрял в рамките на три дни след скандала ви в „Ривър Кафе“, броят на заподозрените силно би намалял.

— Как тъй? — остро попита Елизабет и му напомни един от най-страховитите му преподаватели в „Оксфорд“, който използваше този въпрос от две думи като гигантска игла, с която пробиваше несъстоятелните теории.

— Боя се, че не мога да ви дам тази информация — любезно отвърна Страйк. — Не бива да влияем върху полицейското разследване.

През малката маса можеше добре да разгледа грубата й кожа с едри пори и лош тен, а през това време черните й като маслини очи го наблюдаваха бдително.

— Попитаха ме — каза тя — на кого съм показала ръкописа през няколкото дни, докато беше у мен и преди да го пратя на Джери и Крисчън. Отговорът беше: на никого. Интересуваха се също с кого Оуен е обсъждал творбите си, докато още ги е пишел. Не разбирам за какво им беше това — рече с все още приковани в Страйк очи. — Да не би да смятат, че някой го е подстрекавал?

— Не знам — излъга повторно Страйк. — А той обсъждаше ли романите, над които работеше?

— Може да е чел откъси на Джери Уолдгрейв. На мен не благоволяваше и заглавията им да каже.

— Нима? Никога не ви е искал съвет? Не споменахте ли, че сте учили английска литература в „Оксфорд“?

— Беше ми първа специалност — сърдито отвърна тя, — но това си беше едно нищо в очите на Оуен, който, между другото, бе отпаднал от някакво третокласно учебно заведение и така и не се беше дипломирал. Но Майкъл веднъж прелюбезно се бе изказал пред Оуен, че съм била „окайващо неоригинална“ като писател по времето на студентските ни години, и Оуен никога не го забрави. — Споменът за някогашното оскърбление придаде морав оттенък на жълтеникавата й кожа. — Оуен споделяше предубеждението на Майкъл за жените в литературата. То се знае, нито единият от двамата не възразяваше жени да хвалят произведенията им. — Тя се закашля в салфетката си, от която лицето й се показа зачервено и гневно. — Оуен бе по-лаком за похвали от всеки автор, когото съм срещала, а те до един са ненаситни.

Храната им пристигна: доматена супа с босилек за Елизабет и риба треска с пържени картофи за Страйк.

— При последната ни среща ми казахте — подзе Страйк, след като преглътна първата си голяма хапка, — че е дошъл момент, когато е трябвало да избирате между Фанкорт и Куин. Защо избрахте Куин?

Тя се залови да духа супата в лъжицата си и й бе нужно дълго обмисляне, преди да отговори:

— В онзи момент имах чувството, че прегрешенията, които понасяше, са повече от тези, които вършеше.

— Това има ли нещо общо с пародията върху романа на съпругата на Фанкорт, която някой е написал?

— Не я написа някой — изрече тихо тя. — Беше Оуен.

— Със сигурност ли го знаете?

— Той ми я показа, преди да я изпрати на списанието. Боя се… — Елизабет посрещна погледа на Страйк с хладно предизвикателство, — че написаното ме разсмя. Беше болезнено точна и много забавна сатира. Оуен винаги е бил добър литературен имитатор.

— Ала впоследствие жената на Фанкорт се е самоубила.

— Което бе трагедия, естествено — каза Елизабет, без да показва някакво чувство, — но пък не бе логично да се очаква такова нещо. Честно казано, никой, способен да отнеме живота си заради лоша критика, не бива поначало да се захваща с писане на роман. Но пък и нормално бе Майкъл да е бесен срещу Оуен и според мен още повече, задето Оуен се уплаши и отрече авторството, когато научи за самоубийството на Елспет. Беше изненадващо малодушие от страна на човек, който искаше да бъде приеман като безстрашен и неподатлив на условности. Майкъл поиска да се откажа от Оуен като клиент. Аз не го сторих. Оттогава Майкъл не ми е проговарял.

— Куин повече пари ли ви печелеше, отколкото Фанкорт по това време? — попита Страйк.

— Боже мой, не — отговори тя. — Не бях водена от парична изгода, когато запазих лоялност към Оуен.

— А защо тогава…

— Току-що ви отговорих — заяви нетърпеливо тя. — Вярвам в свободата на словото дори когато то разстройва хората. Тъй или иначе, дни след самоубийството на Елспет Лионора роди преждевременно близначета. При раждането нещо сериозно се объркало; момчето почина, а Орландо е… Предполагам, че вече сте я видели.

Страйк кимна и в ума му ненадейно изскочи сънят от предишната нощ: бебето, което Шарлот бе родила, но не му позволяваше да види…

— Мозъчно увредена — довърши Елизабет. — Така че Оуен изживяваше своя собствена лична трагедия и за разлика от Майкъл не си я беше докарал сам…

Тя отново се закашля и когато улови леко изненадания поглед на Страйк, направи нервен жест, с който показваше, че ще му обясни, щом пристъпът премине. Накрая, след като пийна още малко вода, тя продължи прегракнало:

— Майкъл насърчи Елспет да пише само за да му се разкара от главата, докато работи. Нямаха нищо общо. Той се ожени за нея само заради неизлечимия си комплекс, че принадлежи към ниската средна класа. А тя беше дъщеря на граф, която си въобразяваше, че бракът с Майкъл ще е безкрайни литературни сбирки и вдъхновяващи интелектуални разговори. Не си даваше сметка, че през повечето време ще е сама, докато Майкъл работеше. Беше — добави с презрение Елизабет — ограничена и лишена от находчивост жена. Ала идеята да бъде писател я въодушеви. Имате ли представа колко много хора си въобразяват, че могат да пишат? — остро се обърна агентката към Страйк. — Умът ви не може да побере какви боклуци ми пращат всеки ден. При нормални обстоятелства романът на Елспет щеше да бъде отхвърлен на мига, толкова глупав и претенциозен беше, само че обстоятелствата не бяха нормални. След като я беше подтикнал да напише проклетото произведение, Майкъл нямаше куража да й каже, че е ужасно. Даде го на издателството си и за да му угодят, те го приеха. Беше излязъл на пазара седмица преди пародията да се появи.

— В „Bombyx Mori“ Куин внушава, че Фанкорт е автор на пародията — припомни Страйк.

— Знам, че е така… И аз не бих провокирала Майкъл Фанкорт — додаде тя полугласно, но с долавяща се настойчивост да бъде чута.

— Какво имате предвид?

Настана кратка пауза, през която той едва ли не виждаше как Елизабет решава колко от всичкото да му каже.

— Запознах се с Майкъл — бавно заговори тя — в семинар върху трагедиите с основна тема отмъщение от епохата на Джеймс I. Да кажем просто, че това бе неговата стихия. Той обожава тези драматурзи: техните садизъм и жажда за мъст… изнасилване и канибализъм, скелети на отровени хора, облечени в женски дрехи… садистичното възмездие е идея фикс за Майкъл.

Тя погледна Страйк, който я наблюдаваше внимателно.

— Какво? — попита го рязко.

А той се питаше кога ли подробностите около убийството на Куин щяха да изригнат в пресата. Бентът сигурно вече поддаваше, след като Кълпепър се бе заел с този случай.

— Фанкорт осъществи ли садистично възмездие, когато предпочетохте Куин пред него?

Тя се втренчи в купата си с червена течност и с отсечено движение я бутна встрани.

— Бяхме близки приятели, много близки, но той не ми е казвал и дума от деня, в който отказах да прогоня Оуен. Положи всички усилия да отклони други писатели от агенцията ми, разправяше наляво и надясно, че съм безчестна жена, лишена от принципи. Ала аз тача свято един принцип и той го знаеше — заяви Елизабет с непоколебимост. — С написването си на пародията Оуен не стори нещо по-различно от онова, което Майкъл бе причинявал стократно на други писатели. То се знае, горчиво окайвах последиците, но беше един от случаите — от редките случаи — когато смятах, че в морален аспект Оуен е чист.

— И все пак сигурно ви е заболяло — изтъкна Страйк. — С Фанкорт сте се знаели по-отдавна, отколкото с Куин.

— Сега вече по-дълго време сме врагове, отколкото сме били приятели.

Страйк си отбеляза наум, че това не бе отговор на въпроса му.

— Не бива да мислите… Оуен невинаги беше… не беше изцяло лош — продължи неспокойно Елизабет. — Беше обсебен от мъжествеността и в живота, и в творбите си. Понякога тя бе метафора за творческия гений, но в други случаи е разглеждана като препятствие за художественото осъществяване. Сюжетът в „Грехът на Хобарт“ се гради върху необходимостта Хобарт, който има и мъжки, и женски отлики, да избира между ролята си на родител и отказването от писателски амбиции: да абортира детето си или да изостави рожбата на въображението си. Но когато опираше до ролята му на баща в реалния живот… Разбирате, че Орландо не е… Никой не би желал детето му да е… да е… но той я обичаше и тя него.

— С изключение на времето, когато е изоставял семейството си, за да се сношава с любовници и да пръска пари за хотели — вметна Страйк.

— Добре де, не би спечелил звание „Баща на годината“ — тросна се Елизабет, — но между тях имаше обич.

Над масата надвисна мълчание и Страйк реши да не го нарушава. Беше сигурен, че Елизабет Тасъл се е съгласила на тази среща, както и бе поискала предишната, по свои лични причини, а той много държеше да ги чуе. Ето защо си ядеше рибата и чакаше.

— Полицаите ме попитаха — рече тя най-сетне, когато чинията му бе опразнена, — дали Оуен не ме е изнудвал по някакъв начин.

— Сериозно? — откликна Страйк.

Около тях се носеха шумовете и говорът в ресторанта, а навън снегът валеше по-силно от всякога. Тук той отново срещаше познатото явление, за което бе говорил на Робин: заподозрения, който желае да се обясни, притеснен, че не го е сторил достатъчно убедително при първия си опит.

— Засекли са големи суми пари, прехвърляни от моята сметка в тази на Оуен в течение на годините — каза Елизабет.

Страйк не коментира; готовността й да покрие хотелските сметки на Куин му бе направила впечатление като необичаен факт още при първия им разговор.

— За какво си мислят, че някой би могъл да ме изнудва? — попита го тя и изкриви алената си уста. — Професионалният ми живот е абсолютно изряден и почтен. Личен живот на практика нямам. Не съм ли самото олицетворение на безукорна стара мома?

Страйк, преценил, че е невъзможно да се отговори на такъв въпрос, бил той и реторичен, без да оскърбиш питащия, отново си замълча.

— Всичко започна с раждането на Орландо — каза Елизабет. — Оуен бе успял да похарчи всички спечелени някога пари, Лионора беше в реанимация две седмици след раждането, а Майкъл Фанкорт крещеше наляво и надясно как Оуен убил жена му. Оуен бе отхвърлен от всички. Нито той, нито Лионора имаха роднини. Услужих му с пари назаем да купят каквото е нужно за бебето. След това го авансирах за ипотека върху по-голяма къща. После давах пари, та Орландо да бъде прегледана от специалисти, щом стана ясно, че не се развива както би трябвало, и за терапевти, които да й помогнат. Преди да се усетя, бях се превърнала в лична банка на семейството. Всеки път, когато постъпваха хонорари за Оуен, той разиграваше сценка как искал да си върне заемите и понякога наистина получавах по няколко хиляди. По своята същност — продължи агентката и думите сякаш се надпреварваха да излязат от устата й — Оуен беше едно пораснало дете и това можеше да го прави или непоносим, или чаровен. Безотговорен, импулсивен, егоистичен, изумително лишен от съвест, ала в същото време можеше да бъде забавен, въодушевен и привлекателен. У него имаше патос, една умиляваща уязвимост и колкото и лошо да се проявяваше, хората биваха подтиквани да се държат закрилнически към него. Джери Уолдгрейв го чувстваше. Жените го чувстваха. Аз го чувствах. Продължавах да се надявам, дори да вярвам как един ден той ще създаде творба с качествата на „Грехът на Хобарт“. Винаги имаше нещичко във всяка от проклетите му ужасни книги, заради което човек не можеше да го отпише напълно.

Дойде сервитьор да прибере чиниите им. Елизабет отвърна с пренебрежителен жест на загрижения му въпрос дали нещо не е било наред със супата и поиска кафе. Страйк прие предложението да му донесат меню с десертите.

— Но Орландо е сладка — изрече тя дрезгаво. — Орландо е много мила и сладка.

— Да… според нея — каза Страйк, като я наблюдаваше внимателно — сте влезли в кабинета на Куин онзи ден, докато Лионора била в тоалетната.

Стори му се, че не беше очаквала въпроса и нямаше вид той да й харесва.

— Видяла е значи, тъй ли? — Тя отпи вода, поколеба се, после каза: — Не мисля, че някой, описан в „Bombyx Mori“, след като е имал шанса да надзърне какви още гадни писания Оуен може да е оставил да се търкалят там, би се отказал от възможността да надникне.

— Намерихте ли нещо?

— Не — отговори тя, — защото там бе същински боклучарник. Веднага ми стана ясно, че търсенето би отнело твърде дълго време и — тя вирна брадичка предизвикателно — за да съм напълно откровена, не желаех да оставям отпечатъци. Така че почти веднага си излязох. Беше моментен импулс и вероятно недостоен.

Изглежда, бе изрекла всичко, което бе дошла да каже. Страйк поръча кръмбъл с ябълки и ягоди и пое инициативата.

— Даниъл Чард иска да ме види — съобщи й той.

Маслиненочерните й очи се разшириха от изненада.

— Защо?

— Не знам. Освен ако снегът не натрупа прекалено, утре ще го посетя в Девън. Бих искал да знам, преди да се срещна с него, защо е обрисуван като убиец на млад рус мъж в „Bombyx Mori“.

— Няма да ви давам ключ към тази мръсна книга — отсече Елизабет и предишните й агресия и подозрителност се върнаха. — Не. Няма да го направя.

— Жалко — подхвърли Страйк, — защото хората говорят.

— Да не очаквате да задълбоча нечуваната си глупост да пусна тая проклетия на бял свят, като сега клюкарствам за нея?

— Аз съм дискретен — увери я Страйк. — Не е нужно никой да знае откъде съм получил информацията.

Ала тя продължи да го фиксира студено и равнодушно, без да проговори.

— Ами Катрин Кент?

— Какво за нея?

— Защо бърлогата й в „Bombyx Mori“ е пълна с черепи на плъхове?

Елизабет не каза нищо.

— Знам, че Катрин Кент е Харпията, срещнах се с нея — търпеливо посочи Страйк. — Като обясните, просто ще ми спестите време. Предполагам, че искате да се разбере кой е убил Куин.

— Толкова сте прозрачен — смразяващо изрече тя. — Методите ви обикновено минават ли пред хората?

— Да — отвърна спокойно той, — минават.

Тя се намръщи и после заговори рязко, с което не го изненада кой знае колко:

— Е, в края на краищата аз не дължа никаква лоялност на Катрин Кент. Ако искате да знаете, Оуен прави доста грубовата връзка с факта, че тя работи в клиника за експерименти над животни. Там вършат отвратителни неща с плъхове, кучета и маймуни. Чух го на едно парти, на което Оуен я доведе. Фръцкаше ми се полуразголена и се опитваше да ме впечатли — подхвърли презрително Елизабет. — Виждала съм работите й. Пред нея Доркъс Пенгълий е направо Айрис Мърдок. Типичният брак… брак…

Страйк успя да изяде няколко хапки от десерта си, докато тя кашляше с всичка сила в салфетката.

— … брак, който ни поднася интернет — завърши тя с насълзени очи. — И което бе едва ли не по-лошо, очакваше да съм на нейна страна срещу мърлявите студенти, които нападнали лабораториите им. Аз съм дъщеря на ветеринар, израснала съм с животни и ги харесвам повече от мнозинството хора. За мен Катрин Кент е една ужасна персона.

— А имате ли идея коя може да е Епицена, дъщерята на Харпия? — попита Страйк.

— Не — отвърна Елизабет.

— Ами джуджето в чувала на Резача?

— Няма да обяснявам нищо повече за тая противна книга!

— Куин да е познавал жена, на име Пипа?

— Аз не съм срещала такава. Но той водеше курсове по творческо писане, посещавани от жени на средна възраст, дето търсят смисъл в живота си. Тъкмо там забърса Катрин Кент.

Тя отпи кафе и погледна часовника си.

— Какво можете да ми кажете за Джо Норт? — попита Страйк.

Тя го стрелна с подозрение.

— Защо?

— Любопитен съм — отвърна Страйк.

Той не знаеше защо тя реши да отговори; може би защото Норт отдавна бе покойник или заради сантименталността й, която бе доловил още при посещението в претрупания й кабинет.

— Той беше от Калифорния — започна тя. — Дошъл беше в Лондон да открие английските си корени. Беше гей, няколко години по-млад от Майкъл, Оуен и мен и пишеше много откровен пръв роман за живота, който бе водил в Сан Франциско. Майкъл ме запозна с него. Смяташе, че работата му е първокласна, ала той не беше от бързите писатели. Все ходеше по купони, а още тогава е бил ХИВ позитивен, което ние разбрахме няколко години по-късно, и не се грижеше за себе си. Дойде моментът, когато се разболя от СПИН. — Елизабет прочисти гърло. — Помните истерията около ХИВ, когато за пръв път се разчу.

Страйк бе претръпнал към факта някои хора да го смятат за почти десет години по-възрастен, отколкото беше. Всъщност беше чувал от майка си (тя не беше от тези, дето си сдържат езика, за да пощадят детската психика) за болестта убиец, преследваща отдаващите се на безразборен секс и споделящите игли.

— Джо рухна физически и всички онези хора, които искаха да го познават, когато бе обещаващ, умен и красив, се пръснаха, освен Майкъл и Оуен, което им правеше чест — додаде Елизабет неохотно. — Те се грижеха за Джо, ала той умря, без да е довършил романа си. Майкъл беше болен и не можа да дойде на погребението на Джо, ала Оуен беше сред носещите ковчега. В знак на благодарност за грижите им Джо остави на двамата онази прекрасна къща, където някога бяха устройвали партита и бяха седели по цели нощи да обсъждат книги. През много от тези вечери присъствах и аз. Бяха… щастливи времена — каза Елизабет.

— Доколко използваха къщата след смъртта на Норт?

— За Майкъл не мога да кажа, но се съмнявам да е стъпвал там след разрива с Оуен, който настъпи скоро след погребението на Джо — сви рамене Елизабет. — Оуен никога не ходеше там, ужасѐн да не срещне Майкъл. Условията на Джо бяха конкретни: мисля, че го наричат ограничително съглашение. Джо държеше къщата да се запази като творческо убежище. Именно така Майкъл успяваше да блокира продажбата й през всички тези години; семейство Куин никога не откриха творци, на които да я продадат. Един скулптор я нае под наем за известно време, но не потръгна. То се знае, Майкъл беше безкрайно взискателен относно наемателите, та да попречи на Оуен да се облагодетелства финансово, а той може да си позволи да наеме адвокати, дето да обосноват законово прищевките му.

— Какво се случи с недовършения роман на Норт? — попита Страйк.

— О, Майкъл спря работа по собствения си роман и довърши този на Джо посмъртно. Нарича се „Към предела“, Харолд Уийвър го публикува. Култова класика е и постоянно бива преиздаван.

Тя отново погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам — обяви. — Имам среща в два и половина. Палтото ми, моля — подвикна на минаващ келнер.

— Чух от някого — каза Страйк, който отлично си спомняше, че този някой беше Анстис — как сте надзиравали ремонт на Талгарт Роуд преди известно време.

— Да — отвърна тя с безразличие. — Още една от необичайните задачи, които агентката на Куин изпълняваше за него. Беше нужен някой, който да координира дейностите и да набере работници. Пратих на Майкъл сметка за половината сума и той плати чрез адвокатите си.

— Имахте ли ключ?

— Дадох го на бригадира на работниците — студено отвърна тя, — а после го върнах на семейство Куин.

— Не отидохте ли да видите ремонта?

— Отидох, естествено, трябваше да проверя какво е направено. Мисля, че ходих два пъти.

— Знаете ли дали по време на ремонта е използвана солна киселина?

— И полицията ме пита за солна киселина. Защо?

— Не мога да кажа.

Тя пламна от гняв. Едва ли се случваше често да откажат информация на Елизабет Тасъл.

— Мога да ви повторя това, което казах и на полицията. Вероятно е оставена там от Тод Харкнес.

— Кой?

— Скулпторът, за когото споменах, че беше взел под наем ателието. Оуен го откри, а адвокатите на Фанкорт не можаха да изнамерят причина да се възпротивят. Ала никой не си даваше сметка, че Харкнес работеше основно с ръждясали метали и използваше силно корозивни химикали. Нанесе много щети в студиото, преди да бъде помолен да напусне. Операцията по почистването бе извършена от страна на Фанкорт, а на нас ни пратиха сметката.

Келнерът бе донесъл палтото й, по което бяха полепнали кучешки косми. Страйк чу леко свирене от измъчените й гърди, когато тя се изправи. И след небрежно ръкуване с него Елизабет Тасъл си тръгна.

Страйк отново взе такси до офиса със смътното намерение да покаже на Робин желание за помирение; този ден между тях бе възникнало известно напрежение, той и сам не разбираше как стана. Ала докато най-сетне се добра до външния офис, беше се изпотил от болката в коляното, а първите думи на Робин прогониха всички благосклонни мисли от ума му.

— Обадиха се от компанията за коли под наем. Нямат автоматик, но могат да ти дадат…

— Налага се да е автоматик — тросна се Страйк и тежкото му отпускане на канапето предизвика шумен пръцкащ звук, който го нервира още повече. — Не мога да управлявам кола с ръчни скорости в това състояние. Позвъни ли на…

— Естествено, че се обадих и на други места — студено заяви Робин. — Пробвах навсякъде. Никой не може да ти даде автоматик за утре. Бездруго прогнозата за времето е отчайваща. Според мен е по-добре да…

— Ще ида да разговарям с Чард — отсече Страйк.

Болката и страхът го правеха гневен: страх, че ще трябва да се откаже от протезата и отново да се върне към патериците, към забодения нагоре крачол, взиращите се очи, хорското съжаление. Мразеше твърдите пластмасови седалки в болничните коридори, вмирисани на дезинфектант; ненавиждаше момента, когато изваждаха дебелия му медицински картон, започваха да го съветват да смени протезата, да дава покой на крака си, да го обгрижва, сякаш бе болно дете, което трябваше да води навсякъде със себе си. В сънищата си той не беше еднокрак; в сънищата си беше цял.

Поканата на Чард беше неочакван подарък и той възнамеряваше да се възползва. Имаше много въпроси към издателя на Куин. Самата покана бе извънредно странна. Той искаше да чуе причината, поради която Чард го привикваше чак в Девън.

— Ти чу ли ме? — попита Робин.

— Какво?

— Казах, че мога аз да те закарам.

— Не можеш — изтърси безцеремонно Страйк.

— Защо?

— Трябва да си в Йоркшър.

— Пътувам от Кингс Крос утре вечер в единайсет.

— Снегът ще е ужасен.

— Ще тръгнем рано. Или — сви рамене Робин — можеш да отложиш срещата с Чард. Само че прогнозата за идната седмица също е лоша.

Трудно му бе да премине от неблагодарност към противоположното отношение със стоманения сиво-син поглед на Робин, прикован в него.

— Ами добре — изрече сковано той. — Благодаря.

— Тогава отивам да избера кола — заяви Робин.

— Хубаво — процеди Страйк през стиснати зъби.

Според Оуен Куин жените нямаха място в литературата; той, Страйк, също хранеше своите тайни предубеждения, ала какъв избор имаше с това болящо коляно и липсата на коли автоматик?

Загрузка...