Копринената буба

29

Въпреки за малко избегнатото пътно произшествие, Страйк и Робин влязоха в града Тивъртън в Девъншър малко след дванайсет часа. Робин последва инструкциите на сателитния навигатор, мина покрай тихи провинциални къщи с дебел пласт искрящ сняг върху покривите, през приятен малък мост над река с цвят на кремък и край неочаквано величествена църква от шестнайсети век, за да се озове в далечния край на града пред двойна електрическа порта, дискретно разположена встрани от пътя.

Красив млад филипинец, обут в галоши и с прекалено голямо палто, се опитваше да я отвори ръчно. Когато видя ленд крузъра, направи знак на Робин да свали стъклото си.

— Замръзнала е — обясни кратко. — Изчакайте за момент, моля.

Поседяха така пет минути, докато той най-сетне успя да размрази крилата на портата и изрина част от непрестанно трупащия се сняг, за да им позволи да се отворят.

— Да ви закараме ли до къщата? — предложи Робин.

Той се намести на задната седалка до патериците на Страйк.

— Приятели на господин Чард ли сте?

— Той ни очаква — отвърна уклончиво Страйк.

Минаха по дълга виеща се частна алея, като ленд крузърът се движеше леко по скриптящия сняг, натрупан през нощта. Лъскавите тъмнозелени листа на рододендроните, обрамчващи алеята, бяха отказали да понесат своя товар от сняг, тъй че подходът бе изцяло в черно и бяло: стени от гъста зеленина, скупчена около насипаната като с бяла пудра пътека. Пред очите на Робин заиграха малки искрици. Беше минало дълго време от закуската й, а Страйк, разбира се, беше изял всичките бисквити.

Усещането й като от морска болест и известно чувство за нереалност си остана, щом слезе от тойотата и обхвана с поглед Тайбарн Хаус, която се издигаше край тъмен горист участък, притиснат плътно към едната й фасада. Масивната продълговата сграда пред тях беше преустроена от авантюристичен архитект: едната половина на покрива бе заместена със стъкло, а другата бе покрита със соларни панели. Докато гледаше нагоре към мястото, където конструкцията ставаше прозрачна и скелетът й се открояваше на светлосивото небе, замайването на Робин се усили. Напомни й кошмарната снимка от телефона на Страйк — стъкления купол и светлината, под които лежеше обезобразеният труп на Куин.

— Добре ли си? — попита я загрижен Страйк.

Тя беше много бледа.

— Да — отвърна Робин, която искаше да запази героичния си образ в неговите очи.

Като поемаше дълбоко от мразовития въздух, последва Страйк, изненадващо пъргав на патериците си, по чакълестата пътека към входа. Младият им пасажер бе изчезнал, без да им каже нито дума.

Вратата им отвори самият Даниъл Чард. Беше облечен в резедава копринена риза с яка столче, подобна на манта, и с широки ленени панталони. Също като Страйк и той се подпираше на патерици, а левият му глезен и стъпалото бяха в плътен хирургически ботуш с ремъци. Чард погледна надолу към люлеещия се празен крачол на Страйк и за няколко смущаващи секунди сякаш не бе способен да отмести очи.

— А вие сте решили, че вашето е проблем — подхвърли Страйк и му протегна ръка.

Малката шега не срещна ответ. Чард не се усмихна. Аурата на неловкост и несъвместимост, която го бе обкръжавала на фирменото парти, все така се долавяше и тук. Той стисна ръката на Страйк, без да го поглежда в очите, и думите му за посрещане бяха:

— Цяла сутрин чакам да отмените посещението си.

— Не, успяхме — ненужно отвърна Страйк. — Това е асистентката ми Робин, която ме докара. Надявам се…

— Е, няма да я оставим навън на снега — рече Чард, но без сянка от сърдечност. — Заповядайте, влезте.

Той отстъпи на патериците си, за да ги пропусне през прага на излъсканите до блясък дъски с цвят на мед.

— Нали не възразявате да си събуете обувките?

Набита филипинка на средна възраст с прибрана на кок черна коса се появи от две летящи врати в тухлената стена вдясно от тях. Беше облечена изцяло в черно и държеше две бели ленени торби, в които вероятно се очакваше Страйк и Робин да поставят обувките си. Робин подаде своите; усети се странно уязвима, когато почувства дъските на пода под стъпалата си. Страйк просто стърчеше там на единствения си цял крак.

— О — продума Чард и отново се втренчи. — Не, предполагам… Господин Страйк по-добре да си остане с обувката, Ненита.

Жената се оттегли в кухнята без нито дума.

Някак си интериорът на Тайбарн Хаус засили у Робин неприятното чувство за шемет. Обширното пространство не бе разделено с никакви стени. Първият етаж, до който се стигаше по спираловидна стълба от стомана и стъкло, висеше на дебели метални кабели от високия таван. Далеч над главите им се виждаше огромното двойно легло на Чард от черна кожа, а над него на тухлената стена висеше нещо като грамадно разпятие от бодлива тел. Робин бързо свали поглед, защото вече съвсем й прилоша.

Повечето от мебелировката на долното ниво представляваше кубове от черна или бяла кожа. Вертикални стоманени радиатори бяха разположени помежду измамно прости библиотечни рафтове, отново от дърво и метал. Доминираща в рехаво обзаведеното помещение бе бяла мраморна скулптура в човешки ръст на женски ангел, стъпил на скала и с частична дисекция, която показваше половината от черепа й, част от вътрешностите и малко от костта в крака й. На Робин, неспособна да откъсне поглед от нея, й направиха впечатление гърдите, две едри полукълба, подобни на шапки на гъби върху облия гръден кош.

Нелепо беше да й призлява, при положение че подложеното на дисекция тяло бе от студен чист камък, неодушевен материал, нищо подобно на разложения труп, запазен в мобилния телефон на Страйк… не мисли за това… Трябваше да накара Страйк да й остави поне една бисквита… Пот изби по горната й устна, по скалпа й…

— Добре ли си, Робин? — остро попита Страйк.

Тя осъзна от израженията на двамата мъже, че вероятно е променила цвета си, и към ужаса й да не би да припадне се добави конфузът, че злепоставя Страйк.

— Съжалявам — пробъбри с изтръпнали устни. — Беше дълго пътуване… Ако може, чаша вода…

— Ами… добре — отвърна Чард, сякаш водата тук бе в недостиг. — Ненита?

Жената в черно се появи отново.

— На младата дама й е нужна чаша вода — каза Чард.

Ненита направи жест на Робин да я последва. Докато вървеше към кухнята, Робин чу патериците на издателя да потропват глухо по дървения под зад нея. Щом влезе, бегло регистрира повърхности от неръждаема стомана и боядисани в бяло стени, а също и младежа, когото бе докарала насам, разбъркващ нещо в голям тиган, после се озова седнала на ниска табуретка.

Робин бе предположила, че Чард е тръгнал подире й, за да провери дали е добре, но когато Ненита й подаде студена чаша в ръката, чу го да проговаря над главата й:

— Благодаря, че оправи портата, Мани.

Младежът не отговори. Робин чу отдалечаващото се потропване на патериците и раздвижването на летящата кухненска врата.

— Вината е моя — каза Страйк на Чард, когато издателят отново се върна при него. И наистина се чувстваше виновен. — Изядох всичката храна, която беше приготвила за пътуването.

— Ненита ще й даде нещо — подхвърли Чард. — Да седнем, какво ще кажете?

Страйк го последва покрай мраморния ангел, който се отразяваше размазано в лъснатия дъсчен под, и двамата се отправиха на четирите си патерици към края на помещението, където черна желязна печка с дърва разпръсваше приятна топлина.

— Страхотна къща — каза Страйк, като се отпусна на един от по-големите кубове от черна кожа и сложи патериците до себе си.

Комплиментът беше неискрен; той предпочиташе утилитарно удобство, а домът на Чард бе изцяло повърхностна показност.

— Да, сътрудничих си тясно с архитектите — отвърна Чард с кратък проблясък на ентусиазъм. — Има още ателие — посочи към друга дискретна двойна врата — и басейн.

Той също седна и протегна пред себе си крака в плътния медицински ботуш.

— Как се случи? — попита Страйк, като кимна към счупения крак.

Чард посочи с края на патерицата си към спираловидната стълба от метал и стъкло.

— Сигурно е боляло — отсъди Страйк, като огледа височината й.

— Шумът от счупването се разнесе из цялата къща — обясни Чард със странно задоволство. — Не ми беше идвало на ума, че можеш да го чуеш. Чай ли искате, или кафе?

— С удоволствие бих пил чай.

Страйк видя Чард да настъпва със здравия си крак малка месингова пластина до себе си. И ето че Мани отново се показа от кухнята.

— Чай, ако обичаш, Мани — поръча Чард с подчертана топлота, иначе отсъстваща в маниера му.

Младежът пак се скри, все така нацупен.

— Това връх Сейнт Майкълс ли е? — попита Страйк, като посочи към малка картина край печката.

Беше наивистична творба, изработена като че върху дъска.

— На Алфред Уолис е — съобщи Чард с нова искрица на ентусиазъм. — Каква простота на формите… семпло и наивно. Баща ми го познаваше. Уолис се зае сериозно с рисуване чак след като навърши седемдесет. Познавате ли Корнуол?

— Отраснал съм там — отговори Страйк.

Ала на Чард му бе по-интересно да говори за Алфред Уолис. Отново спомена как художникът открил истинското си призвание късно в живота и се зае да коментира творбите му. Пълната липса на интерес на Страйк към темата остана незабелязана. Чард не беше привърженик на контакта с очи. Погледът на издателя се местеше от картината към други места по тухлените стени и само случайно се плъзваше върху Страйк.

— Току-що сте се върнали от Ню Йорк, нали? — попита Страйк, когато Чард млъкна, за да си поеме дъх.

— Да, бях на тридневна конференция — отвърна той и искрицата ентусиазъм угасна. Оставяше впечатление, че повтаря заучени фрази, като каза: — Трудни времена. Навлизането на електронните средства за четене промени правилата на играта. Вие четете ли? — попита той Страйк от упор.

— Понякога — отвърна Страйк.

В апартамента му имаше омачкано томче на Джеймс Елрой, което се канеше да дочете от четири седмици, но в повечето вечери бе твърде уморен, за да се съсредоточи. Любимата му книга лежеше в един от неразопакованите му кашони с вещи на площадката; беше двайсетгодишна и той не бе я отварял от дълго време.

— Нужни са ни читатели — промърмори Даниъл Чард. — Повече четящи и по-малко пишещи.

Страйк потисна импулса да отговори: Поне от един пишещ се отървахте.

Мани се появи отново, понесъл прозрачен поднос от стъклопласт на крачета, който постави пред работодателя си. Чард се наведе напред да налее чая във високи бели порцеланови чаши. Страйк си отбеляза наум, че неговите кожени мебели не издаваха дразнещи звуци като канапето в офиса му, но пък от друга страна, сигурно бяха десет пъти по-скъпи. Опакото на дланите на Чард беше все така болезнено изприщено като на фирменото парти. На силната светлина на горното осветление, скрито под надвесения втори етаж, мъжът изглеждаше по-възрастен, отколкото от разстояние — може би на около шейсет, ала тъмните, дълбоко разположени очи, хищният нос и тънките устни бяха красиви посвоему в своята суровост.

— Забравил е млякото — отбеляза Чард, като огледа подноса. — С мляко ли го пиете?

— Да — отговори Страйк.

Чард въздъхна, но вместо да натисне металната пластина на пода, се изправи върху здравия си крак и патериците и се отправи към кухнята, като остави Страйк замислено загледан след него.

Онези, които работеха при Даниъл Чард, намираха Чард особен, макар Нина да го бе описала като проницателен. Невъздържаните му гневни изблици по повод „Bombyx Mori“ се бяха сторили на Страйк като реакцията на свръхчувствителен човек с лоша преценка. Припомни си лекото усещане за неловкост у множеството, докато Чард мънкаше речта си на празненството по случай кръглата годишнина на издателството. Странен човек, мъчен за разгадаване…

Страйк вдигна очи нагоре. Снегът падаше върху прозрачния покрив над мраморния ангел. Стъклото трябва да бе подгрявано, за да не се задържат преспи на него, заключи той. В съзнанието му се върна споменът за Куин, изкормен и овързан, изгорен и гниещ под големия сводест прозорец. Също като Робин направи неприятна асоциация с високия стъклен таван на Тайбарн Хаус.

Чард се появи от кухнята и прекоси пода на патериците си, като внимателно крепеше в ръка каничка с мляко.

— Сигурно се чудите защо ви помолих да дойдете тук — каза Чард, след като се беше настанил и всеки най-сетне бе отпил от чая си.

Страйк се постара да си придаде отзивчиво изражение.

— Нужен ми бе човек, на когото да се доверя — продължи Чард, без да изчака отговора на събеседника си. — Някой извън фирмата.

Стрелна много бързо Страйк и после отново заби поглед в безопасна посока към своя Алфред Уолис.

— Според мен — продължи Чард — аз съм единственият, който осъзнава, че Оуен Куин не е работил сам. Имал е съучастник.

— Съучастник? — повтори най-сетне Страйк, осъзнал, че Чард очаква отговор.

— Да — разпалено потвърди Чард. — О, да. Стилът на „Bombyx Mori“ е на Оуен, ала се е намесил и друг. Някой му е помагал.

Жълтеникавата кожа на Чард беше поруменяла. Той стискаше и поглаждаше дръжката на едната си патерица.

— Мисля, че полицията би се заинтересувала, ако това може да бъде доказано — каза Чард, като съумя да погледне Страйк право в лицето. — Ако Оуен е убит поради написаното в „Bombyx Mori“, един съучастник не би ли носил наказателна отговорност?

— Наказателна отговорност? — повтори Страйк. — Мислите, че съучастник е убедил Куин да включи материал в книгата с надеждата трето лице да си отмъсти чрез убийство?

— Аз… не съм сигурен — намръщи се Чард. — Може и да не е очаквал да се случи точно това, но със сигурност е възнамерявал да всее хаос.

Кокалчетата му побеляха от стискането на патерицата.

— Кое ви кара да мислите, че Куин се е ползвал от помощ? — попита Страйк.

— Оуен не би могъл да знае някои от нещата, които се намекват в „Bombyx Mori“, освен ако не му е подадена информация — заяви Чард, този път втренчен в каменния ангел.

— Мисля, че основният интерес на полицията към един сътрудник — бавно изрече Страйк — ще се изчерпва в това, че той или тя биха могли да ги отведат до убиеца.

Това беше истината, но бе и начин да припомни на Чард, че един човек бе загинал при гротескни обстоятелства. Ала самоличността на убиеца явно не бе от първостепенен интерес за Чард.

— Така ли смятате? — попита смръщен той.

— Да — потвърди Страйк. — Така смятам. Сътрудник би бил интригуващ за тях, ако е в състояние да хвърли светлина върху по-неясните пасажи в романа. Една от теориите, които полицията неизбежно ще разследва, е дали някой не е убил Куин, за да го спре да разкрие нещо, което е намекнал в „Bombyx Mori“.

Даниъл Чард се взираше безизразно в Страйк.

— Да. Не бях… Да.

За изненада на Страйк, издателят се надигна с помощта на патериците си и взе да крачи напред-назад, като се поклащаше върху тях в пародиен вариант на първите плахи физиотерапевтични упражнения, които Страйк бе правил преди години в болницата „Сели Оук“. Сега Страйк забеляза, че той е в много добра физическа форма и под копринените му ръкави личат яки бицепси.

— В такъв случай убиецът… — подхвана Чард и после рязко се тросна: — Какво? — отправил поглед над рамото на Страйк.

Робин беше влязла откъм кухнята вече с много по-добър цвят на лицето.

— Простете — пророни тя и спря на място притеснена.

— Това е поверителен разговор — отсече Чард. — Не, съжалявам. Бихте ли се върнали в кухнята, моля?

— Аз… добре — отвърна стъписана Робин, а също и обидена, както забеляза Страйк.

Хвърли към него поглед в очакване да се намеси, но той остана мълчалив.

Когато летящата врата се затвори след Робин, Чард процеди ядосано…

— Ето че си изгубих мисълта. Съвсем я изгубих…

— Казвахте нещо за убиеца.

— Да. Да — избъбри Чард силно нервиран и подзе движението си напред-назад, като се полюляваше върху патериците. — Убиецът, в случай че е знаел за съучастника, би могъл да погне и него. И може би вече му е хрумнало — допълни Чард повече на себе си, отколкото на Страйк, вперил поглед в скъпите дъски на пода си. — Може би това обяснява… Да.

От малкия прозорец на стената най-близо до Страйк се виждаше само тъмният силует на гората до къщата; бели снежинки падаха сънливо на черния фон.

— Нелоялността ме наранява повече от всичко друго — отсече внезапно Чард.

Той спря нервното си крачене и се обърна с лице към детектива.

— Ако ви кажа — подзе — кого подозирам, че е помагал на Оуен, и ви помоля да ми донесете доказателство, ще се чувствате ли задължен да съобщите тази информация на полицията?

Беше деликатен въпрос, каза си Страйк, като поглади разсеяно брадичката си, недобре обръсната в бързането тази сутрин.

— Ако искате от мен да установя верни ли са подозренията ви… — бавно изрече Страйк.

— Да — каза Чард. — Да, това искам. Държа да съм сигурен.

— Тогава не, не мисля, че е нужно да казвам на полицията с какво се занимавам. Ала ако разбера, че е имало сътрудник, и преценя, че той може да е убил Куин или да знае кой го е сторил, очевидно ще сметна за свой дълг да уведомя полицията.

Чард седна на един от по-големите кожени кубове и изпусна патериците, които изтракаха на пода.

— По дяволите — каза той и недоволството му отекна в многото твърди повърхности около тях, след което се наведе да разгледа дали не е оставил вдлъбнатини в лакираното дърво.

— Знаете, че съм ангажиран от съпругата на Куин да се опитам да открия кой го е убил, нали? — попита Страйк.

— Чух нещо такова — отвърна Чард, като продължаваше да оглежда дъските за щети. — Но това няма да попречи на тази конкретна линия на разследване.

Страйк си помисли колко впечатляващо погълнат от самия себе си бе този човек. Припомни си калиграфския му почерк на картичката с теменужките отпред: Непременно ме известете, ако имате нужда от нещо. Вероятно секретарката му го бе продиктувала.

— Искате ли да ми кажете кой е този евентуален съавтор? — попита Страйк.

— Това е извънредно болезнено за мен — промърмори Чард и погледът му взе да се мести от картината на Алфред Уолис към каменния ангел и после към спираловидната стълба.

Страйк не каза нищо.

— Джери Уолдгрейв е — заяви Чард, като за кратко погледна Страйк и отново отклони поглед. — И ще ви кажа защо го подозирам… защо го знам. Поведението му е странно от седмици насам. За пръв път го забелязах, когато ми телефонира по повод „Bombyx Mori“, за да ми каже какво е направил Куин. Нямаше никакво смущение, никакво извинение.

— А нима очаквахте Уолдгрейв да се извини за нещо, написано от Куин?

Въпросът като че изненада Чард.

— Ами… Оуен бе един от авторите на Джери, така че да, очаквах да изрази съжаление, задето Оуен ме е описал като… по такъв начин.

Палавата фантазия на Страйк отново извика в ума му голия Фалос Импудикус, надвесен над трупа на младеж, излъчващ свръхестествена светлина.

— В лоши отношения ли сте с Уолдгрейв? — попита той.

— Демонстрирах към Джери Уолдгрейв голяма търпимост, изключителна търпимост — заяви Чард, като игнорира конкретния въпрос. — Оставих го на пълна заплата, докато беше в онази клиника преди година. Може би той се смята за несправедливо третиран, но аз бях на негова страна в случаи, когато друг човек, някой по-благоразумен, би останал неутрален. Нямам пръст в личните злочестини на Джери. Ала той се чувства обиден и определено се показва такъв, колкото и неоправдано да е.

— Обиден за какво? — попита Страйк.

— Джери не обича Майкъл Фанкорт — промърмори Чард с очи към пламъците на печката. — Майкъл имаше… флирт преди много време с Фенела, съпругата на Джери. И истината е, че аз порицах Майкъл заради приятелството ми с Джери. Да! — закима Чард, очевидно силно впечатлен от спомена за своята намеса. — Казах на Майкъл, че е некрасиво и неразумно, дори при неговото състояние на… Майкъл бе изгубил първата си жена сравнително неотдавна. Ала Майкъл не прие добре моя непредубеден съвет. Засегна се и отиде в друго издателство. В борда бяха крайно разочаровани — поясни Чард. — Нужни бяха двайсет години да примамим Майкъл обратно. Ала след всичкото това време — заклати Чард плешивия си череп, още една отразяваща повърхност сред изобилието от стъкло, полирано дърво и стомана — Джери не може да очаква личната му вражда да определя политиката на компанията. Откакто Майкъл прие да се върне в „Роупър — Чард“, Джери си е поставил за цел да работи срещу мен, да подкопава авторитета ми по стотици дребни поводи. Според мен е станало следното — продължи Чард, като от време на време поглеждаше към Страйк, сякаш да прецени реакцията му. — Джери е споделил с Оуен за договора ни с Майкъл, който се опитвахме да запазим от огласяване. А Оуен, то се знае, бе враг на Фанкорт от четвърт век насам. Оуен и Джери са решили да сътворят този… този ужасен роман, в който аз и Майкъл сме обрисувани така клеветнически, като начин да отклонят вниманието от пристигането на Майкъл и като акт на отмъщение срещу двама ни, срещу компанията, срещу всеки друг, когото им се е прищяло да унизят. И най-показателното е — извиси глас Чард, който отекваше в празното пространство, — че след като изрично наредих на Джери да заключи ръкописа на недостъпно място, той позволи да бъде прочетен от всеки, пожелал да си направи труда, и се погрижи клюките да тръгнат из цял Лондон, а като връх на всичко напуска и ме оставя да търся…

— Кога е напуснал Уолдгрейв? — попита Страйк.

— Онзи ден — отвърна Чард и отново се впусна във възмутена тирада: — Показа извънредно силно нежелание да се присъедини към мен в правни действия срещу Куин. Това само по себе си сочи…

— Може би е мислел, че намесването на адвокати ще привлече още по-голямо внимание към книгата — предположи Страйк. — Самият Уолдгрейв също го има в „Bombyx Mori“, нали?

— О, това! — изсмя се Чард за пръв път, откакто Страйк го бе видял, и ефектът не беше приятен. — Не бива да приемате всичко за чиста монета, господин Страйк. Оуен въобще не знаеше за това.

— За кое?

— Образът на Резача е дело на самия Джери, осъзнах го при третия прочит — заяви Чард. — Много, много хитро. Изглежда като атака срещу самия Джери, а всъщност е начин да уязви Фенела. Те все още имат брак, но много нещастен. Много нещастен. Да, при препрочитането прозрях всичко — каза Чард. Лампите по окачения таван хвърляха подвижни отблясъци по темето му, докато клатеше глава. — Не Оуен е написал епизода с Резача. Той почти не познаваше Фенела. Не беше наясно за онази стара история.

— И какво точно се предполага, че символизират окървавеният чувал и джуджето?

— Измъкнете го от Джери — отсече Чард. — Накарайте го да ви каже. Защо аз да му помагам да разпространява клеветите си?

— Питах се — подхвана Страйк, примирено изоставил тази линия на проучване, — защо Майкъл Фанкорт се е съгласил да дойде в „Роупър — Чард“, когато Куин е работел за вас, а са били в толкова лоши отношения.

Настана кратка пауза.

— Не бяхме юридически обвързани да издадем следващия роман на Оуен — отговори Чард. — Имахме само права първи да го видим. Това бе всичко.

— И според вас Джери Уолдгрейв е съобщил на Оуен, че се каните да се откажете от него, та Майкъл Фанкорт да е доволен?

— Да — каза Чард, втренчен в ноктите си. — Точно така мисля. Също така бях обидил Оуен при последната ни среща, затова новината, че може би се каня да се откажа от него, без съмнение, е заличила и последните остатъци на лоялност към мен. Защото аз го прибрах, когато всички други издателства в страната бяха вдигнали ръце от него…

— Как точно го обидихте?

— О, стана при последното му посещение в службата. Беше довел дъщеря си.

— Орландо?

— Кръстена, както ми каза, на героя от едноименния роман на Вирджиния Улф. — Чард се поколеба, погледът му пробяга по лицето на Страйк, после отново се върна към ноктите му. — Дъщеря му не е съвсем наред.

— Нима? — попита Страйк. — В какъв смисъл?

— Умствено — промърмори Чард. — Тъкмо посещавах художествения отдел, когато те дойдоха. Оуен ми каза, че я развеждал наоколо, а въобще нямаше такова право, но Оуен винаги се е разполагал като у дома си… Много самонадеян беше и вечно важничеше… Дъщеря му хвана един проект за корица с мръсни ръце, стиснах я за китката, за да й попреча да го съсипе… — Той обрисува жеста си във въздуха и при спомена за този светотатствен акт по лицето му се изписа отвращение. — Сторих го инстинктивно, от желание да запазя рисунката, но тя ужасно се разстрои. Направи сцена. Получи се крайно конфузно — измънка Чард, който като че изживя страдание в ретроспекция. — Тя изпадна почти в истерия. Оуен побесня. Та това бе престъплението ми. А още и довеждането на Майкъл Фанкорт в „Роупър — Чард“.

— Кой според вас има най-сериозна причина да се притеснява от описанието си в „Bombyx Mori“? — попита го Страйк.

— Наистина не знам — отвърна Чард. След кратка пауза каза: — Е, съмнявам се, че Елизабет Тасъл е била възхитена да види себе си, изобразена като паразит, след като толкова години беше бавачка на Оуен по партита, за да му попречи да се излага като пиян глупак. Боя се обаче — изрече студено, — че не храня особено съчувствие към Елизабет. Допуснала е тази книга да мине нечетена. Престъпна безотговорност.

— Свързахте ли се с Фанкорт, след като прочетохте ръкописа? — попита Страйк.

— Той трябваше да знае какво е направил Куин — отговори Чард. — И по-добре беше да го чуе от мен. Тъкмо се беше върнал от Париж, където получи наградата „Превост“. Никак не ми беше драго да проведа този разговор.

— Той как реагира?

— Майкъл е жилав човек — измърмори Чард. — Каза ми, че не бива да се тревожа, че Оуен е нанесъл повече вреда на себе си, отколкото на нас. Майкъл обича стълкновенията. Беше съвършено спокоен.

— Споделихте ли какво е казал или намекнал за него Оуен в романа?

— Разбира се — кимна Чард. — Не можех да го оставя да го чуе от друг.

— И той не изглеждаше ли ядосан?

— Каза ми: „Последната дума ще е моя, Даниъл. Последната дума ще е моя“.

— Как изтълкувахте това?

— О, Майкъл е прочут убиец — подхвърли Чард с лека усмивка. — Може да разнищи всеки жив човек с пет добре подбрани… Като казвам „убиец“ — сам се прекъсна Чард, комично разтревожен, — естествено, имам предвид в литературния…

— Естествено — успокои го Страйк. — Приканихте ли Фанкорт да се присъедини към вас в съдебен иск срещу Куин?

— Майкъл презира съдилищата като средство за компенсация при такива въпроси.

— Познавали сте покойния Джоузеф Норт, нали? — вметна небрежно Страйк.

Мускулите по лицето на Чард се стегнаха: маска под тъмнеещата кожа.

— Това беше много отдавна.

— Норт е бил приятел на Куин, нали?

— Аз отхвърлих романа на Джо Норт — каза Чард. Тънките му устни се раздвижиха беззвучно. — Това направих, нищо повече. Половин дузина други издатели сториха същото. Беше грешка в търговско отношение. Той имаше известен успех след смъртта на автора. То се знае — добави пренебрежително, — според мен Майкъл, кажи-речи, го пренаписа.

— И Куин се засегна, че сте отхвърлили романа на приятеля му?

— Да, така беше. Вдигна голям шум за това.

— Ала все пак е дошъл в „Роупър — Чард“.

— Нямаше нищо лично в отхвърлянето ми на романа на Джо Норт — отсече Чард с все по-зачервяващо се лице. — В крайна сметка Оуен го разбра.

Настана още една неловка пауза.

— И тъй… когато сте нает да откриете… престъпник от този род — с видимо усилие промени темата Чард, — съдействате ли си с полицията, или…

— О, да — отвърна Страйк, припомнил си скептично враждебността, която напоследък срещаше от полицията, но пък възхитен, че Чард така удобно му бе подал реплика. — Имам чудесни контакти в Централното управление. Вашите движения, изглежда, не им дават причина за загриженост — каза той с леко натъртване на местоимението „вашите“.

Провокативната хлъзгава фраза постигна пълен ефект.

— Полицията е следила моите движения?

Чард го изрече като уплашено момченце, неспособен дори да се престори на хладнокръвен.

— Е, нали знаете, няма как всеки описан в „Bombyx Mori“ да не стане обект на наблюдение от полицията — подхвърли небрежно Страйк и отпи от чая си. — Всичко, което сте правили след пети, когато Куин си е тръгнал от жена си, вземайки книгата със себе си, ще представлява интерес за тях.

За огромно удовлетворение на Страйк Чард започна мигом да преговаря действията си на глас, очевидно за свое собствено успокоение.

— Ами аз не знаех нищо за романа чак до седми — заяви той и отново впери поглед в пострадалия си крак. — Бях тук, когато Джери ми се обади… Тръгнах право за Лондон, Мани ме закара. Прекарах нощта у дома, Мани и Ненита могат да го потвърдят… В понеделник се срещнах с адвокатите си в службата, говорих с Джери… Същата вечер бях на вечеря с близки приятели в „Нотинг Хил“ и отново Мани ме закара до къщи… Във вторник се прибрах по-рано, защото сутринта в сряда летях за Ню Йорк. Останах там до тринайсети… На четиринайсети цял ден си бях у дома… на петнайсети…

Мънкането на Чард премина в мълчание. Може би беше осъзнал, че няма съвършено никакъв смисъл да се обяснява пред Страйк. В погледа, който стрелна към детектива, внезапно се бе появила предпазливост. Чард бе искал да си купи съюзник; Страйк отгатваше, че той изведнъж бе осъзнал как подобни отношения могат да бъдат нож с две остриета. Страйк не се тревожеше. Спечелил бе от разговора повече, отколкото очакваше; отказ от наемането му сега щеше да му струва само пари.

Мани влезе с лека стъпка.

— Искаш ли обяд? — попита отсечено той.

— След пет минути — отвърна Чард с усмивка. — Първо трябва да се сбогувам с господин Страйк.

Мани се оттегли все така безшумно на обувките си с гумени подметки.

— Цупи се — поясни Чард с леко неудобство. — Не им харесва тук. Предпочитат Лондон.

Той вдигна патериците си от земята и се изтласка в изправена позиция. Страйк стори същото, но с по-голямо усилие.

— А как е… ъ-ъ… госпожа Куин? — попита Чард, досетил се малко късно да покаже приличие, докато се поклащаха като странни трикраки животни към външната врата. — Тя беше едра червенокоса жена, нали?

— Не — отвърна Страйк. — Слаба. Прошарена.

— О, значи, друга съм видял — промърмори Чард без особен интерес.

Страйк спря пред летящите врати, водещи към кухнята. Чард също спря и се понамръщи.

— Боя се, че ме чака работа, господин Страйк…

— Мен също — каза любезно Страйк, — но не вярвам асистентката ми да ми благодари, ако си тръгна без нея.

Чард очевидно бе забравил за съществуването на Робин, която така властно бе отпратил.

— О, да, разбира се… Мани! Ненита!

— Тя е в банята — съобщи набитата жена, като излезе от кухнята с ленената торба, в която бяха обувките на Робин.

Чакането протече в донякъде неловко мълчание. Най-сетне Робин се появи с каменно изражение и се обу.

Студеният въздух облъхна хапливо затоплените им лица, когато външната врата се отвори. Страйк се ръкува с Чард, а Робин директно се отправи към колата и се качи на шофьорското място, без да говори с никого.

Мани се появи, отново облякъл дебелото палто.

— Ще сляза с вас надолу да проверя вратата — каза той.

— Могат да звъннат от там, ако пак е замръзнала, Мани — каза му Чард, но младежът не му обърна внимание и се настани на задната седалка.

Тримата потеглиха в мълчание обратно по черно-бялата алея под валящия сняг. Мани натисна дистанционното, което бе взел със себе си, и вратата се отвори без никакво затруднение.

— Благодаря — каза му Страйк и се извърна назад към него. — Боя се, че никак няма да ти е топло на връщане.

Мани изсумтя, излезе от колата и тръшна вратата. Робин тъкмо бе превключила на първа скорост, когато Мани се появи до прозореца на Страйк. Тя натисна спирачката.

— Да? — каза Страйк, като свали стъклото.

— Не го блъснах — изрече Мани гневно.

— Моля?

— Не го блъснах аз по стълбите — каза Мани. — Той лъже.

Страйк и Робин се взираха безмълвни в него.

— Вярвате ли ми?

— Да — отвърна Страйк.

— Добре тогава — кимна им Мани. — Добре.

Обърна се и тръгна обратно към къщата, като се хлъзгаше леко с галошите си.