Копринената буба

37

Страйк тръгна към офиса си под небе с цвета на замърсено сребро и краката му се движеха трудно през бързо натрупващия сняг, който продължаваше да вали обилно. Макар да бе пил само вода, чувстваше се леко опиянен от хубавата насищаща храна и това пораждаше у него фалшиво усещане за благосъстояние, каквото може би и Уолдгрейв бе изпитвал преди обяда, докато бе пил в кабинета си. Вървенето пеша от „Симпсънс ин дъ Странд“ до малкия му офис на Денмарк стрийт би отнело на човек в добра физическа форма към четвърт час. Страйк все така чувстваше коляното си болезнено и пресилено, ала току-що бе похарчил за един обяд повече от седмичния си бюджет за храна. Запали цигара и продължи с наведена глава през режещия студ, като се питаше какво ли е открила Робин в книжарницата „Бридлингтън“.

В момента, когато минаваше покрай колоните на Лисеум Тиътър, вече разсъждаваше над факта колко убеден бе Чард, че Джери Уолдгрейв е помогнал на Куин да напише романа си, а самият Уолдгрейв обвиняваше Елизабет Тасъл, че е провокирала наранените чувства на писателя, докато те са се излели на хартия. Питаше се дали това не бяха, чисто и просто, случаи на пренасочен гняв. След като вече нямаха достъп до виновника поради ужасяващата смърт на Куин, не търсеха ли Чард и Уолдгрейв живи изкупителни жертви, върху които да излеят предизвиканата си от паника ярост? Или бяха прави, като откриваха в „Bombyx Mori“ чуждо влияние?

Алената фасада на „Коуч енд Хорсис“ на Уелингтън стрийт го привличаше неудържимо сега, когато все по-тежко се опираше на бастуна, а коляното му протестираше: топлина, бира, удобен стол… Ала трето посещение в пъб за една седмица… Не биваше да насърчава подобен навик. Джери Уолдгрейв бе нагледен пример докъде можеше да доведе такова поведение…

Не се удържа да не хвърли завистлив поглед през прозореца на минаване към блестящите месингови дръжки на бирените помпи и на веселите посетители с не тъй строга съвест като неговата…

Видя я с периферното си зрение. Висока и приведена в черното си палто, с ръце в джобовете, следваща го по хлъзгавия тротоар: неговата преследвачка и неосъществила се нападателка от събота вечерта.

Страйк не промени ритъма на крачка, нито се обърна да я погледне. Този път нямаше да прилага игрички; нямаше да спира, за да изкара наяве аматьорския й стил на следене, нямаше да й даде да разбере, че я е забелязал. Продължи да върви, без да се озърта през рамо, и само някой също толкова опитен като него в контрапроследяването би забелязал случайните му погледи към удобно разположени витрини и отразяващи лъскави табели по вратите; само такъв човек би установил как привидната му разсеяност прикрива колко нащрек е.

Повечето убийци бяха небрежни аматьори и тъкмо затова биваха залавяни. Упорството й след съботния им сблъсък говореше за безразсъдство във висока степен и тъкмо на него залагаше Страйк, докато вървеше по Уелингтън стрийт уж в неведение за жената, която го следваше с нож в джоба си. Той прекоси Ръсел стрийт и тя се скри от поглед, като се престори, че влиза в „Маркес ъв Ангълсий“, но скоро се появи отново и по път се прикриваше зад колоните на административна сграда, за да му даде преднина.

Страйк вече едва чувстваше коляното си. Беше се превърнал в сто и деветдесет сантиметра концентриран потенциал. Този път тя бе лишена от предимство, нямаше да го свари неподготвен. Ако изобщо преследвачката имаше план, той вероятно бе да се възползва от каквато и да било налична възможност. От Страйк зависеше да й предостави такава възможност, че тя да не я отмине, а също и да се погрижи жената да не успее.

Минаха покрай Ройъл Опера Хаус с нейния класически портик, колони и статуи; на Ендъл стрийт тя влезе в стара червена телефонна кабина, като без съмнение събираше смелост и проверяваше дали той не я е забелязал. Вече с по-голяма увереност се появи отново на оживения тротоар и се запровира покрай минувачи с пазарски пликове все по-близо до него по постепенно стесняващата се улица.

Когато вече приближи до офиса си, той взе своето решение и зави вляво от Денмарк стрийт по Флиткрофт стрийт, която водеше към Денмарк Плейс. Там имаше тъмен проход, облепен с листовки за разни музикални групи, който излизаше пред офиса му.

Щеше ли тя да се осмели?

В уличката стъпките му отекваха между сградите и той едва доловимо забави ход. Чу я да приближава — тичаше след него.

Страйк се извърна рязко на здравия си ляв крак, замахна с бастуна си и се раздаде вик на болка, когато той срещна ръката й. Сгъваемият нож изхвърча от пръстите й, удари се в каменната стена, рикошира и за малко се размина с окото на Страйк. Той вече я държеше в свирепа хватка, която я накара да изпищи.

Детективът се боеше да не би някой герой да й се притече на помощ, но не се появи никой и сега бързината беше от първостепенна важност — тя беше по-силна, отколкото той бе очаквал, бореше се яростно, опитваше се да го ритне между краката и да му издере лицето. С още едно икономично извъртане на тялото си той я блокира и краката й взеха да се хлъзгат по мокрия паваж.

Докато тя се гърчеше в ръцете му и се мъчеше да го ухапе, той се наведе да вдигне ножа, като я повлече надолу със себе си, така че тя почти изгуби равновесие. Наложи му се да изостави бастуна си, защото не можеше да държи едновременно него и жената, и я помъкна към Денмарк стрийт.

Беше бърз, а тя толкова задъхана от борбата, че не й стигаше въздух да изкрещи. По късата студена улица нямаше пазаруващи и никой от минувачите по Чаринг Крос Роуд не забеляза нещо нередно, докато той я тътреше по краткото разстояние до черната входна врата.

— Отвори ми, Робин, бързо! — извика той в интеркома и нахълта във входа в мига щом Робин натисна автоматичния бутон.

Повлече я нагоре по металните стълби, а дясното му коляно вече протестираше бурно. В този момент тя се развика и писъците й отекнаха по стълбището. Страйк зърна движение зад стъклената врата на ексцентричния графичен дизайнер, който работеше в офиса под неговия.

— Малко сме се разлудували! — подвикна към вратата, докато тътреше преследвачката си нагоре.

— Корморан? Какво ста… О, боже мой! — възкликна Робин втурнала се надолу от площадката. — Ама не може така… Какви ги вършиш? Пусни я!

— Опита се отново да ме намушка с нож — задъхан обясни Страйк и с гигантско усилие натика нападателката си през прага. — Заключи вратата! — викна на Робин, която влезе забързано след тях и изпълни поръката.

Страйк тръшна жената на канапето от изкуствена кожа. Качулката се свлече назад и откри издължено бледо лице с големи кафяви очи и гъста тъмна и къдрава коса, падаща до раменете й. Ноктите й бяха заострени и яркочервени. Изглеждаше не повече от двайсетгодишна.

— Мръсник такъв! Мръсник!

Опита се да се надигне, но Страйк стоеше надвесен над нея с кръвнишки поглед, така че тя се отказа и отново се тръшна на канапето, като разтриваше бялата си шия, по която имаше тъмнорозови следи от хватката му.

— Ще ми кажеш ли защо се опитваш да ме намушкаш? — попита Страйк.

— Върви на майната си!

— Много оригинално — подхвърли Страйк. — Робин, повикай полиция…

— Неее! — изплака жената в черно като виещо куче. — Той ме нарани — изпъшка тя към Робин и смъкна надолу яката си, за да покаже белезите по силната си бяла шия. — Дърпа ме, влачи ме…

Робин погледна към Страйк с ръка на слушалката.

— Защо ме следиш? — попита заплашително Страйк, все така надвесен над нея.

Тя се сви между скърцащите възглавници на канапето, ала Робин долови странна наслада в страха на жената, нещо сладострастно в движението й, когато се отдръпна от него.

— Последен шанс — изръмжа Страйк. — Защо?

— Какво става там? — раздаде се свадлив глас от долната площадка.

Робин и Страйк се спогледаха. Тя забърза към вратата, отключи я и излезе отпред, докато Страйк бдително охраняваше пленничката си със стисната челюст и ръка, свита в юмрук. Зърна как в големите тъмни очи, обрамчени с теменужени сенки, се мерна мисъл да викне за помощ, но бързо бе изоставена. Цяла трепереща, тя се разплака, ала зъбите й бяха оголени и сълзите й издаваха повече гняв, отколкото отчаяние.

— Всичко е наред, господин Крауди — подвикна Робин. — Беше шега, простете, че вдигнахме такъв шум.

Робин се върна в офиса и отново заключи вратата зад себе си. Жената седеше сковано на канапето, по лицето й се търкаляха сълзи, заострените й нокти бяха впити в ръба на седалката.

— Стига съм се разправял с теб — отсече Страйк. — Щом не искаш да говориш, ще повикам полиция.

Тя очевидно му повярва. Не бе направил още и две стъпки към телефона, когато проплака:

— Исках да те спра.

— Да ме спреш да направя какво? — попита Страйк.

— Да бе, сякаш не знаеш!

— Не ми играй номерца! — кресна Страйк и се наведе към нея, отново стиснал в юмруци големите си ръце.

Пак усещаше острата болка в коляното си. По нейна вина беше паднал и отново увредил връзките му.

— Корморан — с твърд глас се обади Робин, застана помежду им и го принуди да отстъпи назад. — Слушай — обърна се към момичето. — Чуй ме. Кажи му защо правиш това и може би той няма да се обади…

— Ти май се шегуваш нещо — възрази Страйк. — Тя два пъти се опита да ме наръга…

— … може би няма да се обади в полицията — непоколебимо завърши Робин с повишен тон.

Жената скочи и се опита да се втурне към вратата.

— А, не, без такива — изръмжа Страйк, пъргаво заобиколи Робин, стисна нападателката си през кръста и доста грубо я блъсна обратно на канапето. — Коя си ти?

— Този път вече много ме заболя! — викна тя. — Направо ми смаза ребрата. Ще те съдя за побой, гадняр такъв…

— Ами тогава ще те наричам Пипа — заяви Страйк.

Ахването и потреперването бяха последвани от злобен поглед.

— Ти… ти… да ти го…

— Да, да, начукай ми го — раздразнено я прекъсна Страйк. — Името ти.

Гърдите й се издигаха и спускаха под дебелото палто.

— Откъде ще знаеш дали говоря истината, дори ако ти го кажа? — задъхано попита тя с все същия предизвикателен маниер.

— Ще те държа тук, докато не проверя — отсече Страйк.

— Отвличане! — вресна тя със силен и груб като на докер глас.

— Граждански арест — поправи я Страйк. — Опита се да ме намушкаш с нож. А сега, за последен път питам, дявол да те вземе…

— Пипа Миджли — процеди тя.

— Най-сетне. Имаш ли документи?

С още една бунтовническа ругатня тя бръкна в джоба си, извади карта за автобус и му я подхвърли.

— Тук пише Филип Миджли.

— Хайде бе.

Робин гледаше смаяното лице на Страйк и въпреки напрежението в стаята усети как я напушва смях.

— Епицена — гневно изрече Пипа Миджли. — Не схващаш ли? Много ти е сложно ли, тъпако?

Страйк вдигна поглед към нея. Адамовата ябълка на издрасканата й насинена шия все още беше силно издадена. Тя отново бе тикнала ръце в джобовете си.

— Догодина ще бъда Пипа на всичките си документи — увери го.

— Пипа — повтори Страйк. — Ти си автор на „Ще обърна резбата“, нали?

— О — промълви Робин, внезапно осъзнала.

— Леле, че умен мъжага се извъди — проточи подигравателно и злобно Пипа.

— Познаваш ли лично Катрин Кент, или си дружите само в киберпространството?

— Защо? Да не е станало престъпление да познаваш Кат Кент?

— Как се запозна с Оуен Куин?

— Не искам да говоря за този гадняр — отсече тя с отново развълнувани гърди. — Какво ми причини само… А се преструваше… лъга ме… Проклет измамник…

По страните й отново рукнаха сълзи и тя изпадна в истерия. Сграбчи коса с кървавочервените си нокти, затропа с крака по пода, взе да се клати напред-назад с протяжен вой. Страйк я наблюдаваше с неприязън и след трийсет секунди се обади:

— Ще млъкнеш ли с това шибано…

Ала Робин му отправи предупредителен поглед, извади хартиени салфетки от кутията на бюрото си и ги тикна в ръката на Пипа.

— Б-благодаря…

— Искаш ли кафе или чай, Пипа? — съчувствено я попита Робин.

— Ка… фе… моля…

— Ама тя искаше да ме наръга, Робин!

— Е, нали не е успяла все пак — коментира Робин, заела се с чайника.

— Некадърността не е защита пред закона! — отбеляза възмутен Страйк.

Той отново се обърна към Пипа, която бе следила диалога със зяпнала уста.

— Защо ме следеше? Какво се опитваш да ме спреш да направя? И те предупреждавам, не ти се връзвам на сълзите като Робин.

— Ти работиш за нея! — кресна Пипа. — За онази сбъркана кучка, вдовицата му! Сега тя докопа парите му. Знаем какво си нает да свършиш, не сме глупави!

— Кои сте тези „вие“? — поиска да узнае Страйк, но тъмните очи на Пипа отново се стрелнаха към вратата. — Кълна се — заяви Страйк, чието многострадално коляно вече го измъчваше така жестоко, че му идеше да скърца със зъби от болка, — само още веднъж хукни към вратата, ще повикам полиция и ще свидетелствам срещу теб, че се опита да ме убиеш. И да знаеш, че никак няма да ти е весело в затвора, Пипа — добави. — Не и преди оперативната трансформация.

— Корморан! — остро го смъмри Робин.

— Излагам фактите — обясни Страйк.

Пипа отново се сви на канапето и наблюдаваше Страйк с непресторен ужас.

— Кафе — обяви решително Робин, като излезе иззад бюрото си и тикна голяма чаша в ръцете със заострени нокти. — За бога, Пипа, просто му кажи за какво става дума. Хайде, кажи му.

Колкото и агресивна и лабилна да изглеждаше Пипа, Робин изпитваше жалост към момичето, очевидно не преценило последствията от решението си да се нахвърли с нож срещу частен детектив. Робин приемаше, че тя притежава в екстремална форма недостатъка на собствения й по-малък брат Мартин, прословут в семейството им с безразсъдството си и стремежа си към опасности, които го бяха отвеждали повече пъти в спешното отделение, отколкото двамата му братя и сестра му заедно.

— Знаем, че тя те е наела да хвърлиш вината върху нас — изграчи Пипа.

— Коя е „тя“ и кои сте „вие“? — изръмжа Страйк.

— Лионора Куин — отвърна Пипа. — Знаем я каква е и на какво е способна! Тя мрази мен и Кат, готова е на всичко, за да ни навреди. Тя уби Оуен, а сега се опитва да го припише на нас! Можеш да ме зяпаш така колкото си искаш! — викна тя на Страйк, чиито плътни вежди се бяха вдигнали чак до линията на косата му. — Тя е смахната кучка, ревнива донемайкъде. Не можеше да търпи това, че той се виждаше с нас, и сега те ръчка да откриеш нещо, което да използва в наша вреда!

— Не знам дали си вярваш на параноичните щуротии…

— Наясно сме какво става! — изкрещя Пипа.

— Замълчи. Никой освен убиеца не знаеше, че Куин е мъртъв, когато ти започна да ме следиш. Следеше ме в деня, когато открих трупа, а знам, че си следила Лионора седмица преди това. Защо? — И когато тя не отговори, той повтори: — Последен шанс. Защо ме проследи от дома на Лионора?

— Мислех, че можеш да ме отведеш до него — отговори Пипа.

— А защо ти трябваше да знаеш къде е?

— За да го убия, мамка му! — викна Пипа и Робин затвърди впечатлението си, че Пипа също като Мартин бе почти изцяло лишена от инстинкт за самосъхранение.

— И защо искаше да го убиеш? — полюбопитства Страйк, сякаш тя не бе изрекла нищо необичайно.

— Заради онова, което е сторил с нас в ужасния си проклет роман! Ти знаеш, чел си го… Епицена… Този негодник… този мръсник…

— Я се успокой, по дяволите! Значи, тогава вече си била чела „Bombyx Mori“?

— Разбира се, че го бях чела.

— И започна да пускаш лайна в пощенската кутия на Куин?

— Лайно срещу лайно! — кресна тя.

— Находчиво. Кога прочете книгата?

— Кат ми чете откъсите за нас по телефона, а после аз отидох и…

— Кога ти чете откъси по телефона?

— След като се прибрала у дома и я намерила на изтривалката си. Целият ръкопис. Едва успяла да си отвори. Той го бил натикал под вратата с бележка — каза Пипа Миджли. — Показа ми я.

— Какво пишеше в бележката?

— Пишеше „Време за разплата и за двама ни. Дано си щастлива! Оуен“.

— „Време за разплата и за двама ни“? — повтори Страйк и се намръщи. — Знаеш ли какво означава това?

— Кат не искаше да ми каже, но си личеше, че тя знае. Беше съсипана — добави Пипа развълнувано. — Тя е прекрасен човек. Ти не я познаваш. Беше ми като майка. Запознахме се в писателския курс и бяхме като… станахме… — Пое дълбоко въздух и изхленчи: — Той беше негодник. Излъга ни за това, което пише, излъга за… за всичко…

Отново се разхлипа и взе да вие шумно, а Робин, притеснена заради господин Крауди, й каза кротко:

— Пипа, разправи ни за какво ви излъга той. Корморан иска само да научи истината, не се опитва да припише вина никому.

Нямаше представа дали Пипа я чу и повярва. Може би просто искаше да излее натрупалите се емоции, но отново пое дълбоко дъх с потреперване и изля поток от думи:

— Каза, че съм му като втора дъщеря, така ми каза. Аз му споделих всичко — как мама ме изхвърли от къщи и всичко останало. Дадох му да види моя роман за живота ми, той показа такава доброта и интерес, обеща да помогне за издаването му. Каза на мен и Кат, че ни е описал в новата си книга, че аз съм била „красива изгубена душа“, това бяха точните му думи — изхлипа Пипа. — Веднъж се престори, че ми чете от нея по телефона, беше прекрасно… А после, когато я видях, там пишеше гадости за Кат, за пещерата й, че сме били Харпия и Епицена…

— Значи Катрин се е прибрала у дома и я е заварила пръсната по изтривалката зад вратата й, така ли? — попита Страйк. — Откъде се е прибрала, от работа ли?

— От хосписа, където беше седяла край умиращата си сестра.

— И кога беше това? — за трети път попита Страйк.

— Кого го засяга датата…?

— Мен ме засяга, дявол го взел!

— На девети ли се случи? — попита Робин. Тя беше извикала на компютъра си блога на Катрин Кент, но мониторът беше под такъв ъгъл, че нищо не се виждаше от канапето, където седеше Пипа. — Възможно ли е да е било на девети, във вторник, Пипа? Вторникът след Нощта на фойерверките?

— Беше… да, точно така! — възкликна Пипа, очевидно смаяна от точното попадение на Робин. — Да, Кат замина в Нощта на фойерверките, защото Анджела беше много зле…

— Откъде знаеш, че е било Нощта фойерверките? — попита Страйк.

— Оуен каза на Кат, че не може да се видят тази вечер, щял да прави фойерверки за дъщеря си — обясни Пипа. — Кат много се разстрои, защото той се канеше най-сетне да напусне онази кучка жена си, а изведнъж съобщи, че щял да си играе на фойерверки с бавно…

Тя млъкна рязко и Страйк довърши вместо нея.

— С бавноразвиващата се?

— Аз само на шега — измънка тя засрамена, като демонстрира далеч повече угризения заради изтърваната дума, отколкото заради опита си да намушка Страйк с нож. — С Кат го казвахме само помежду си. Оуен вечно се оправдаваше с дъщеря си, че не напуска семейството си, за да заживее с Кат.

— Какво прави Кат през онази вечер, след като не се видя с Оуен? — попита Страйк.

— Аз отидох у тях. После й позвъниха, че състоянието на Анджела се е влошило и тя отиде при нея. Анджела имаше рак. Бяха се появили разсейки навсякъде.

— Къде беше Анджела?

— В хосписа в „Клапам“.

— Как стигна Катрин до там?

— Какво значение има?

— Просто отговори на въпроса, дявол го взел.

— Не знам… предполагам, че с метрото. Остана при сестра си три дни, спяла на матрак до леглото й, защото очаквали Анджела да умре всеки момент, но тя се държала, така че Кат трябвало да се върне до дома си за чисти дрехи и тъкмо тогава открила ръкописа, разпилян по изтривалката.

— Защо си толкова сигурна, че се е прибрала у дома си тъкмо във вторник? — попита Робин и Страйк, който се канеше да зададе точно същия въпрос, я погледна изненадан.

Още не знаеше за стареца от книжарницата и кратера в Германия.

— Защото във вторник вечер работя на телефонна линия за помощ — отвърна Пипа. — Точно там бях, когато Кат ми се обади разплакана, защото се заела да подреди ръкописа и прочела какво е написано за нас…

— Всичко това е много интересно — отбеляза Страйк, — защото Катрин Кент е казала пред полицията, че никога не е чела „Bombyx Mori“.

Ужасеното изражение на Пипа би могло да е забавно при други обстоятелства.

— Ти ме изигра, мамка ти!

— Да бе, костелив орех се оказа — присмехулно подхвърли Страйк. — Не си го и помисляй — добави и застана плътно до нея, когато тя понечи да се изправи.

— Той беше… боклук! — викна Пипа в безсилна ярост. — Беше използвач! Преструваше се, че се интересува от работата ни, а през цялото време ни е използвал, лъжливият негодник. Мислех, че разбира какво съм преживяла, говорехме с часове за това и той ме насърчаваше да опиша съдбата си, обеща да ми уреди договор с издателство…

Страйк усети да го обхваща внезапна умора. Каква беше тази всеобща мания за публикуване?

— Подмилкваше ми се, убеждаваше ме да споделя с него всичките си най-съкровени мисли и чувства. А Кат… онова, което стори с Кат… Вие не разбирате… Радвам се, че гадната му жена го е убила! Ако тя не беше го сторила…

— Защо все повтаряш, че Куин е убит от съпругата си? — поинтересува се Страйк.

— Защото Кат има доказателство!

Настана кратка пауза.

— Какво доказателство? — попита Страйк.

— Ще ти се да знаеш! — изсмя се истерично Пипа. — Няма значение!

— След като има доказателство, защо не е съобщила на полицията?

— От състрадание! — викна Пипа. — Нещо, което ти не би…

— Ама няма ли край всичкото това крещене? — раздаде се умолителен глас пред стъклената врата.

— О, да му се не види — промърмори Страйк при вида на притиснатия към стъклото силует на господин Крауди от долния етаж.

Робин отиде да отключи вратата.

— Много съжаляваме, господин Крауди…

Пипа в един миг скочи от канапето. Страйк посегна да я улови, но при движението коляното му прещрака. Тя блъсна господин Крауди настрани и избяга с тропот надолу по стълбите.

— Остави я — каза Страйк на Робин, която, изглежда, се канеше да я догони. — Поне ножът й остана у мен.

— Нож? — хлъцна господин Крауди и им отне петнайсет минути да го убеждават да не съобщава на хазаина (защото публичността след случая „Лула Ландри“ беше изнервила графичния дизайнер и той живееше в ужас, че друг убиец може да дойде да дири Страйк и погрешка да нахълта в неговия офис).

— Боже милостиви — изпъшка Страйк, след като най-сетне се отърваха от господин Крауди.

Той се тръшна на дивана, а Робин зае мястото си зад компютъра и двамата се гледаха няколко секунди, преди да прихнат в смях.

— Хубаво изиграхме сценката с доброто и лошото ченге — отбеляза Страйк.

— Аз не се преструвах — възрази Робин. — Наистина малко ми домъчня за нея.

— Забелязах. Ами за мен, че бях нападнат?

— Тя наистина ли искаше да те намушка, или всичко беше театър? — попита Робин скептично.

— Може повече да я е увличала идеята, отколкото реалният акт — призна Страйк. — Бедата е, че си еднакво мъртъв, все едно дали те е пронизал драматизиращ аматьор, или професионалист. Какво ли е очаквала да спечели, като ме наръга?

— Майчина любов — отвърна тихо Робин.

Страйк се втренчи в нея.

— Собствената й майка се е отрекла от нея — каза Робин. — Предполагам, че преживява твърде травматичен момент сега, когато взема хормони и бог знае още какво, преди да й бъде направена операцията. Решила е, че има ново семейство. Приела е Куин и Катрин Кент като своите нови родители. Самият Куин й е казал, че му е като втора дъщеря, а в книгата я описва като дете на Катрин Кент. Ала в „Bombyx Mori“ той я представя пред света като наполовина от мъжки и наполовина от женски пол. Намеква също, че зад фасадата на синовна обич е искала да спи с него. Новият й баща е излъгал жестоко очакванията й — продължи Робин. — Ала новата й майка още е добра и любяща, при това тя също е била предадена, така че Пипа е тръгнала да отмъщава и за двете им.

Страйк я наблюдаваше, слисан и възхитен, и тя не можеше да престане да се усмихва.

— Защо, за бога, се отказа да завършиш психология?

— Дълга история — отвърна Робин и отклони поглед към монитора. — Тя е съвсем млада, на около двайсет години според мен.

— На толкова изглежда — съгласи се Страйк. — Жалко, че не можахме да я разпитаме какво е правила в дните след изчезването на Куин.

— Не го е извършила тя — заяви Робин с увереност и отново го погледна.

— Да, сигурно си права — въздъхна Страйк. — Ако ще и само защото да тика кучешки изпражнения в пощенската му кутия би било бледо отмъщение, след като вече го е изкормила.

— Освен това не изглежда много сръчна в планирането, нали?

— Слабо казано — съгласи се той.

— Ще съобщиш ли в полицията за нея?

— Не знам. Може би. По дяволите — удари се той по челото, — не установихме дори защо тя пее в книгата.

— Май че се сещам — каза Робин, след като беше написала нещо на клавиатурата и хвърли бърз поглед на екрана. — Пее се, за да се смекчи гласът… вокални упражнения за транссексуални.

— И това е всичко? — невярващ попита Страйк.

— Твърдиш, че се е засегнала неоснователно ли? — отвърна Робин. — Хайде стига, та той се присмива публично на нещо много лично.

— Не това имах предвид — поклати глава Страйк.

Той се загледа намръщен през прозореца. Снегът валеше на едри парцали.

След малко попита:

— Какво се случи в книжарницата „Бридлингтън“?

— О, да, за малко да забравя.

Тя му разправи за продавача и объркването му между първи и осми ноември.

— Изкуфял глупак — рече Страйк.

— Това беше гадничко — възпротиви се Робин.

— Ама че самомнителност. За него понеделниците явно са все еднакви, посещава приятеля си Чарлс…

— Но откъде да знаем дали е било в деня с англиканските свещеници, или с германския кратер?

— Ти каза, че Чарлс го прекъснал с историята за германския кратер, когато му разправял как в книжарницата влязъл Куин.

— Така е по неговите думи.

— Тогава по-вероятно е Куин да е отишъл там на първи, не на осми. Той си спомня тези два факта като свързани. Дъртакът се е объркал. Искало му се е да е видял Куин след изчезването му, да е от помощ при установяване на времето на смъртта му, така че подсъзнателно е търсил понеделник, който да свърже с времето на убийството, не някакъв си понеделник цяла седмица преди някой да се заинтересува от движенията на Куин.

— И все пак не е ли странно това, което твърди, че Куин му е казал? — попита Робин.

— Да — кимна Страйк, — че си купува четиво, защото заминава да си почине. Тоест вече е възнамерявал да се оттегли четири дни преди скарването с Елизабет Тасъл. Нима вече е кроял да иде в къщата на Талгарт Роуд, след като толкова години я е избягвал и мразил?

— Ще съобщиш ли на Анстис за това? — попита Робин.

Страйк се изсмя сухо.

— Не, няма да му съобщя. Нямаме реално доказателство, че Куин е бил в книжарницата на първи, а не на осми. Бездруго в момента не съм в най-прекрасни отношения с Анстис.

Настана нова дълга пауза и после Страйк изненада Робин, като каза:

— Трябва да разговарям с Майкъл Фанкорт.

— Защо? — попита тя.

— По много причини — отговори Страйк. — Заради някои неща, които Уолдгрейв каза по време на обяда. Би ли се свързала с агента му или с някой друг негов контакт?

— Да — отвърна Робин и си отбеляза в бележника. — Знаеш ли, преди малко за пореден път изгледах интервюто и все още не мога…

— Гледай го пак — поръча Страйк. — Внимавай. Мисли.

Той отново потъна в мълчание, този път загледан в тавана. Робин не искаше да нарушава мислите му и се зае да търси на компютъра кой представлява Майкъл Фанкорт.

Накрая Страйк заговори през тракането на клавишите.

— Какво си мисли Катрин Кент, че има срещу Лионора?

— Може и нищо да не е — отвърна Робин, съсредоточена върху резултатите, които беше открила.

— Че го и премълчава „от състрадание“…

Робин не каза нищо. Търсеше телефонен номер за контакт с агенцията на Фанкорт.

— Да се надяваме, че е било поредният истеричен изблик — промърмори Страйк.

Ала беше разтревожен.