50

Синтия: Нима твърдиш, Ендимион, че всичко това е станало от любов?

Ендимион: Твърдя, госпожо, че боговете ми пратиха женска омраза.

Джон Лили, „Ендимион, или Човекът на луната“

Една седмица по-късно

Страйк никога преди не бе посещавал апартамента на Робин и Матю в Ийлинг. Настояването му Робин да си вземе почивка, за да се възстанови от лекото мозъчно сътресение и опита да бъде удушена, не се прие добре.

— Робин — търпеливо я заубеждава той по телефона, — така или иначе, трябва да затворя офиса. Денмарк стрийт е пълна с репортери. Отседнал съм у Ник и Илса.

Ала не искаше да зачезне в Корнуол, без да я е видял. Когато тя отвори входната врата, той се зарадва да установи, че белезите по челото и шията й бяха избледнели до жълтеникаво и синкаво.

— Как се чувстваш? — попита той, докато бършеше крака на изтривалката.

— Чудесно! — заяви тя.

Жилището бе малко, но весело и миришеше на нейния парфюм, който той не беше забелязвал съзнателно преди. Може би седмицата, прекарана без да го подушва, го бе направила по-чувствителен към аромата му. Тя го поведе към дневната, боядисана в цвят магнолия, също като у Катрин Кент. Страйк с интерес забеляза „Разследващо интервю: психология и практика“, оставена разтворена върху кресло. В ъгъла стоеше малка елха с бяла и сребриста украса като по дърветата на Слоун Скуеър, които бяха съставлявали фона на снимките на катастрофиралото такси, появили се по вестниците.

— Матю преживя ли го вече? — попита Страйк, като се отпусна на канапето.

— Не мога да кажа, че сияе от щастие — отвърна тя и се усмихна. — Чай?

Знаеше как го обича той: силен, много тъмен на цвят.

— Коледен подарък — каза й той, когато тя се върна с подноса, и й подаде обикновен бял плик.

Робин го отвори с любопитство и извади отвътре снопче материали с напечатан текст.

— Детективски курс през януари — поясни Страйк. — Така че следващия път, като вадиш торбичка с кучешко ако от контейнер за отпадъци, никой да не те забележи.

Тя се засмя възторжено.

— Благодаря ти. Благодаря ти!

— Повечето жени биха очаквали цветя.

— Не съм като повечето жени.

— Да, това го забелязах — отвърна Страйк и си взе шоколадова бисквита.

— Анализираха ли ги вече? — поинтересува се тя. — За кучешките изпражнения питам.

— Да. Пълни са с човешки вътрешности. Размразявала ги е на порции. Откриха също следи в паничката на добермана, а останалото беше във фризера й.

— Господи — промълви Робин и усмивката на лицето й се стопи.

— Престъпен гений — отбеляза Страйк. — Вмъкнала се в кабинета на Куин и оставила две от собствените си използвани касети с ленти зад бюрото. Анстис склони да бъдат тествани. Оказа се, че по тях няма никаква ДНК от Куин, изобщо не ги е докосвал, следователно не той е напечатал съдържащото се там.

— Анстис говори ли ти все още?

— Едва-едва. Но му е трудно да ме отреже напълно. Аз му спасих живота.

— Разбирам, че това прави нещата деликатни и неловки — съгласи се Робин. — Значи вече изцяло приеха теорията ти?

— След като разбраха какво търсят, случаят е от ясен по-ясен. Тя е купила дубликата на пишеща машина преди две години. Поръчала бурката и въжетата с картата на Куин и накарала да ги пратят в къщата, докато работниците още били там. Имала е много възможности да се добере до неговата „Виза“ през годините. От палто, оставено на закачалката в офиса, докато е бил до тоалетната, или я е измъкнала от портфейла му, когато го е докарвала от партита пиян и заспал. Познавала го е достатъчно добре, за да знае, че е нехаен и не проверява сметки. Имала е достъп до ключа на Талгарт Роуд, а той е лесен за копиране. Обходила е цялата къща, знаела е, че там е складирана солна киселина. Гениално замислено, само че прекалено изпипано — заключи Страйк и отпи от тъмнокафявия си чай. — Сега я пазят да не прибегне към самоубийство. Но още не си чула най-откаченото.

— Нима има още? — уморено попита Робин.

Колкото и нетърпеливо да бе очаквала идването на Страйк, все още се чувстваше недобре от събитията, преживени предишната седмица. Изправи гръб и събра сили.

— Тя е запазила проклетата книга.

— Как така? — смръщи се Робин насреща му.

— Държала я във фризера при червата. Окървавена, защото я отнесла у дома си в чантата с карантиите. Истинският ръкопис. Онзи „Bombyx Mori“, който Куин е написал.

— Но… защо…?

— Един господ знае. Фанкорт твърди…

— Ти си се виждал с него?

— За кратко. Сега пък е решил, че от самото начало е подозирал Елизабет. Обзалагам се, че знам какъв ще е сюжетът на следващия му роман. Тъй или иначе, той твърди, че тя не би могла да се накара да унищожи оригинален ръкопис.

— За бога… Не е имала проблем да унищожи автора му!

— Да, но това е литература, Робин — ухили се Страйк. — И ако искаш да знаеш, в „Роупър — Чард“ горят от желание да издадат истинската творба. Фанкорт ще напише въведението.

— Ти се шегуваш!

— Не. Куин най-сетне ще има бестселър. Не гледай така — смъмри я той, докато тя клатеше невярващо глава. — Можем само да се радваме. Лионора и Орландо ще са богати, когато „Bombyx Mori“ се появи по книжарниците. А това ми припомня, че ти нося още нещо.

Той бръкна във вътрешния джоб на палтото, лежащо до него на канапето, и й подаде свитата на руло рисунка, която бе пазил грижливо там. Робин я разгъна и се усмихна, а очите й се напълниха със сълзи. Два къдрокоси ангела танцуваха под старателния надпис: „На Робин с обич от Додо“.

— Как са те?

— Много добре — отвърна Страйк.

Беше посетил къщата на „Съдърн Роу“ по покана на Лионора. Двете с Орландо го посрещнаха, хванати за ръка, на вратата, а на шията на Орландо както обикновено висеше Нахалната маймуна.

— Къде е Робин? — настоятелно се поинтересува Орландо. — Исках Робин да е тук. Бях й нарисувала картина.

— Дамата е претърпяла катастрофа — припомни Лионора на дъщеря си, като отстъпи назад, за да пропусне Страйк в коридора, но продължаваше здраво да стиска ръката на Орландо, сякаш се боеше, че някой отново може да ги раздели. — Вече ти казах, Додо, тя е извършила нещо много смело, при което е катастрофирала с кола.

— Леля Лиз била лоша — съобщи Орландо на Страйк, докато вървеше на заден ход по коридора, хванала ръката на майка си, но неоткъсваща от лицето на Страйк ясните си зелени очи. — Тя била тази, която накарала моя татко да умре.

— Да… ъ-ъ… знам това — отвърна Страйк с познатото чувство на безсилие, което Орландо неизменно му внушаваше.

Завари съседката Една да седи до кухненската маса.

— О, вие бяхте толкова умен — не спираше да му повтаря тя. — Ама беше ужасно все пак. Как е горкичката ви партньорка? Боже какъв кошмар само…

— Бог да ги благослови — промълви Робин, след като той подробно й описа сцената. Постави рисунката на Орландо на масичката помежду им до програмата за детективския курс, където можеше да се радва и на двете. — А как е Ал?

— Не е на себе си от вълнение — мрачно отвърна Страйк. — Създадохме му погрешно впечатление, че животът на работещите е безкрайно възбуждащ.

— Аз го харесах — усмихната рече Робин.

— Е, да де, но имаше мозъчно сътресение — припомни Страйк. — А пък Полуърт направо ликува, че е дал на полицията да се разбере.

— Интересни приятели имаш — отбеляза Робин. — Много ли трябва да платиш за ремонта на таксито на бащата на Ник?

— Още не съм получил сметката — въздъхна той. — Предполагам — добави, след като налапа още няколко бисквити, с поглед към подаръка на Робин, — че ще трябва да наема друга временна помощничка, докато ти изучаваш тънкостите на детективския занаят.

— Да, май ще трябва — съгласи се Робин и след кратко колебание добави: — Надявам се нищо да не струва.

Страйк се разсмя, изправи се и взе палтото си.

— Нямам притеснения по този въпрос. Светкавицата не пада втори път на същото място.

— Някой не те ли нарича и така покрай многото ти прякори? — почуди се тя, докато го изпращаше в антрето.

— Как да ме нарича?

— Страйк Светкавицата.

— Ама кой ще ме нарече така — рече той и изразително погледна към крака си. — Е, весела Коледа, партньоре.

Идеята за прегръдка витаеше за кратко във въздуха, ала тя протегна ръка с шеговита имитация на мъжкарски жест, а той я пое и разтърси.

— Да прекараш чудесно в Корнуол.

— И ти в Масъм.

Готов вече да пусне ръката й, той внезапно я стисна. Преди тя да усети какво се случва, вече бе целунал опакото на дланта й. А после й помаха, усмихна се и си тръгна.

Загрузка...