Копринената буба

21

В девет без петнайсет следващата сутрин Страйк слизаше бавно по металните стълби и се питаше не за първи път защо не стори нещо по въпроса с повредения асансьор. Коляното още го болеше и бе подуто след падането, така че си бе запланувал повече от час да стигне до „Ладброук Гроув“, защото не му беше по джоба непрестанно да се вози с таксита.

С отварянето на вратата го лъхна леден въздух и после всичко стана бяло, когато на сантиметри от очите му проблесна светкавица. Примигна и пред зрението му затанцуваха силуетите на трима мъже — вдигна ръката си, за да се предпази от нов залп светкавици.

— Защо не уведомихте полицията, че Оуен Куин е изчезнал, господин Страйк?

— Знаехте ли, че той е мъртъв, господин Страйк?

За един миг му хрумна да се върне вътре и да тръшне вратата под носа им, но това би означавало да седи като пленник и по-късно пак да му се наложи да се изправи пред тях.

— Без коментар — изрече хладнокръвно и тръгна срещу тях, без да е склонен да отклони траекторията си на движение и на косъм, така че те бяха принудени да се дръпнат от пътя му, като двама задаваха въпроси, а един подтичваше заднешком и щракаше ли, щракаше с фотоапарата си.

Момичето, което често правеше компания на Страйк за по цигара пред входа на магазина за китари, наблюдаваше смаяно сцената през витрината.

— Защо не казахте на никого, че той е в неизвестност повече от две седмици, господин Страйк?

— Защо не известихте полицията?

Страйк крачеше мълчаливо с ръце в джобовете и мрачно изражение. Те подтичваха край него в опити да го накарат да говори, досущ чайки с остри като бръсначи клюнове, пикиращи срещу риболовен траулер.

— Пак ли се опитвате да им натриете носа, господин Страйк?

— Искате да спечелите преднина пред полицията ли?

— Публичността добра ли е за бизнеса ви, господин Страйк?

Той беше тренирал бокс в армията. Във фантазията си се извръщаше светкавично и забиваше ляво кроше в областта на плаващото ребро, а дребният мръсник се сгърчваше…

— Такси! — извика той.

Щрак, щрак, щрак, чу се от фотоапарата, докато се качваше в автомобила; за щастие, светофарът бе станал зелен, таксито плавно се отдели от тротоара и след като потичаха малко след него, онези се отказаха.

Проклетници, рече си Страйк, като хвърли поглед през рамо, докато колата завиваше зад ъгъла. Някой гадняр от Централното управление на полицията трябва да им бе дал сведение, че той е открил трупа. Нямаше как да е Анстис, който бе премълчал тази информация в официалното съобщение; беше някой от негодниците, които още не му бяха простили заради Лула Ландри.

— Някоя знаменитост ли си? — попита таксиметровият шофьор, докато го разглеждаше в огледалото за обратно виждане.

— Не — отвърна кратко Страйк. — Закарай ме до Оксфорд Съркъс, ако обичаш.

Нервиран от толкова краткия курс, шофьорът измърмори нещо под носа си.

Страйк извади мобилния си телефон и отново изпрати съобщение на Робин.

После се обади на Анстис.

— Боб.

— Току-що бях причакан пред входната врата. Знаят, че аз съм открил трупа.

— Откъде?

— Мен ли питаш?

Пауза.

— Тъй или иначе, щеше да излезе наяве, Боб, но не съм им го казал аз.

— Да, видях фразата „приятел на семейството“. Искат да изкарат, че съм мълчал пред вас, защото съм гонил публичност.

— Приятелю, никога не бих…

— Добре ще е това да бъде опровергано от официален източник, Рич. Калта полепва, а аз си изкарвам прехраната с тази професия.

— Ще бъде направено — обеща Анстис. — Слушай, защо не дойдеш на вечеря днес? Експертите са готови с началните си изводи, няма да е зле да ги обсъдим.

— Добре, чудесно — отвърна Страйк, а през това време таксито наближи Оксфорд Съркъс. — В колко часа?

Остана прав във влака на метрото, защото да седне, означаваше да се налага отново да стане, а това напрягаше повече болезненото коляно. Докато минаваше през Ройъл Оук, усети телефона да вибрира и видя две съобщения, първото от сестра му Луси.

Съвсем беше забравил, че днес е рожденият му ден. Отвори втория есемес.

Благодарен, че засега денят беше сух, Страйк стигна до къщата на Куин съвсем малко преди десет. На слабото слънце изглеждаше също толкова мизерна и потискаща, колкото при последното му посещение, но имаше една разлика: отпред стоеше полицай. Беше висок младеж, свадливо вирнал брадичка, и когато видя Страйк да върви към него с леко накуцване, свъси вежди.

— Мога ли да попитам кой сте вие, господине?

— Да, сигурно можеш — отвърна Страйк, отмина го и натисна звънеца. Въпреки поканата на Анстис за вечеря, тъкмо сега не изпитваше никаква симпатия към този млад полицай. — Надявам се дотолкова поне да се справиш.

Вратата се отвори и Страйк се озова лице в лице с длъгнесто момиче с жълтеникава кожа, рошава къдрава кестенява коса, широка уста и простодушно изражение.

Очите й, ясни и бледозелени, бяха големи и раздалечени. Носеше или дълга тениска, или къса рокля, която свършваше малко над кокалестите й колене, и беше обута с пухкави розови къси чорапи, а към плоските си гърди притискаше голям плюшен орангутан. Маймуната имаше ремъчета, прикрепени към лапите, и висеше на врата й.

— Здравей — каза тя.

Полюшваше се леко, като отпускаше тежестта ту върху единия, ту върху другия си крак.

— Здравей — отвърна Страйк. — Ти ли си Орлан…

— Ще ми кажете ли името си, господине? — попита високо младият полицай.

— Да, добре, ако вие ми кажете защо стоите пред тази къща — с усмивка отговори Страйк.

— Налице е интерес от страна на пресата — поясни младежът.

— Дойде един човек — обади се Орландо, — имаше фотоапарат и мама каза…

— Орландо! — повика я Лионора някъде от вътрешността на къщата. — Какво правиш?

Тя се появи забързана в коридора и застана зад дъщеря си, кльощава, с бяло лице, в антична тъмносиня рокля с разпран подгъв.

— О, ти си бил — каза. — Влизай.

Докато прекрачваше прага, Страйк отправи усмивка към полицая, който му отвърна с гневен поглед.

— Как се казваш? — попита Орландо Страйк, щом входната врата се затвори зад тях.

— Корморан — отговори той.

— Какво смешно име.

— Да, такова е — съгласи се Страйк и нещо го накара да добави: — Кръстен съм на един великан.

— Колко интересно — заяви Орландо и продължи да се поклаща.

— Влез — рязко изрече Лионора и посочи на Страйк кухнята. — Трябва да ида до тоалетната. След мъничко съм при теб.

Страйк продължи напред по тесния коридор. Вратата на кабинета беше затворена и той подозираше, че още е заключена.

Когато стигна до кухнята, с изненада установи, че не е единственият посетител. Джери Уолдгрейв, редакторът от „Роупър — Чард“, седеше до кухненската маса, стиснал букет цветя в мрачни лилави и сини багри и с тревожно бледо лице. Втори букет, все още с целофана, стърчеше от мивката, пълна с мръсни съдове. Пред нея стояха пликове от супермаркета, още пълни с продукти.

— Здравейте — каза Уолдгрейв, като се понадигна от мястото си и замига срещу Страйк през очилата си с рогови рамки. Очевидно не разпозна детектива от предишната им среща в тъмната градина на покрива, защото попита, като протегна ръка: — Роднина ли сте?

— Семеен приятел — отвърна Страйк и двамата се ръкуваха.

— Ужасна история — рече Уолдгрейв. — Отбих се да проверя не мога ли да сторя нещо. Но откакто съм дошъл, тя все в банята седи.

— Ясно — отвърна Страйк.

Уолдгрейв отново седна на мястото си. Орландо се вмъкна странишком в тъмната кухня, гушнала косматия си орангутан. Мина много дълга минута, през която Орландо, най-свободно чувстващата се измежду тях, ги разглеждаше без сянка от стеснение.

— Имаш хубава коса — съобщи накрая на Джери Уолдгрейв. — Бухнала.

— Щом казваш — усмихна й се Уолдгрейв.

Тя отново се измъкна навън по същия начин, по който бе влязла.

Последва ново кратко мълчание, през което Уолдгрейв се суетеше с цветята, а погледът му обхождаше кухнята.

— Не мога да повярвам — каза накрая.

Чуха шумното промиване на тоалетната на горния етаж, тропот по стълбите и Лионора се върна с Орландо по петите й.

— Съжалявам — каза на двамата мъже. — Нещо съм поразстроена.

Ясно беше, че говори за стомаха си.

— Виж, Лионора — рече Джери Уолдгрейв, явно умиращ от неудобство, и се изправи, — няма да ти се натрапвам сега, когато приятелят ти е тук…

— Той ли? Не е приятел, детектив е — заяви Лионора.

— Моля?

Страйк си припомни, че Уолдгрейв е глух с едното ухо.

— Кръстен е на великан — обади се Орландо.

— Той е детектив — надвика Лионора дъщеря си.

— О — отрони смаян Уолдгрейв. — Не знаех… но защо…?

— Защото ми е нужен такъв — отвърна кратко Лионора. — От полицията мислят, че аз съм сторила това на Оуен.

Възцари се тишина. Неловкостта, изпитвана от Уолдгрейв, бе осезаема.

— Татко ми умря — информира Орландо присъстващите.

Погледът й бе директен и настойчив, търсеше реакция. Страйк, който съзнаваше, че поне един от тях трябва да покаже такава, изрече:

— Знам. Това е много тъжно.

— И Една каза, че е тъжно — отговори Орландо, сякаш се бе надявала на нещо по-оригинално, след което отново се изнесе от стаята.

— Седнете — покани Лионора двамата мъже. — За мен ли са? — посочи тя цветята в ръката на Уолдгрейв.

— Да — каза той, като се приведе леко, докато й ги подаваше, но остана прав. — Виж, Лионора, не искам да ти отнемам време точно сега, сигурно си много заета… с подготовката и…

— Не ми дават тялото му — със съсипваща откровеност заяви Лионора, — така че засега не мога да правя никаква подготовка.

— О, има и картичка към букета — отчаяно промърмори Уолдгрейв и затършува из джобовете си. — Заповядай… Е, ако можем да направим нещо, Лионора, насреща сме…

— Не виждам с какво може да помогне някой — отсече Лионора и взе подадения й плик.

Седна до масата, където Страйк вече си бе придърпал стол, доволен да облекчи крака си.

— Е, аз ще тръгвам, та да може да си поговорите — каза Уолдгрейв. — Лионора, не ми е приятно, че трябва да те питам в такъв момент, но… дали имаш тук копие от „Bombyx Mori“?

— Не — отвърна тя. — Оуен го взе със себе си.

— Много се извинявам, но ще ни е от полза да… Възможно ли е да погледна, та да видя дали някаква част не е останала?

Тя се втренчи в него през огромните си демодирани очила.

— Полицията прибра всичко, което той остави — съобщи. — Вчера опразниха кабинета му като силна доза очистително. Заключиха го и взеха ключа с тях… И самата аз не мога да вляза там.

— О, ами тогава… щом на полицията й е нужно… разбирам — измънка Уолдгрейв. — Няма нужда да ме изпращаш, не ставай.

Той излезе в коридора и чуха външната врата да се хлопва зад него.

— Нямам представа защо дойде — намусено процеди Лионора. — Сигурно за да се успокои, че е извършил добро дело.

Отвори картичката, която той й бе дал. Отпред имаше акварел с теменужки. Вътре се виждаха много подписи.

— Сега всички са любезни, защото са гузни — каза Лионора и метна картичката върху пластмасовия плот на масата.

— Гузни?

— Никога не го оцениха. Книгите си искат маркетинг — заяви изненадващо тя. — Искат си реклама. Задача на издателите е да подбутнат малко. Никога не му издействаха да се покаже по телевизията, не му дадоха нищо, което му беше нужно.

Страйк се досещаше, че това са оплаквания, които бе чувала от мъжа си.

— Лионора — каза той и извади бележника си, — нали може да ти задам няколко въпроса.

— Може, защо не. Само че аз не знам нищо.

— Да ти се е обаждал някой, който е говорил с Оуен или го е виждал, след като е тръгнал от тук на пети?

Тя поклати глава.

— Никакви приятели или роднини?

— Никой — отговори тя. — Искаш ли чай?

— Да, ако обичаш — каза Страйк, на когото не му се искаше нищо, приготвено в тази мърлява кухня, но държеше тя да продължи да говори.

— Доколко познаваш хората от издателството на Оуен? — попита я през шума от пълненето на чайника.

Тя сви рамене.

— Почти никак. Запознах се с тоя Джери веднъж, когато Оуен подписваше екземпляри от книга.

— Не си ли близка с някого от „Роупър — Чард“?

— Не. Че защо ми е? Оуен работеше с тях, не аз.

— И не си чела „Bombyx Mori“, така ли? — подхвърли той между другото.

— Казах ти вече. Не обичам да ги чета, докато не бъдат издадени. Защо всички все това ме питат? — каза и вдигна поглед от плика с покупки, където ровеше за бисквити. — Какво му има на трупа? — попита внезапно. — Какво се е случило с него? Не искат да ми кажат. Взеха му четката за зъби за ДНК, та да го идентифицират. Защо не ми позволяват да го видя?

Този въпрос му бе задаван и преди, от други съпруги, от съсипани родители. Опря се, както и толкова често преди, на частична истина.

— Дълго време е прекарал там — обясни.

— Колко дълго?

— Още не знаят.

— Как е станало?

— Мисля, че и това още не знаят с точност.

— Но те трябва…

Тя млъкна, защото Орландо отново се появи в кухнята, стиснала вече не само плюшения си орангутан, а сноп ярко оцветени рисунки.

— Къде отиде Джери? — попита тя.

— Върна се на работа — отговори й Лионора.

— Има хубава коса. Твоята коса не ми харесва — съобщи тя на Страйк. — Много ситно къдрава е.

— И аз не си я харесвам особено — каза Страйк.

— Той не иска сега да гледа рисунки, Додо — изрече нетърпеливо майка й, ала Орландо не й обърна внимание и разпростря картините си на масата пред Страйк.

— Аз съм ги правила.

Бяха разпознаваеми цветя, риби и птици. На гърба на едната имаше детско меню.

— Много са хубави — похвали я Страйк. — Лионора, знаеш ли дали полицията е намерила вчера части от „Bombyx Mori“, когато претърсваха кабинета?

— Да — отвърна тя и пусна пакетчета чай в две нащърбени чаши. — Две стари ленти от пишеща машина. Бяха паднали зад бюрото. Излязоха и ме попитаха къде са останалите. Отговорих им, че ги взе със себе си, като тръгна от тук.

— Аз харесвам кабинета на татко — обади се Орландо, — защото той ми дава листове да рисувам.

— Този кабинет е истинско бунище — отбеляза Лионора и включи чайника. — Отне им цяла вечност да прегледат всичко.

— Леля Лиз влиза там — обяви Орландо.

— Кога? — впери Лионора остър поглед в дъщеря си, както държеше двете чаши.

— Когато дойде, а ти отиде в тоалетната — каза Орландо. — Влезе в кабинета на татко. Видях я.

— Няма право да ходи там — възмути се Лионора. — Ровеше ли да търси нещо вътре?

— Не — отговори Орландо. — Само влезе, после излезе, тогава ме видя и се разплака.

— Е, да — доволно рече Лионора. — И пред мен рони сълзи. Още една, дето е гузна.

— Кога идва тя? — попита Страйк Лионора.

— Веднага, още в понеделник. Искаше да разбере може ли да помогне с нещо. Помощ! Направи достатъчно.

Чаят на Страйк беше толкова слаб и млечен, та сякаш не бе помирисвал пакетче с чай; той предпочиташе напитката да има цвят на катран. Като отпи миниатюрна глътка от любезност, припомни си, че Елизабет Тасъл бе изказала пожелание Куин да е умрял при ухапването на добермана.

— Харесва ми червилото й — съобщи Орландо.

— Ти на всички всичко харесваш днес — подхвърли Лионора и седна със своята чаша слаб чай. — Попитах я защо го е направила, защо е казала на Оуен, че няма да види книгата си издадена, и го разстрои така.

— А тя какво отговори? — поинтересува се Страйк.

— Че е вкарал един куп истински хора в нея — отговори Лионора. — Не разбирам защо толкова ги притеснява това. Той винаги го прави. — Отпи от чая си. — И мен ме е описвал в коя ли не.

Страйк си помисли за Конкубина, „силно похабената уличница“, и изпита презрение към Оуен Куин.

— Исках да те питам за Талгарт Роуд.

— Не знам защо е отишъл там — побърза да отговори тя. — Мразеше къщата. От години искаше да я продаде, но Фанкорт не беше съгласен.

— Да, чудех се по този въпрос.

Орландо се бе настанила на стола до него с подвит под себе си бос крак и рисуваше пъстроцветни перки на голяма риба с кутийка цветни моливи, която сякаш бе изникнала от нищото.

— Как е могъл Майкъл Фанкорт да осуетява продажбата в продължение на толкова години?

— Свързано е с условията, при които онзи Джо им я е оставил. Упоменавало се точно как да бъде използвана. Не знам. Питай Лиз, тя е съвсем наясно.

— Според теб кога за последно Оуен е ходил там?

— Преди години — отвърна. — Не знам. Преди години.

— Искам още листове за рисуване — обяви Орландо.

— Нямам повече — каза й Лионора. — Всичките са в кабинета на татко. Рисувай на гърба на това.

Тя взе едно циркулярно писмо от неспретнатата купчина върху масата и й го подаде, но дъщеря й го блъсна обратно и напусна кухнята с орангутана, увиснал на врата й. Почти веднага след това я чуха да насилва вратата към кабинета.

— Орландо, не! — провикна се Лионора, скочи и забързано излезе в коридора.

Страйк се възползва от отсъствието й да се наведе към мивката и да изсипе повечето от прекалено разредения си с мляко чай. Той се разплиска върху букета и остави предателска следа по целофана.

— Не, Додо. Не бива да правиш това. Не. Не ни е позволено… престани…

Чу се пронизителен вой и после силен тропот възвести оттеглянето на Орландо нагоре по стълбите. Лионора се върна в кухнята със зачервено лице.

— Сега цял ден ще има да си плащам за това — промърмори. — Неспокойна е. Не й харесва полицията да е тук.

Тя се прозя нервно.

— Успяваш ли да поспиш? — попита я Страйк.

— Не много. Защото не преставам да си мисля: кой? Кой би му сторил това? Той ядосва хората, знам го — рече отнесено, — но си е такъв. Темпераментен. Нервира се за дреболии. Открай време си е такъв, не влага нищо в това. Кой би го убил по тази причина? — След малко продължи, като преплете пръсти при смяната на темата. — Майкъл Фанкорт трябва още да има ключ за къщата. Дойде ми на ума тази нощ, като не можех да заспя. Майкъл не го харесва, но беше преди цяла вечност. Тъй или иначе, Оуен не беше извършил онова, за което Майкъл го обвиняваше. Не го беше писал той. Но пък Майкъл Фанкорт не би убил Оуен. — Тя вдигна към Страйк очи, ясни и невинни като тези на дъщеря й. — Той е богат, нали така? Прочут е… не би го сторил.

Страйк винаги се бе чудил как хората придаваха някаква странна святост на знаменитостите дори когато вестниците ги очерняха, хулеха и преследваха. Без значение колко известни личности бяха осъдени за изнасилване или убийство, убеждението на масовата общественост се запазваше едва ли не по езически силно и упорито: не е той. Невъзможно е да е той. Той е прочут.

— А и онзи проклет Чард — избухна Лионора. — Да изпраща на Оуен заплашителни писма. Оуен никога не го е обичал. А сега подписал картичката и се интересува може ли да направи нещо… Къде се дяна тази картичка?

Картичката с теменужките беше изчезнала от масата.

— У нея е — пламна от гняв Лионора. — Тя я е взела. — И изрева „Додо!“ към тавана толкова силно, че Страйк подскочи.

Бе ирационалната ярост на човек в първата фаза на скръбта, която като разстроения й стомах разкриваше колко много страда всъщност зад навъсената си физиономия.

— Додо! — изкрещя отново Лионора. — Казах ли да не вземаш неща, които не са твои…?

Орландо се появи стряскащо внезапно в кухнята, все още прегърнала своя орангутан. Трябва да се бе промъкнала долу, без те да я чуят, тиха като котка.

— Взела си ми картичката! — каза й сърдито Лионора. — Обясних ти, че чужди неща не се пипат. Къде е?

— Харесват ми цветята — промълви Орландо и показа лъскавата, но вече смачкана картичка, която майка й грабна.

— Моя е — заяви тя на дъщеря си. — Ето, виждаш ли? — посочи тя на Страйк най-дългото послание, изписано с безупречен калиграфски почерк. — „Непременно ме известете, ако имате нужда от нещо. Даниъл Чард.“ Проклет лицемер.

— Татко не харесваше Данулчар — намеси се Орландо. — Той ми го е казвал.

— Аз знам едно, че е проклет лицемер — отсече Лионора и примижала, разгледа останалите подписи.

— Даде ми четка за рисуване — съобщи Орландо. — След като ме пипаше.

Настана кратко напрегнато мълчание. Лионора вдигна очи към нея. Страйк замръзна с чашата на половината път до устата му.

— Какво?

— Не ми харесваше да ме пипа.

— Какво говориш? Кой те е пипал?

— В работата на татко.

— Не говори така глупаво — смъмри я майка й.

— Когато татко ме заведе и видях…

— Той я взе със себе си преди месец или повече, защото имах час за преглед при лекар — обясни Лионора на Страйк, слисана и разтревожена. — Не знам за какво говори.

— … и видях картинките, дето ги слагат в книгите, всичките шарени — продължи Орландо. — И Данулчар ме пипа по…

— Ти дори не знаеш кой е Даниъл Чард — прекъсна я Лионора.

— Той е онзи, дето няма коса — заяви Орландо. — А после татко ме заведе при жената и аз й дадох най-хубавата си рисунка. Тя имаше хубава коса.

— Каква жена? Какви ги приказваш…?

— Когато Данулчар ме пипаше — изрече високо Орландо. — Пипаше ме, аз започнах да викам и той ми даде четка за водни бои.

— Не е прилично да ходиш и да разправяш такива неща — скара й се Лионора, ала напрегнатият й глас пресекна. — Не ни ли стига… Не ставай глупава, Орландо.

Лицето на Орландо силно почервеня. Тя стрелна майка си с гневен поглед и напусна кухнята. Този път тръшна вратата зад себе си; тя не се затвори, а отново отскочи и се отвори. Страйк я чу да трополи по стълбите. След няколко крачки взе да пищи нещо неразбираемо.

— Сега вече наистина се разстрои — унило промълви Лионора и по бузите й се затъркаляха сълзи.

Страйк се пресегна към смачканото руло домакинска хартия, откъсна малко и й я подаде. Тя плачеше безмълвно, слабите й рамене се тресяха, а Страйк седеше мълчаливо и допиваше остатъка от ужасния си чай.

— Срещнах Оуен в един пъб — избърбори ненадейно тя, като бутна нагоре очилата си и избърса мокрото си лице. — Беше дошъл за литературния фестивал в Хей-он-Уай. Никога не го бях чувала, но си личеше, че не е случаен човек с неговите облекло и говор.

И в уморените й очи трепна слабо пламъче, спомен за обожествявания герой, почти потушено през годините, в които бе пренебрегвана и нещастна, в които се бе примирявала с неговите важничене и гневни изблици, в борба да плаща сметките и да се грижи за дъщеря им в тази бедняшка къщичка. Може би пламъчето бе лумнало отново, защото нейният герой — като всички най-славни герои — бе мъртъв; може би занапред щеше да гори като вечен огън, тя щеше да забрави най-лошото и да скъпи образа му такъв, какъвто го бе обичала някога… докато не прочетеше финалния му ръкопис и грозното изображение, което й бе дал…

— Лионора, исках да те попитам нещо друго — изрече меко Страйк — и после си тръгвам. През последната седмица пускаха ли още кучешки изпражнения през процепа за пощата?

— През последната седмица? — задавено повтори тя, като още бършеше очите си. — Да. Имаше пак, май във вторник. Или беше сряда? Но имаше. Още веднъж.

— А виждала ли си жената, която те следеше?

Тя поклати глава и си издуха носа.

— Може да съм си въобразила, не знам…

— Как си с парите, имаш ли?

— Да — отвърна тя и пак избърса очи. — Оуен имаше застраховка „Живот“. Аз го накарах да я сключи заради Орландо. Така че ще се справим. Една предложи да ми даде заем, докато успея да я получа.

— Ами тогава аз ще тръгвам — каза Страйк и се изправи.

Тя го последва в сумрачния коридор още подсмърчаща и преди вратата да се затвори зад гърба на Страйк, той я чу да вика:

— Додо! Додо, слез долу, не исках да те обидя!

Младият полицай отвън бе застанал така, че отчасти препречваше пътя на Страйк. Изглеждаше ядосан.

— Знам кой сте вие — каза. Още стискаше в ръка мобилния си телефон. — Вие сте Корморан Страйк.

— Я виж ти какъв си старателен — подхвърли Страйк. — Отмести се да мина, синко, някои имаме истинска работа за вършене.