Мълчанието на агнетата

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

През осемдесетте години — златния век на тероризма — беше създадена специална процедура за действие при отвличане на членове на Конгреса и техни близки.

В два часа и четирийсет и пет минути през нощта специалният агент на ФБР, който оглавяваше Бюрото в град Мемфис, докладва в главната квартира във Вашингтон, че е изчезнала единствената дъщеря на сенатор Рут Мартин.

В три часа два микробуса без отличителни знаци напуснаха влажния гараж на вашингтонската оперативна база в Бъзардс Поинт. Единият се насочи към административната сграда на Сената, където техниците инсталираха оборудване за подслушване и проследяване на телефонните разговори на сенатор Мартин, както и в най-близките публични телефони. Департаментът на правосъдието разбуди най-младшия член на Сенатската комисия за специални разузнавателни действия, за да го извести за всичко това, както го изискваше правилникът.

Вторият микробус, наричан „окото“, имаше еднопосочни огледала вместо стъкла и всичко необходимо за следене. Паркираха го на Вирджиния Авеню пред западния вход на Уотъргейт, където живееше сенатор Мартин, когато беше във Вашингтон. Двама души от екипа се качиха в жилището и за да монтират необходимите подслушвателни устройства в домашния телефон.

Според телефонната компания „Бел Атлантик“ средното време за проследяване на обаждане бе седемдесет секунди.

„Реактивният ескадрон“ на Бъзардс Поинт мина на двусменна работа, в случай че искането за изплащане на откуп бъде направено в района на Вашингтон. Техните радиосъобщения незабавно се прехвърлиха на кодова система, за да се предотврати евентуалното прихващане на искането за откуп от хеликоптер на новинари — подобни безотговорни действия от страна на медиите бяха рядко, но не безпрецедентно явление.

Отрядът за спасяване на заложници премина в бойна готовност предпоследна степен.

Всички се надяваха, че изчезването на Катрин Бейкър Мартин е професионално отвличане с цел откуп — тази възможност предлагаше най-големи шансове за нейното оцеляване.

Никой не спомена на глас най-лошата вероятност.

Малко преди разсъмване полицейски патрул в Мемфис, отзовал се на обаждане, че на Уинчестър Авеню се навърта съмнително лице, спря възрастен човек, събиращ край шосето консервени кутии и други боклуци. В количката му полицаят откри дамска блуза, закопчана отпред и разпрана на гърба като погребална одежда. Обозначението със специален химикал, поставено от пералната служба, бе на Катрин Бейкър Мартин.

В шест и трийсет сутринта Джак Крофорд беше в колата си на път от своя дом в Арлингтън, когато телефонът звънна за втори път през последните две минути.

— Девет две две четири нула.

— Чакайте обаждане от „алфа четири“. Крофорд забеляза отбивка встрани от пътя и спря, за да разговаря спокойно. „Алфа четири“ беше директорът на ФБР.

— Джак, научи ли за Катрин Мартин?

— Току-що ми се обади дежурният.

— Значи знаеш за блузата. Кажи какво мислиш.

— Бъзардс Поинт е в пълна готовност и ми се иска да не я отслабват. Да продължи и подслушването на телефоните. Въпреки разпраната блуза не знаем със сигурност, че е Бил. Ако е някой имитатор, може да се обади за откуп. Кой е натоварен с подслушването и следенето в Тенеси — ние или те?

— Те. Щатската полиция. Достатъчно са добри. Фил Адлър ми се обади от Белия дом да ме уведоми за „интереса, проявяван от Президента“. Може да отбележим тлъста точка в наша полза, Джак.

— И аз си го помислих. Къде е сенатор Мартин?

— На път за Мемфис. Преди минута ми се обади у дома. Можеш да си представиш.

— Мога.

Джак Крофорд имаше лични впечатления от сенатор Мартин от някои обсъждания на бюджета на ФБР в сенатската комисия.

— Използува цялото си влияние.

— Не мога да я виня за това.

— Нито пък аз — съгласи се Директорът. — Казах и че правим всичко възможно. Тя…такова… знае за домашните ти затруднения и предложи един от служебните самолети „Лиър“. Приеми го — ще можеш да се прибираш вечер у дома.

— Добре. Рут Мартин е костелив орех, Томи. Ако се опита да ръководи действията ни, ще стигнем до остри сблъсъци.

— Знам. При нужда се позовавай на мен. С колко време разполагаме в най-добрия случай — шест или седем дни?

— Не знам. Ако се паникьоса, като разбере коя е… може просто да я убие и да изхвърли трупа.

— Къде си в момента?

— На три километра от Куонтико.

— Летището на Куонтико в състояние ли е да приеме „Лиър“?

— Да.

— Значи след двайсет минути.

— Добре, сър.

Крофорд набра един телефонен номер и се включи отново в движението.