Мълчанието на агнетата

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Служебната карта на ФБР се радва на толкова повече внимание, колкото си по-отдалечен от главната квартира на Бюрото. Докато във Вашингтон тя не би породила повече от отегчено повдигане на вежда от страна на някой федерален служител, шефът на Стейси Хубка от застрахователния институт „Франклин“ в Белведиър, щата Охайо, бе изцяло запленен от нея. Той незабавно освободи Стейси и лично я смени на гишето и телефона, след като предложи на Старлинг за повече поверителност да използува личния му кабинет.

Стейси Хубка беше висока метър и шейсет заедно с високите си токчета и имаше кръгло пухкаво лице. Косата и беше с изрусени кичурчета и жестът, с който я забърсваше от челото, бе взет назаем от поп-звездата Шер. Всеки път, когато Старлинг отместеше очи, тя започваше да я оглежда от главата до петите.

— Стейси… мога ли да ти говоря на „ти“?

— Разбира се.

— Искам да ми кажеш, Стейси, как според теб е могло да се случи това на Фредерика. Къде се е запознала с този човек?

— Направо да се побъркаш! Да ти одерат кожата, как си го представяте? Вие видяхте ли я? Казват, че била направо ужасяваща, сякаш са и изпуснали въздуха…

— Стейси, да е казвала Фредерика, че има познат в Чикаго или Калъмет Сити?

Калъмет Сити. Часовникът над главата на Стейси Хубка притесняваше Старлинг. Ако Отрядът за спасяване на заложници се движи по разписание, след десет минути трябва да кацнат. Попаднали ли са на по-сигурен адрес? Гледай си твоята работа.

— Чикаго ли? — учуди се Стейси. — Не. Но веднъж участвахме с оркестъра в един парад по улиците на Чикаго. В Деня на благодарността.

— Кога?

— Бяхме в осми клас. Значи кога е било?… Преди девет години. Извозиха ни дотам и обратно с автобус и това беше.

— Какво си помисли тогава, през пролетта, когато тя изчезна?

— Просто се чудех какво е станало.

— Спомняш ли си къде беше, когато научи? Когато чу новината… Какво си помисли?

— Първата нощ, когато тя не се върна, ние със Скип бяхме на кино, сетне пихме по чашка в „Краставата жаба“ и там дойде Пам — Пам Малавези — и каза, че Фредерика е изчезнала. А Скип рече, че и Худини не може да накара Фредерика да изчезне, и взе да разправя кой е Худини, защото на него му дай само да се фука колко много знае. Но ние се смяхме и не обърнахме внимание. Аз реших, че се е ядосала на баща си. Видяхте ли къде живее? Помийна яма. Където и да се намира сега, знам със сигурност, че е страшно смутена, задето сте видели дома и. Вие не бихте ли се чупили оттам?

— Не си ли помисли, че е избягала с някой? Не ти ли хрумна ей така, внезапно, някое име, пък дори да е погрешно?

— Скип каза, че може да си е намерила някой, който си пада по едротонажните жени. Но не — тя никога не си е имала никого… в този смисъл. Едно време имаше един приятел, но това беше много отдавна. Той беше в нашия оркестър, когато бяхме в десети клас. Казвам приятел, но те само си приказваха и се кикотеха като момичета и заедно си пишеха домашните. Той беше голяма фльорца, ходеше с гръцка моряшка шапка. Скип казваше, че бил… нали разбирате, с обратна резба. Всички я закачаха, че ходи с педал. Но после той и сестра му загинаха в автомобилна катастрофа и оттогава с никого не е ходила.

— Ти какво си помисли, когато тя не се върна?

— Пат каза, че може да е била отвлечена от някоя религиозна секта. Не знам. Хващаше ме страх всеки път, като си помислех за нея. Нощем никъде не излизах без Скип. Казах му — и дума да не става, приятелче, скрие ли се слънцето, само заедно.

— Да си я чувала да споменава някой си Джейм Гъм или Джон Грант?

— Мммм… не.

— Допускаш ли, че е имала приятел, без ти да знаеш? Имаше ли дни, в които не сте се виждали?

— Не. Ако е имала мъж, щях да знам, вярвайте ми. Не е имала мъж.

— Възможно ли е все пак да е имала приятел и на никой да не е казала за него?

— Защо да не каже?

— За да не и се присмиват например.

— Ние ли да и се присмиваме? Искате да кажете, защото преди… Заради педала от училище? — Стейси пламна. — Не. Ние никога де сме се подигравали злобно. Аз просто… Тя не се… Всички бяха, нали разбирате… внимателни, когато той загина.

— А работехте ли заедно с Фредерика, Стейси?

— Лятно време като ученички тя, аз, Пам Малавези и Джаронда Аскю работехме заедно в един тукашен магазин. После ние с Пам отидохме в „Ричардс“ да проверим дали нямат нужда от продавачки, все пак там продават страхотни дрехи, и те първо ме взеха мен, след това и Пам. Пам каза на Фредерика и тя да отиде, защото имаха нужда от още едно момиче, и госпожа Бърдин, управителката, като започна: „Ами, Фредерика, ние наистина имаме нужда, но нали разбираш, това трябва да е някой, с когото клиентите да могат да се отъждествяват, който да им дава съвети как да се обличат. Така че, ако се стегнеш и отслабнеш, непременно ела пак и аз ще те взема на работа. Засега обаче, ако искаш да се заемеш с поправките по дрехите, ще видя какво можеш и ще те препоръчам на госпожа Липман.“ Госпожа Бърдин говори с един такъв мазен-мазен глас, та човек не може веднага да я разбере каква е мръсница.

— Значи Фредерика работеше в ателието за поправки на „Ричардс“, където и ти си работела?

— Много и беше обидно, но прие. Старата госпожа Липман правеше всички поправки. Бизнесът си беше неин и работа колкото искаш, не можеше да се справя сама, та Фредерика се зае да и помага. Всъщност работеше за нея. Госпожа Липман шиеше на всички. След като се оттегли от бизнеса, Фредерика продължи да шие. Само това правеше. По обяд се чакахме трите — аз, тя и Пам, — отивахме да обядваме у Пам и там гледахме някой любовен сериал по телевизията, а Фредерика си носеше шиене и постоянно боцкаше нещо в скута си.

— Случвало ли се е Фредерика да взема на някого мерките в магазина? Срещала ли се е с клиенти или с доставчици на едро?

— Случвало се е, но много рядко. Аз не ходех всеки ден на работа, та не знам.

— Госпожа Бърдин всеки ден ли беше там? Може би тя ще ми каже.

— Може, не знам.

— Да е споменавала Фредерика, че е изпълнявала поръчки за някой магазин в Чикаго или Калъмет Сити, например подплата за кожени дрехи?

— Не знам. Госпожа Липман може да е имала такива поръчки.

— А къде е госпожа Липман? Искам да поговоря с нея.

— Тя почина. След като се оттегли от бизнеса, замина за Флорида и там починала, Фредерика ми каза. Аз изобщо не я познавах, двамата със Скип понякога вземахме Фредерика оттам, ако имаше много дрехи за носене. Поговорете с роднините и, ако искате. Ще ви напиша адреса.

Всичко това бе толкова досадно! В момент, когато Старлинг изгаряше за новини от Калъмет Сити. Времето на полета бе изтекло. Отрядът сигурно вече се беше приземил. Тя се премести, за да не вижда часовника, и продължи:

— Стейси, откъде си купуваше Фредерика дрехите, откъде са онези огромни анцузи „Хера“?

— Тя почти всичко сама си шиеше. А пуловерите сигурно е купила от „Ричардс“. Нали излезе модата на огромните пуловери, дето се носеха с чорапогащи и нищо друго? Тогава започнаха да ги продават навсякъде. А в „Ричардс“ и правеха намаление, защото шиеше за тях.

— Да е купувала дрехи от магазин за пълни жени?

— Навсякъде сме влизали да видим какво има, нали знаете? Ходехме и в „Жена и половина“, оттам Фредерика черпеше идеи.

— Някой да е влизал и да ви е закачал в тези магазини? Фредерика да е споменавала, че някой я следи?

Стейси впери за миг поглед в тавана, сетне поклати глава.

— Стейси, а идвали ли са в „Ричардс“ травестити? Или може би мъже, които купуват големи размери женски дрехи? Попадала ли си на такива?

— Не. Със Скип веднъж видяхме един такъв в Кълъмбъс, в някакъв бар.

— Фредерика беше ли с вас?

— Ами! Ние бяхме там, такова… за уикенда.

— Би ли ми написала на листче в кои магазини за пълни жени сте ходили с Фредерика? Спомняш ли си ги всичките?

— Само тук или и в Кълъмбъс?

— И в Кълъмбъс. Напиши и адреса на „Ричардс“, искам да поговоря с госпожа Бърдин.

— Дадено. Сигурно е много хубаво да работи човек за ФБР?

— Според мен — да.

— Много пътувате, нали? Имам предвид по-хубави места оттук.

— Случва се.

— И сигурно всеки ден трябва да изглеждате добре?

— Ами да. Деловият вид е много важен.

— А как се става агент на ФБР?

— Първо трябва да изкараш колеж, Стейси.

— Че откъде такива пари?

— Е, отпускат и стипендии. Искаш ли да ти изпратя информация?

— Да. Знаете ли какво си помислих ей-сега? Фредерика така се радваше, когато ме назначиха тук. Направо не беше на себе си — никога не бе работила в канцелария и мислеше, че това е върхът. Това! Картонени папки и лигави песни по радиоуредбата през целия божи ден. За нея това беше върховно постижение. Какво е разбирала тя, глупавата ми дунда!

Сълзи наводниха очите на Стейси Хубка. Тя ги отвори широко и отметна глава, за да не и размажат грима.

— Ще ми напишеш ли списъка?

— По-добре на моето бюро, на компютъра. Ще имам нужда от тефтерчето с адресите и други неща.

И тя излезе с вдигната нагоре глава, като се ориентираше по тавана.

Телефонът привличаше Старлинг като магнит. В мига, в който Стейси затвори вратата, тя се обади във Вашингтон за сметка на Бюрото, за да чуе дали има нещо ново.