Мълчанието на агнетата

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Доктор Ханибал Лектър беше на рецепцията в елегантния хотел „Маркус“ в Сейнт Луи, облечен в закопчан догоре шлифер и с кафява шапка. Носът и страните му бяха покрити с хирургически лейкопласт.

Разписа се в регистрационната книга като Лойд Уайман. Подписа беше упражнявал в колата на Уайман.

— Как ще платите, господин Уайман?

— С „Американ Експрес“.

И доктор Лектър подаде на регистратора кредитната карта на Лойд Уайман.

Откъм салона долиташе приглушено изпълнение на пиано. На бара седяха хора с лепенки по носовете. Мъж и жена на средна възраст прекосиха фоайето, като си тананикаха мелодия на Коул Портър. Едното око на жената беше покрито с марля.

Регистраторът си свърши работата с кредитната карта.

— Вероятно знаете, господин Уайман, че имате право да паркирате в гаража на болницата.

— Да, благодаря.

Доктор Лектър вече бе паркирал там колата на Уайман, със самия Уайман в багажника.

Хопът, който отнесе куфарите на Уайман в малкия апартамент, получи една от петдоларовите банкноти на Уайман.

Доктор Лектър си поръча пиене и сандвич и взе за отмора един душ.

Апартаментът му се видя огромен след дългото заточение. Приятно бе да се разхожда из него, просто да крачи напред-назад и да гледа през прозорците.

На отсрещната страна на улицата се виждаше Градската болница на Сейнт Луи, където се помещаваше една от водещите в света клиники по лицева хирургия.

Лицето на доктор Лектър бе твърде добре познато, за да може да се възползува от услугите на някой от козметичните хирурзи отсреща, но от друга страна, това бе може би единственото място в света, където можеше да се разхожда с превързано лице, без да събуди ничий интерес.

Беше отсядал тук преди години, когато правеше някои проучвания във великолепната библиотека „Робърт Брокман“.

Колко е хубаво да имаш прозорец, много прозорци. Той стоеше в мрака, загледан във фаровете на автомобилите по моста „Макартър“. Отпиваше бавно от питието. Беше приятно уморен от пет часовото шофиране от Мемфис.

Единственият по-притеснен момент тази вечер бе в подземния гараж на международното летище в Мемфис, когато вътре в линейката трябваше да се почисти с памук, спирт и дестилирана вода. Не беше никак удобно. Но щом облече бялата униформа на санитаря, беше само въпрос на време да открие самотен пътник в безлюдния гараж, където много от пътниците оставяха колите за продължителен период от време. Мъжът услужливо се беше навел над багажника на колата си и така и не видя приближилия се изотзад доктор Лектър.

„Допуска ли полицията да съм толкова глупав, че да взема самолет от летището“ — питаше се доктор Лектър в мрака. Единственият му проблем по време на пътуването бе да открие копчетата за фаровете и чистачките на чуждестранната кола.

Утре ще си купи някои необходими неща — изрусител за коса, самобръсначка, кварцова лампа за изкуствен тен. Имаше и някои медикаменти, които се получаваха само срещу рецепта. Те щяха да му помогнат да промени незабавно външността си. А когато му се прииска, ще продължи по пътя си.

Нямаше закъде да бърза.