Мълчанието на агнетата

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

Перата се носеха по повърхността на гъстата кафява вода, къдрави пера от гълъбарниците, довяни от въздушния полъх, който мръщеше кожата на реката.

В рекламните проспекти на агенциите за недвижими имоти къщите по Фел Стрийт, улицата на Фредерика Бимел, се водеха „на самия бряг на реката“, защото задните им дворове опираха в мочурището, родено от река Ликинг в Белведиър, Охайо — градче със 112,000 жители на изток от Кълъмбъс, столицата на щата.

Занемарен квартал с големи стари къщи. Някои бяха купени на безценица от млади двойки и постегнати с емайлов лак от близкия универсален магазин, което караше останалите да изглеждат още по-окаяни. Къщата на семейство Бимел не беше от ремонтираните.

Кларис Старлинг постоя в задния двор, загледана в перата по водната повърхност, напъхала ръце дълбоко в джобовете на шлифера си. Из тръстиките се мяркаше мръсен сняг, синеещ под ясното небе в този мек зимен ден.

Зад гърба си чуваше как бащата на Фредерика кове нещо в гълъбарниците, които започваха от ръба на водата и стигаха чак до къщата. Още не беше се срещнала с него. Съседите и казаха къде да го намери. Лицата им помръкнаха, щом стана дума за него.

Самата Старлинг не беше наясно със себе си. В онзи миг през нощта, когато разбра, че е длъжна да напусне Академията, за да залови Бъфало Бил, много от външните шумове заглъхнаха. В ума и се възцари нова, чиста тишина, бездиханно спокойствие. Ала някъде отпред в челото си сякаш усещаше светлинни импулси, чувствуваше, че е глупачка, избягала от училище.

Дребните неудобства на утрото изобщо не я засегнаха — нито миризмата на физкултурен салон в самолета, нито суматохата и неразборията в бюрото за наемане на коли.

Тя изруга чиновника, за да го размърда, но вътре в себе си не усети нищо.

Старлинг бе платила прескъпо за това време и възнамеряваше да го използува възможно най-добре. А то всеки момент можеше да свърши, ако решението на Крофорд бъде отменено и от по-висока инстанция и отнемат служебната карта.

Трябваше да бърза, без да се замисля. Защото, ако допуснеше мисълта за Катрин и нейната обреченост да я обладае отново в този последен ден, той щеше да бъде напразен. Ако си я представеше в реалните измерения на времето, обработвана в момента като Кимбърли Ембърг и Фредерика Бимел, това щеше да задръсти целия и мисловен процес.

Ветрецът утихна и водата се смрази. До краката и се завъртя малко къдраво перце. Дръж се, Катрин!

Старлинг прехапа устна. Ако Бил я застреля, дано поне да го направи както трябва.

Обърна се към гълъбарниците и тръгна по дъсчената пътека към ударите на чука. Стотици гълъби от всички размери и разцветки разперваха криле под немощното слънце и издаваха приятни гърлени звуци, когато минаваше покрай тях.

Бащата на Фредерика, Густав Бимел, беше висок мъж с плосък корем и широки бедра, а воднисто сините му очи бяха зачервени. Плетената шапка бе нахлупена до веждите му. Строеше нов гълъбарник пред барачката, която му служеше за работилница. Докато се взираше в служебната и карта, Старлинг усети мирис на водка в дъха му.

— Нямам какво ново да кажа — рече той. — Полицията беше тук по-миналата нощ. Четоха на глас показанията ми и наново ме накараха да потвърдя всичко. „Така ли беше?“ „Така ли беше?“ Хем им казах, че ако не е било така, за какво ми е да го говоря?

— Искам да си изясня къде… къде престъпникът за пръв път е видял Фредерика, господин Бимел. Как е решил именно нея да отвлече.

— Тя ходи с автобуса в Кълъмбъс да търси работа като продавачка в един магазин. Полицаите казаха, че се е явила на събеседването. Но у дома не се върна. Никой не знае къде другаде е ходила този ден. От ФБР изискаха квитанциите от кредитната и карта, но за този ден нищо няма. Вие сигурно го знаете.

— Да, знам за кредитната карта. Господин Бимел, пазите ли вещите на Фредерика? Тук в къщата ли са?

— Стаята и е на горния етаж.

— Мога ли да я огледам?

Той се размисли дали да остави чука.

— Добре — каза накрая. — Ще ви заведа.