Мълчанието на агнетата

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Джак Крофорд отказа предложената от доктор Данилсън чаша кафе, но си наля вода на умивалника от неръждаема стомана и разтвори в чашата таблетка, алка-зелцер. Всичко впрочем беше от неръждаема стомана — поставката за чаши, плотът за работа, кошчето за отпадъци, рамките на очилата на доктор Данилсън. Лъскавият метал напомняше за подрънкване на хирургически инструменти и Крофорд усети свиване под лъжичката.

Двамата с лекаря бяха сами в малкото помещение.

— Не може без разпореждане от съда — заяви доктор Данилсън за сетен път. Този път ги изрече доста рязко, за да неутрализира жеста на гостоприемство, проявен с поканата за кафе.

Данилсън завеждаше Клиниката за промяна на пола към „Джонс Хопкинс“ и бе приел да се срещне с Крофорд още призори, преди началото на сутрешната му визитация.

— Ще трябва да ми покажете съдебно нареждане за всеки отделен случай, след което ние ще започнем да го оспорваме. Какво ви отговориха в Кълъмбъс и Минесота? Същото, нали?

— В момента Департаментът на правосъдието им отправя запитване. Трябва да се действува светкавично бързо, докторе. Макар че момичето е още живо, той много скоро ще го убие — тази вечер или утре. След което ще отвлече следващата жертва.

— Дори фактът, че свързвате по някакъв начин Бъфало Бил с проблемите, които ние тук лекуваме, демонстрира пълна липса на информираност. Да не говорим, че е несправедливо и опасно, господин Крофорд. Направо косата ми настръхва. На нас ни бяха необходими години и години — и още толкова ни предстоят, — за да докажем на обществеността, че транссексуалистите не са ненормални, нито перверзни личности, нито педерасти или както там…

— Съгласен съм с вас…

— Изслушайте ме. Процентът на хората, склонни към насилие, е много по-нисък сред транссексуалистите, отколкото сред останалите слоеве на населението. Това са свестни хора с истински здравен проблем, с един открай време неразрешим проблем. Те заслужават да им се помогне и ние сме в състояние да го сторим. Затова няма да допусна тук лов на вещици. Няма случай да сме нарушили лекарската тайна. Няма и да го сторим. Нашият разговор започва оттук, господин Крофорд.

Дълги месеци вече покрай болестта на жена си Крофорд бе имал работа с лекари и медицински сестри, беше свикнал да ги ухажва, да им угажда, да им уйдисва на акъла, само и само да измъкне от тях някаква облага за Бела. До гуша му беше дошло от лекари. Но това тук не бе неговият личен живот. Тук беше Балтимор, това бе работа. Затова се зае отново да ухажва.

— В такъв случай не съм се изразил добре, докторе. Вината е моя — още е много рано, а аз не съм от ранобудните птички. Цялата работа е там, че човекът, когото търсим, не е ваш пациент. Вие сте отказали да му помогнете, защото ви е станало ясно, че не е транссексуалист. Не говоря наизуст — ще ви покажа някои конкретни начини, доказващи, че той би трябвало да се отличава от типичните транссексуални пациенти. Ето тук кратък списък на онова, което вашите хора биха могли да проверят в досиетата на отхвърлените кандидати.

Доктор Данилсън потърка носа си пръст, докато четеше. После върна листчето на Крофорд.

— Оригинално, господин Крофорд. Дори крайно необичайно, бих казал. Мога ли да попитам кой ви е изготвил този списък от… предложения?

Едва ли държите да знаете, доктор Данилсън.

— Списъкът е съставен от моя отдел по поведенческа психология — каза Крофорд. — След консултации с доктор Алан Блум от Чикагския университет.

— Искате да кажете, че Алан Блум е дал съгласието си за това тук?

— Ние разчитаме не само на тестовете. Има и друг начин Бъфало Бил да се открои във вашите досиета… Той вероятно се е опитал да скрие престъпното си минало или други компрометиращи данни. Покажете ми само онези кандидати, които сте отхвърлили, докторе.

Данилсън обаче през цялото време клатеше глава.

— Прегледите и разговорите с кандидат-пациентите имат строго поверителен характер.

— Доктор Данилсън, как може да се нарече поверителна измамата или даването на лъжливи сведения? Какво общо има истинското име на един престъпник с отношенията между лекар и пациент, след като той и без това не ви го е съобщил, а вие сте били принуден да го издирвате? Защото на мен ми е добре известно колко добросъвестно се отнасят по тези въпроси в „Джонс Хопкинс“. Убеден съм, че сте имали такива случаи. Пристрастените към хирургическа намеса подават молби навсякъде, където се вършат операции. Това по никакъв начин не може да се отрази на доброто име на заведението, нито на неговите пациенти. Да не мислите, че при нас във ФБР не се получават постоянно молби за работа от какви ли не луди? Всеки ден! Онзи ден в Сейнт Луи се явил един с перука, базука, две ракети и прясно одрана меча кожа в торба за голф. Искал да работи за нас.

— Наехте ли го?

— Помогнете ми, доктор Данилсън. Липсата на време ни съсипва. Докато ние тук с вас си говорим, Бъфало Бил може би превръща Катрин Мартин в ей това.

Крофорд постави една снимка на лъскавия тезгях.

— Не се опитвайте да ми пробутвате такива номера — възмути се докторът. — Това са детински опити за изнудване. Аз съм бил хирург на бойното поле, господин Крофорд. Така че си приберете снимката обратно в джоба.

— Е, да, хирургът може да понесе гледката на обезобразен труп — каза Крофорд, докато смачкваше картонената чаша и стъпваше върху педала на кошчето за боклук. — Но не вярвам лекарят да понесе мисълта за един погубен живот. — Той изхвърли смачканата чаша и капакът се захлопна с приятен метален звук. — Ето какво ще ви предложа: няма да искам от вас сведения за пациенти, а само молби от кандидати, подбрани лично от вас въз основа на материала, който ви показах. Вие и вашият съвет за психиатрична преценка сте в състояние много по-бързо от мен да се справите с отхвърлените молби. Ако открием Бъфало Бил благодарение на сведения, получени от вас, никой никога няма да научи за това. Поне не от нас. Ще открия друг метод, по който бихме могли да стигнем до същото, и ще го впиша в официалния отчет.

— Съмнявам се, че ФБР или коя да е държавна институция е в състояние да запази нещо в тайна, господин Крофорд.

— Значи ще ви изненадам.

— Едва ли. Опитите да се измъкнете чрез нескопосани бюрократични лъжи може да нанесат повече вреда от простата истина. Много моля никога да не ни защитавате по този начин.

— Признателен съм ви, доктор Данилсън, за остроумните бележки. Те са ми от голяма полза — сега ще разберете защо. Искате истината — заповядайте. Той отвлича млади момичета, одира им кожите и си шие от тях гиздави дрешки. Ние искаме да сложим край на това. А щом не желаете да ни помогнете да го сторим възможно най-бързо, ето как ще постъпя. Тази сутрин Департаментът на правосъдието ще поиска официално разрешение от съда с аргументацията, че вие сте отказали помощта си. Ще искаме разрешенията два пъти на ден, сутрин и вечер, тъкмо навреме за основните новинарски блокове в Телевизията. И при всяко излъчване от Департамента по повод това дело ще информираме обществеността докъде сме стигнали в опитите си да получим съдействие от доктор Данилсън от „Джонс Хопкинс“. Няма да пропуснем и остроумните ви забележки. Всеки път, когато изплува тялото на Катрин Мартин и следващите тела… И още нещо, докторе. Вие знаете, че Службата за здравни и хуманитарни услуги се намира тук, в Балтимор. Мисля си за техния отдел, в който се преценява уместността на някои видове медицински услуги, и не се съмнявам, че и вашите мисли са насочени натам. Ами ако след погребението на дъщеря си сенатор Мартин зададе на тази служба следния въпрос: „Не е ли редно да се смятат за козметични операциите по промяна на пола, които вие тук извършвате?“ Току-виж, се почесали по главите и казали: „Май че е права сенатор Мартин. Това са си чиста проба козметични операции.“ И тогава вашата програма ще бъде лишена от бюджетни федерални помощи, също като козметичните центрове, които оправят кривите ни носове.

— Това е оскърбление.

— Говоря само истината.

— Не се боя от вас и не правете опити да ме стреснете, защото…

— Чудесно. Нямам такива намерения. Искам просто да ви стане ясно, че не се шегувам. Помогнете ми, докторе. Моля ви.

— Споменахте, че работите заедно с доктор Блум…

— Да. От Чикагския университет.

— Познавам Алан Блум и бих предпочел да обсъдя проблема на професионално равнище. Предайте му, че ще се свържа с него тази сутрин. Още преди обяд ще ви съобщя решението си. Аз съм истински загрижен за младото момиче, господин Крофорд, както и за останалите. Но на карта са поставени важни неща и нямам впечатлението, че вие си давате сметка за това колко са важни… Господин Крофорд, проверявали ли сте напоследък кръвното си налягане?

— Сам си го проверявам.

— И сам ли си предписвате лекарства?

— Законът не ми позволява, доктор Данилсън.

— Но имате семеен лекар.

— Да.

— Споделете с него резултатите от проверките си. Каква загуба ще бъде за всички ни, ако внезапно се строполите мъртъв. Ще се чуем отново малко по-късно.

— Колко по-късно? След един час?

— Да.

Докато слизаше от асансьора, предупредителното устройство, закачено на колана на Крофорд, изписука — някой го търсеше спешно по телефона. Джеф му махаше, докато той тичаше към микробуса. Тя е мъртва и са открили трупа, мислеше Крофорд, докато сграбчваше телефонната слушалка. Обаждаше се Директора на ФБР. Новините не бяха чак толкова лоши, но почти. Чилтън се намесил в делото и сега сенатор Мартин поемала нещата в свои ръце. По нареждане на губернатора на щата Мериленд окръжната прокуратура разрешила екстрадирането на доктор Ханибал Лектър в Тенеси. Би била необходима цялата мощ на Федералния съд, за да се предотврати или забави това преместване. Директорът очакваше да чуе компетентното мнение на Крофорд, и то тутакси.

— Чакай малко — каза Крофорд.

Постави слушалката на бедрото си и се загледа през прозореца на микробуса. Първите проблясъци на деня не разкриваха нищо радостно в тази февруарска утрин. Всичко бе сиво, никакви ярки петна. Бледо и сиво.

Джеф понечи да каже нещо, но Крофорд му махна с ръка да мълчи. Чудовищното себелюбие на Лектър. Чудовищните амбиции на Чилтън. Чудовищният страх на сенатор Мартин за съдбата на нейното дете. Животът на Катрин Мартин.

— Остави ги да действат — каза Крофорд в слушалката.