Мълчанието на агнетата

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Доктор Чилтън и трима щатски полицаи от Тенеси стояха по изгрев слънце плътно един до друг на продухваната от вятъра писта и се опитваха да надвикат радиото от отворената врата на самолета и другото от линейката, спряла до него.

Старшият полицай подаде писалка на Чилтън. Листовете хартия, закрепени с щипка за тънка дъсчица, почти се разлетяха, та се наложи той да ги придържа.

— Не можем ли да свършим тази работа по време на полета? — попита Чилтън.

— Съжалявам, сър, но документите трябва да се оформят в момента на предаването на затворника. Такива са моите указания.

Вторият пилот най-сетне прикрепи рампата върху стъпалата, водещи към вътрешността на самолета.

— Готово! — извика.

Полицаите и доктор Чилтън се струпаха в задната част на линейката. Когато лекарят разтваряше вратите, те се напрегнаха, сякаш очакваха нещо да се нахвърли върху им.

Доктор Лектър беше изправен върху повдигача, увит в брезент, с хокейната маска на лице. В момента се облекчаваше, а Барни му държеше подлогата. Единият полицай се изкиска. Другите се извърнаха.

— Извинете — каза Барни на доктор Лектър и затвори отново вратите.

— Не се притеснявай, Барни — отвърна Лектър. — Аз съм готов. Благодаря ти.

Барни оправи облеклото му и го избута към задната част на линейката.

— Барни.

— Да, доктор Лектър?

— Ти през цялото време се държа крайно човешки с мен. Благодаря ти.

— Няма защо.

— Следващия път, когато Сами е на себе си, нали ще му предадеш много поздрави от мен?

— Разбира се.

— Сбогом, Барни.

Едрият санитар разтвори двете крила на вратата и повика полицаите.

— Бихте ли подхванали отдолу, момчета? По един от всяка страна. Сега го спуснете. Полекичка.

Барни изтърколи повдигача нагоре по рампата и го вкара във вътрешността на самолета. Три седалки от дясната страна бяха свалени. Вторият пилот прикрепи с каиши повдигача към скобите на седалките, завинтени за пода.

— Легнал ли ще лети? — попита единият полицай. — Обули ли сте му гумени гащички?

— Ще трябва да устискаш до Мемфис, мой човек — додаде вторият.

— Доктор Чилтън, може ли да ви кажа нещо? — попита Барни.

Двамата излязоха от самолета и застанаха до вратата, а вятърът вдигаше около тях вихрушки от прах и боклуци.

— На тези момчета нищо не им е ясно — рече санитарят.

— Като кацнем там, ще ми помагат опитни санитари от психиатрията — успокои го докторът. — Но сега той е поверен на техните грижи и те си носят отговорността.

— Смятате ли, че ще се държат както трябва с него? Нали го познавате — човек може да го стресне само ако го заплаши със скука. От друго няма страх. Безсмислено е да го бият или унижават.

— Няма да допусна такова отношение, Барни.

— Ще присъствате ли на разпитите?

— Да. За разлика от теб — добави Чилтън наум.

— Мога да дойда с вас и да се погрижа там за прехвърлянето му. Ще закъснея само час-два за смяната си — предложи санитарят.

— Той вече не е твой, Барни. Пък и нали аз ще съм там. Ще ги инструктирам как да се отнасят с него. Най-подробно.

— Много да внимават и да го дебнат на всяка крачка — каза Барни. — Той със сигурност ще ги дебне.