Мълчанието на агнетата

ШЕСТА ГЛАВА

В понеделник сутринта Кларис Старлинг намери в пощенската си кутия следната бележка от Крофорд:

На Кларис и стана приятно. Знаеше, че Крофорд и подхвърля берящо душа опитно зайче, на което да се упражнява. Но той явно искаше тя да се научи. Искаше да се справи. За Кларис това бе по-важно от всякаква вежливост.

Распай беше мъртъв от осем години. Каква ли улика би оцеляла в колата му толкова време?

Знаеше от личен опит, че колите бързо губят от пазарната си стойност и съдът сигурно е разрешил да бъде продадена, без да се чака решението на апелативния съд, а парите да се внесат в наследствения фонд. Струваше и се малко вероятно дори най-заплетеното наследствено дело да забави продажбата на една кола цели осем години.

Проблемът с недостига на време също не беше за пренебрегване. Дори заедно с обедните си почивки Кларис разполагаше само с час и петнайсет минути на ден в работно време, когато можеше да се обажда по телефона. А в сряда следобед трябваше да докладва на Крофорд. Така че общо за три часа и четирийсет и пет минути се налагаше да хване следите на колата, а нощем да наваксва с ученето.

През обедната почивка в понеделник чиновничката в балтиморския съд три пъти я остави да чака на телефона и трите пъти я забрави. По време на часа за самоподготовка успя да попадне на по-дружелюбен служител, който и направи справка за наследството на Распай.

Той потвърди, че е било издадено разрешение да се продаде колата, съобщи и марката, серийния номер и името на купувача.

Във вторник половината и обедна почивка отиде в издирване на новия собственик. Другата половина пропиля, за да установи, че мерилендският департамент на превозните средства няма възможност да издири кола само по серийния фабричен номер без текущата регистрация.

Във вторник следобед проливният дъжд прогони стажантите от стрелбището. В класната стая, изпълнена с пара от мокрите дрехи и мирис на пот, Джон Бригъм — бивш инструктор на морски пехотинци — избра тъкмо Старлинг, за да изпробва силата на ръката и, като я накара да покаже пред всички колко пъти може да натисне спусъка на „Смит & Уесън“, модел 19, за шейсет секунди. С лявата ръка Кларис стигна до седемдесет и четири, духна кичурче коса от очите си и започна с другата, а в това време един от съкурсниците и броеше. Беше застанала в правилната, добре балансирана стойка, взела на фокус предния прицел. Някъде след трийсетата секунда позволи на ума си да се отплесне, за да го отклони от болката.

Докато съкурсникът и отброяваше щраканията на спусъка, тя заразпитва Бригъм през стиснати устни:

— Как се проследява текуща регистрация… — …шейсет и пет, шейсет и шест, шейсет и седем, шейсет и осем — … на кола само по серийния заводски номер… — … седемдесет и осем, седемдесет и девет, осемдесет… — … и марката. Не и знаеш регистрационния номер — … осемдесет и девет, деветдесет. Край!

— Окей, приятели — каза инструкторът. — Искам да Обърнете особено внимание на това упражнение. Силата на ръката е от първостепенно значение при стрелба в бойна обстановка. Някои от господата са притеснени, че те са наред. И с пълно основание. Старлинг е доста над средното равнище и с двете ръце. А това се дължи на факта, че упорито тренира с онези гумени топки, до които всички имате достъп. Само че повечето от вас не ги бива да стиснат здраво нещо повече от собствения си… — Винаги нащрек за милата си моряшка терминология, той затършува из ума си за благовидно сравнение, но не откри нищо. — Както и да е. А ти, Старлинг, не се хили, а продължавай да работиш. Преди да си завършила Академията, искам и лявата ти ръка да стигне до деветдесет. Сега се разделете на двойки и тренирайте. Не ти, Старлинг. Ела тук. Какво друго знаеш за колата?

— Само марката и серийния номер. И името на бивш собственик от преди пет години.

— Тогава слушай. Повечето се провалят, защото опитват да издирят колата, като скачат от собственик на собственик, от регистрация на регистрация. И някъде между щатите работата се задриск… се оплесква. Случва се и с опитни чен… полицаи. В компютрите обаче са вкарани само регистрационните номера. Свикнали сме да работим с тях, а не със серийните номера на производителя.

Стаята ечеше от пукота на учебните револвери и той гъгнеше право в ухото и.

— Има обаче един лесен начин. Фирмата „Р. Л. Поук“ издава справочници за всеки град, в които има и списък на текущите регистрации по реда на серийните номера и марките на колите. Това е единственият начин. Търговците на коли им ги дават срещу реклама.

— Благодаря за информацията.

— Ще ми се отблагодариш, като заякчиш лявата си ръка и посрамиш тия с кашкавалените пръсти.

В телефонната кабина по време на следващия час за самоподготовка пръстите и трепереха така, че не можеше да си разчете почерка. Колата на Распай се оказа Форд. Близо до университета на щата Вирджиния имаше сервиз за фордове, в който години наред търпеливо бяха човъркали нейния стар пинто. Сега, не по-малко търпеливо, монтьорът порови в свой справочник „Поук“ и и съобщи името и адреса на последния притежател на колата на Бенджамин Распай.

Кларис е страхотна, Кларис няма грешка. Стига глупости, ами се обади на човека. Чакай да видя, номер девет, град Дич, щата Арканзас. Джак Крофорд за нищо на света няма да ме пусне чак дотам, но поне ще се обадя да проверя как стоят нещата.

Никой не вдигна. Пак никой не вдигна. Сигналът прозвуча странно и много отдалечено — двойно дзън-дзън като на дуплекс. Опита и вечерта, но пак без резултат.

В сряда по време на обедната почивка се обади мъжки глас.

— Радиостанция УРОО. Свирим само стари парчета.

— Ало, обаждам се да…

— Няма да си купя нови мебели, и не желая да живея в каравана. Друго предлагате ли?

В гласа на мъжа звучаха хълмовете на Арканзас. Кларис можеше с лекота да му отвърне на същия диалект, което и стори, тъй като бързаше.

— Вижте, господине, ще ви бъда признателна, ако ми направите една услуга. Опитвам се да се свържа с Ломакс Бардуел. Казвам се Кларис Старлинг.

— Обажда се някоя си Старлинг — провикна се силно мъжът. — За какво ви, е притрябвал Бардуел?

— Тук е районният сервиз на „Форд“ — заяви Старлинг. — Господин Бордуел има право на безплатен преглед на неговия модел „1ГО“.

— Аз съм Бардуел. Мислех, че ще ми продавате нещо по телефона. Сега междуградските разговори са, кажи-речи, без пари. Само че е много късно за ремонти. Трябва да се сменя цялата кола. С жената бяхме в Литъл Рок и тъкмо излизахме от търговския център…

— Да?

— Ами надянах се на един железен прът, та ми проби картера. Разплиска се маслото и един от камионите на „Оркин“ — нали ги знаете? Дето имат нарисуван бръмбар отстрани… Та той взе, че се хлъзна.

— Олеле.

— Събори един павилион за моментални снимки. Като се посипаха едни стъкла… Собственикът изскочи отвътре и едва го удържаха…

— Представям си. И какво стана?

— С кое?

— С колата.

— Предложих я за петдесетачка на Бъди Сипър от авто гробището, ако дойде да я прибере. Сигурно вече я е разпарчатосал.

— Кой е телефонният му номер, господин Бардуел?

— Че за к’во ви е Сипър? Ако някой трябва да получи нещо за нея, това съм аз.

— Разбирам, сър. Обаче, до края на работното време правя, каквото ми кажат, а ми казаха да открия колата. Имате ли номера му?

— Не знам къде ми е тефтерчето… От суми ти време липсва. Вземете го от справки. Казва се автомобилно гробище на Сипър.

— Много съм ви задължена, господин Бардуел.

От автомобилното гробище потвърдиха, че от колата е било свалено всичко, годно за части, а тя самата е пресована на куб за преработка. Човекът услужливо и прочете серийния номер.

Посрана работа, рече си Старлинг, все още с арканзаски акцент. Край. Задънена улица. И това ми било, подарък за свети Валентин.

Облегна чело на хладния апарат в кабината. Ардилия Мап с учебници под мишница почука леко по стъклото и и подаде чаша портокалов сок.

— Благодаря, Ардилия. Трябва да се обадя на още едно място. Ако, успея, ще те настигна в столовата.

— Аз пък тъкмо се надявах, че си се отървала от ужасния си акцент. Я се стегни, има и учебници. Аз например никога не използвам колоритния диалект на родните си места. Ако продължаваш така, хората ще помислят, че говориш с дупето си.

И Ардилия затвори вратата на кабината.

Старлинг реши, че ще трябва да изтръгне още нещо от Лектър. Ако предварително си уреди среща, Крофорд сигурно ще я пусне пак в психиатричната болница. Набра номера на доктор Чилтън, но не успя да се пребори със, секретарката му:

— Доктор Чилтън заседава в момента със съдебния лекар и областния прокурор. Вече е говорил с вашия началник и няма какво повече да ви каже. Довиждане.