Мълчанието на агнетата

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Кларис Старлинг караше забързано през главоломния мемфиски трафик. На бузите и бяха засъхнали две гневни сълзи. Усещаше се странно олекотена и свободна. Неестествената бистрота в зрението и я предупреждаваше, че е склонна да вдигне скандал, затова внимаваше.

На идване от летището беше минала покрай старата сграда на съда и сега лесно я откри.

Властите на Тенеси не поемаха никакви рискове с Ханибал Лектър. Бяха твърдо решени да го охраняват сигурно, без да го излагат на опасностите на градския затвор.

Решение на проблема си бяха намерили в бившия съд с неговия затвор — тежка готическа постройка от гранит, строена, когато човешкият труд е бил безплатен. Понастоящем се използваше за офиси, но този процъфтяващ, горд с миналото си град, бе попрекалил с реставрирането на сградата. Днес видът и бе на средновековна крепост, заобиколена от полиция.

Паркингът бе претъпкан с коли на какви ли не блюстители на закона — пътна полиция, отдела на районния шериф, Бюрото за разследване на Тенеси, Департамента на затворите. Кларис мина през полицейска проверка, преди да успее да паркира.

Доктор Лектър създаваше допълнителен проблем за сигурността и отвън. Заплашителните телефонни обаждания бяха започнали още сутринта, когато ранните новини съобщиха местонахождението му. Жертвите му имаха многобройни приятели и роднини, които с радост биха го видели мъртъв.

Старлинг се надяваше Копли, местният резидент на ФБР, да не е тук. Не и се искаше да му причинява неприятности.

Зърна темето на Чилтън сред тълпата репортери на тревната площ пред главното стълбище. Виждаха се и две телевизионни камери. Извърна лице, докато приближаваше входа на кулата.

Щатски полицай, поставен на пост пред вратата, прегледа картата и за самоличност, преди да я пусне във фоайето, което приличаше сега на полицейски участък. Пред единствения асансьор за кулата имаше пост, втори охраняваше стълбището. Други щатски полицаи, чакащи реда си да сменят патрулите около сградата, четяха вестници в креслата извън полезрението на публиката.

Зад писалището срещу асансьора седеше сержант, а от джобчето на куртката му висеше карта с неговото име: Ч. Л. Тейт.

— Никаква преса — заяви той, щом зърна Старлинг.

— Не съм от пресата.

— От хората на Главния прокурор ли сте? — попита, след като разгледа картата и.

— Току-що се разделих със заместник-главния прокурор Крендлър.

Той кимна.

— Всички искат да зърнат доктор Лектър. Често не се среща такова чудо, слава богу. Преди да се качите, ще трябва да се обадите на доктор Чилтън.

— Току-що се видяхме отвън. Тази сутрин работихме заедно в Балтимор. Тук ли да се регистрирам, сержант Тейт?

Сержантът смукна бързо въздух.

— Да, при мен. Такива са правилата, госпожице. Посетителите трябва да оставят тук оръжието си — и полицаи, и всички останали.

Старлинг кимна. Изпразни пълнителя от пистолета и сержантът с удоволствие наблюдаваше как пръстите и боравят с оръжието. Подаде му го с ръкохватката напред и той го заключи в чекмеджето.

— Върнон, изпрати я догоре.

Набра три цифри на телефона и съобщи името и в слушалката.

Асансьорът, придобивка от двайсетте години, заскърца към най-горния етаж. Отвори се към площадка на стълбище и малък коридор.

— Ей, там отсреща, госпожице.

На опушеното стъкло на вратата пишеше: ИСТОРИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО НА ОКРЪГ ШЕЛБИ. Почти целият най-горен етаж на кулата представляваше една осмоъгълна стая, боядисана в бяло, с добре излъскан дъбов паркет, лъхащ на паркетин. Поради оскъдната мебелировка стаята имаше аскетичен, църковен вид. Сега изглеждаше далеч по-добре, отколкото по времето, когато е служела за канцелария на съдебния пристав.

Дежурните бяха двама униформени пазачи от Департамента на затворите на Тенеси. Когато Старлинг влезе, по-дребният стоеше прав до бюрото. Вторият седеше на сгъваем стол в отдалечения край на стаята, с лице към вратата на една килия. Той вардеше задържания да не се самоубие.

— Упълномощена ли сте да разговаряте със затворника, госпожице? — попита дребният. На картата с името му пишеше Т.У.Пембри, а на бюрото му имаше телефон, две полицейски палки и флакон с нервопаралитичен газ. В ъгъла зад гърба му Старлинг зърна дълъг двузъбец за приковаване на затворниците към стената.

— Да. Разговаряла съм с него и преди.

— Знаете правилата, нали? Няма да минавате отвъд преградата.

— Знам.

Единственото цветно петно в стаята бе полицейската пътна бариера — магаре на ярки оранжеви и жълти райета с кръгли жълти мигащи лампи, в момента изключени. Беше поставена върху излъскания под на метър и половина от вратата на килията. На стояща закачалка току до нея висяха хокейната маска и нещо, което Старлинг виждаше за пръв път — така наречената канзаска жилетка. Изработена от дебела кожа, с двойно закопчаване на китките към кръста и катарами на гърба, това е може би най-сигурната усмирителна дреха в света. Маската и черната жилетка, провесени на закачалката, изграждаха тревожна композиция на фона на бялата стена.

Старлинг зърна доктор Лектър, докато приближаваше към килията. Той четеше с гръб към вратата, седнал на малка маса, завинтена за пода. На масата имаше няколко книги и досието на Бъфало Бил, което му бе дала в Балтимор. Към крака и беше завързан с верига малък касетофон. За Кларис беше необичайно да види Лектър извън психиатричната болница.

Виждала бе такива килии като малка. Бяха произведени в Сейнт Луи в началото на века и оттогава никой не бе построил нищо по-яко: модулна клетка от калена стомана, която превръща всяка стая в затворническа килия. Подът беше от листова стомана, заварена върху решетка, а стените и таванът — от студено валцовани прътове. Прозорец нямаше. Килията бе безупречно бяла и ярко осветена. Пред тоалетната чиния имаше лек книжен параван.

Белите решетки назъбваха стените. Главата на доктор Лектър бе тъмна, пригладена.

Той е гробищен лалугер, живеещ с гръден кош, заровен в сухите листа на сърцето.

Тя премигна, за да отпъди тази мисъл.

— Добро утро, Кларис — поздрави доктор Лектър, без да се обърне. Довършваше страницата, която четеше, облакътен на стола. — Дюма твърди, че ако през есента към бульона се добави врана, когато е угоена от плодовете на хвойната, това подобрява значително цвета и аромата. Ти как предпочиташ враните в супата, Кларис?

— Реших да ви донеса рисунките и другите вещи от килията, поне докато си получите прозореца с гледката.

— Много мило. Доктор Чилтън е във възторг, че са ви отстранили двамата с Джак Крофорд от разследването. Или са те изпратили да ми измъкнеш от устата някое последно сведение?

Полицаят, предпазващ затворника от самоубийство, беше отишъл при Пембри до бюрото. Старлинг се надяваше, че не чуват какво си говори с Лектър.

— Никой не ме е изпратил. Сама дойдох.

— Хората ще си кажат, че сме влюбени. Няма ли да ме попиташ за Били Рубин, Кларис?

— Доктор Лектър, без ни най-малко да поставям под съмнение това, което сте съобщили на сенатор Мартин, ще ме посъветвате ли да разследвам вашата?… идея.

— Добре се изразяваш. Не, изобщо не те съветвам. Ти се опита да ме измамиш, Кларис. Мислиш ли, че си играя с тези хора?

— Мисля, че не сте ме лъгали.

— Жалко, че ти се опита да ме излъжеш. — Доктор Лектър зарови лице в шепи. Виждаха се само очите му. — Жалко, че Катрин Мартин никога вече не ще види слънцето. То е прерийният огън, в който изгоря нейният бог, Кларис.

— Жалко, че сега трябва да се продавате на парче, а сетне да облизвате сълзите си, ако можете — каза Старлинг. — Жалко, че не довършихме започнатото. Вашето виждане за имагото, за неговата структура, съдържаше особена… изисканост. Сега е само една развалина, като разрушен мост, на който му е останала половин арка.

— Половин арка не може да остане. Отнеха ли ти полицейската значка, Кларис?

— Не.

— Какво е това под сакото ти — часовник като на баща ти?

— Не, кобур на пистолет.

— Нима се разхождаш въоръжена?

— Да.

— Значи трябва да поотпуснеш сакото си на ширина. Умееш ли да шиеш?

— Да.

— Сама ли си уши този костюм?

— Не. Доктор Лектър, вие сте в състояние всичко да измъкнете от човека. Изключено е да сте разговаряли насаме с този Били Рубин и да знаете толкова малко за него.

— Така ли смяташ?

— Ако наистина сте разговаряли с него, значи знаете всичко. А ето, че днес едва успяхте да си спомните една-единствена подробност — че страдал от слонски антракс. Трябваше да ги видите как подскочиха, когато от Атланта им съобщиха, че това е професионално заболяване на производителите на ножове. Повярваха безусловно, както сте и предположили. За това нещо трябваше да ви настанят в апартамент в „Шератон“. Доктор Лектър, ако сте се срещали лично с него, значи добре го познавате. Но според мен не сте го виждали и само Распай ви е разказвал за него. Обаче пробутването на сведения от втора ръка нямаше да минат добре пред сенатора, нали?

Старлинг погледна бързо през рамо. Единият полицай показваше на другия нещо в списание „Оръжие и муниции“.

— В Балтимор ми казахте много повече, доктор Лектър. И според мен всичко беше вярно. Кажете ми останалото.

— Прочетох делото, Кларис. Ти чела ли си го? Всичко, което ти е необходимо, за да го заловиш, е написано вътре. Само че трябва да го забележиш. Дори заслужилият инспектор Крофорд би трябвало да вижда между редовете. Впрочем чете ли речта на Крофорд миналата година пред випуска на Националната полицейска академия? Цитира Марк Аврелий на тема дълг, чест и издръжливост… Ще го видим какъв стоик е, когато Бела хвърли топа. Вероятно черпи философията си от някой дайджест. Ако му е ясно за какво говори Марк Аврелий, значи е в състояние да разреши този случай.

— Кажете ми как.

— Когато демонстрираш пред мен случайни проблясъци на контекстуална интелигентност, Кларис, ме караш да забравя факта, че твоето поколение не умее да чете. Императорът съветва да се придържаме към простотата. Към изначалните, първите принципи. За всяко конкретно нещо да си задаваме въпроса: какво представлява само по себе си, само за себе си? Какво е причинното му естество?

— Това нищо не ми говори.

— Какво върши човекът, когото издирвате?

— Убива…

— А! — рязко я прекъсна доктор Лектър и за миг извърна лице заради нейната тъпоглавост. — Това е вторично. Кое е първото и основно нещо, което върши, каква нужда задоволява чрез убийствата?

— Яд, социална омраза, сексуална незадо…

— Не.

— Тогава какво?

— Той страстно желае нещо. Умира да бъде това, което си ти. Копнежът е в природата му. Как започваме да жадуваме за нещо, Кларис? Сами ли издирваме плодовете на нашето въжделение? Напъни се да намериш отговора.

— Не. Ние просто…

— Не. Точно така. Ние започваме, като си пожелаваме нещата, които виждаме непрекъснато в нашето ежедневие. Не усещаш ли очи, които те опипват всеки ден, Кларис, по време на случайни срещи? Не е възможно да не си го усетила. А твоите очи не се ли плъзгат с копнеж по някои вещи?

— Добре тогава, кажете ми…

— Сега е твой ред да ми кажеш. Повече не можеш да ми предлагаш курорти в шапни резервати. Оттук нататък ще разменяме сведения само на равноправна основа. Трябва да съм много предпазлив, когато общувам с теб. Кажи ми, Кларис.

— Какво да ви кажа?

— Двете неща, които ми дължиш. Какво стана с теб и коня и как овладяваш гнева си.

— Доктор Лектър, когато разполагаме с повече време, ще ви…

— За нас времето няма еднакви измерения, Кларис. Сегашният момент е единственият, с който ще разполагаш.

— Чуйте ме, по-късно ще ви…

— Не, ти ме чуй. Две години след смъртта на твоя баща майка ти те изпраща да живееш при една братовчедка и нейния мъж в Монтана. Била си десетгодишна. Открила си, че в ранчото угояват коне за кланицата. Избягала си с една полусляпа кобила. И?

— Беше лято, така че можехме да спим на открито. Стигнахме до Боузман по един страничен път.

— Кобилата имаше ли име?

— Вероятно, но… това не са неща, които научаваш за коне, на които им предстои да бъдат заклани. Аз я наричах Хана, името ми се струваше подходящо.

— Яздеше ли я, или я водеше за юздата?

— И двете. За да я яхна, трябваше да я закарам до някоя ограда, на която да се покатеря.

— Значи така стигнахте до Боузман.

— В покрайнините на града имаше нещо като школа за яздене. Опитах се да ги убедя да вземат Хана. Искаха двайсет долара на седмица, за да я приберат в заградения корал. Допълнително за място в конюшнята. Веднага им стана ясно, че е сляпа. Казах, че аз ще я водя за юздата а децата ще я яздят, докато техните родители яздят здравите коне. Предложих да живея при нея и да чистя конюшните. Единият от тях — мъжът — се съгласяваше с всяка моя дума, а жена му в това време се обадила на шерифа.

— Шерифът е бил полицай като баща ти.

— Това не ми попречи да се изплаша от него, поне в началото. Имаше огромно червендалесто лице. Той най-сетне се съгласи да плати двайсет долара за Хана, докато „уреди някои въпроси“. Каза, че времето е топло и не е необходимо да я настаняват в конюшня. Вестниците надушиха. Вдигна се шум. Братовчедката на майка ми се съгласи да ме пусне. В крайна сметка се озовах в Дома за деца към лютеранската църква в Боузман.

— Сиропиталище ли беше?

— Да.

— А Хана?

— И тя дойде с мен. Един едър фермер лютеранец даде сено. В сиропиталището имаше хамбар. Оряхме с нея градината. Но трябваше да внимаваме къде стъпва. Настъпваше всички растения, които бяха твърде ниски, за да ги усети с краката си. Освен това я впрягахме в една каручка и тя возеше децата.

— Но умря.

— Е, да.

— Разкажи ми.

— Миналата година. Писаха ми в Академията. Смятат, че е била двайсет и две годишна. Теглила каручка, пълна с деца, в последния ден от живота си и после умряла както спяла.

Доктор Лектър явно бе разочарован.

— Колко трогателно. Мъжът на братовчедка ти ебеше ли те, Кларис?

— Не.

— А опита ли?

— Не.

— Кое те накара да избягаш заедно с кобилата?

— Щяха да я убият.

— Ти знаеше ли кога?

— С точност не, не знаех. Но през цялото време се тревожех. Тя беше доста угоена вече.

— Но кое беше конкретният повод? Кое те накара да тръгнеш именно този ден?

— Не знам.

— Според мен знаеш.

— През цялото време се тревожех.

— Но кое те подтикна, Кларис? В колко часа потегли?

— Рано беше. По тъмно.

— Значи нещо те е разбудило. Какво беше? Да не си сънувала? Какво?

— Събудих се и чух агнетата да врещят. Събудих се в тъмното и ги чух как пищят.

— Значи колеха пролетните агнета?

— Да.

— И ти какво направи?

— С нищо не можех да им помогна. Бях само едно…

— А с кобилата какво направи?

— Облякох се, без да светна лампата, и излязох навън. Тя беше подплашена. Всички коне бяха уплашени и се въртяха в кръг. Аз духнах в носа и и тя ме позна. Облегна глава на ръката ми. Лампите в хамбара и в навеса до овчарника светеха. Голи крушки, които хвърляха огромни сенки. Хладилният камион беше пристигнал и моторът му работеше на бавни обороти. А аз я поведох надалеч оттам.

— Оседла ли я?

— Не. Не взех седлото. Само една въжена юздичка.

— Докато се отдалечаваше в мрака, продължаваше ли да чуваш писъците на агнетата отзад при светлините?

— Не за дълго. Те бяха само дванайсет.

— Понякога все още се будиш, нали? Събуждаш се в стоманения мрак и агнетата пищят.

— Понякога.

— Мислиш ли, че ако ти лично заловиш Бъфало Бил и спасиш Катрин, агнетата ще замлъкнат, ще ги спасиш и тях и няма вече да се будиш в тъмното и да чуваш писъците им? А, Кларис?

— Да. Не знам. Може би.

— Благодаря ти, Кларис.

Доктор Лектър някак странно се успокои.

— Кажете ми как се казва, моля ви.

— Доктор Чилтън! Нали се познавате двамата?

За част от секундата Старлинг не можа да проумее, че доктор Чилтън е зад гърба и. Сетне той я улови за лакътя. Тя се измъкна от хватката му. Придружаваха го полицаят Пембри и едрият му партньор.

— Хайде в асансьора! — изсъска Чилтън. Лицето му беше цялото на червени петна.

— Знаеш ли, че доктор Чилтън всъщност не е завършил медицина? — обади се доктор Лектър. — Имай го предвид.

— Да тръгваме — подкани я Чилтън.

— Вие не командвате парада тук, доктор Чилтън — каза Кларис.

Полицаят Пембри заобиколи Чилтън.

— Не, госпожице, аз отговарям тук. Той се обади и на моя, и на вашия началник. Съжалявам, но получих заповед да ви изпроводя. Ако обичате да ме придружите.

— Сбогом, Кларис. Ще ме известиш ли, ако агнетата млъкнат един ден?

— Да.

Пембри я улови за ръката. Трябваше или да тръгне с него, или да се съпротивлява.

— Да — повтори тя. — Ще ви известя.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Тогава защо не довършиш дъгата на моста? Вземи досието със себе си, Кларис, то повече не ми е нужно.

Той го протегна през решетката, с показалец, опрян в гръбчето на папката. Тя се пресегна през бариерата и го взе. За миг връхчето на пръста и докосна показалеца на доктор Лектър. Допирът избухна в погледа му.

— Благодаря ти, Кларис.

— Аз ви благодаря, доктор Лектър.

И такъв той се запечата в съзнанието на Старлинг. Уловен в кратък миг, когато не се подиграваше. Застанал насред бялата килия, извит като балетист, с ръце, протегнати напред, и наклонена на една страна глава.

Тя прескочи с колата една от бабуните, ограничаващи скоростта на подстъпа към летището, фрасна си главата в покрива на колата, а после трябваше да тича, за да хване самолета, както и бе наредил Крендлър.