Мълчанието на агнетата

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

При нормални обстоятелства Кларис Старлинг би проявила любопитство да надникне в дома на Крофорд в Арлингтън, но новината за бягството на доктор Лектър, която чу по радиото в колата, изби от главата и всичко останало.

С изтръпнали устни и настръхнала коса, шофираща наизуст, тя зърна хубавата къща, без всъщност да я вижда, и само си зададе механично въпроса дали осветените прозорци със спуснати завеси отляво не са на стаята, където лежи Бела. Звънецът и се стори прекалено силен.

Крофорд отвори при второто позвъняване. Беше в торбеста жилетка и говореше по радиотелефон.

— Копли се обажда от Мемфис — каза на Кларис, махна и да го следва и я поведе през къщата, като от време на време изръмжаваше нещо нечленоразделно в слушалката.

В кухнята една медицинска сестра извади от хладилника миниатюрно шишенце и го протегна към светлината. Когато Крофорд въпросително повдигна към нея вежди, тя поклати глава — не, няма да има нужда от помощ.

Той отведе Кларис в кабинета си — три стъпала надолу към приспособен за целта двоен гараж. Помещението бе просторно, с канапе и кресла, а върху претрупаното писалище светеше зелен компютърен терминал, поставен до старинна астролабия. Килимът, по който стъпваше Кларис, явно бе постлан направо върху цимента. Крофорд и махна да седне, после закри слушалката с ръка.

— Старлинг, знам, че са глупости, но да си дала нещо на Лектър в Мемфис?

— Не.

— Какъв да е предмет?

— Нищо.

— Занесла си му рисунките и другите неща от килията.

— Да, но така и не му ги дадох. Още са в чантата ми. Той ми върна досието. Единственият предмет, който си разменихме.

Крофорд подпъхна телефона под брадичката си.

— Копли, това са пълни глупости. Искам още сега да притиснеш гадното копеле до стената. Иди право при шефа и в Бюрото в Тенеси. Нареди веднага да се установи „гореща“ връзка по телефона. Бъроус е уведомен. Да.

Той изключи телефона и го пъхна в джоба си.

— Искаш ли кафе, Старлинг? Или кока-кола?

— Какви се тези истории, че съм предала нещо на доктор Лектър?

— Чилтън твърди, че си му дала нещо, с което е отключил белезниците. Не си го била сторила умишлено, а поради невежество. — Понякога, когато беше ядосан, очите на Крофорд ставаха малки като на костенурка. Наблюдаваше я как възприема думите му. — Чилтън да не се е опитвал да те сваля, Старлинг? Затова ли го стяга чепикът?

— Може би. Бих пила едно кафе без мляко, със захар.

Докато Крофорд беше в кухнята, тя дишаше дълбоко и оглеждаше стаята. Когато живееш в общежитие или казарма, видът на истински дом действува успокояващо. Дори сега, когато почвата под краката и се клатеше, тя черпеше плаха утеха от мисълта, че Крофорд живее в тази къща.

Той се появи отново, понесъл две чаши, като внимаваше по стъпалата с бифокалните си очила. В домашните пантофи изглеждаше по-нисък. Когато Кларис стана да поеме чашата си, очите им бяха почти на едно равнище. От него лъхаше на тоалетен сапун, а косата му изглеждаше пухкава, побеляла.

— Копли каза, че още не са открили линейката. В полицейските казарми жива душа не е останала, всички са навън.

Тя поклати глава.

— Не знам никакви подробности. По радиото само казаха… Доктор Лектър убил двама полицаи и се измъкнал.

— Двама пазачи от затвора — уточни Крофорд и натисна копчето на компютъра си, за да изчете текста до долу. — Бойл и Пембри. Ти видя ли ги?

Старлинг кимна.

— Те… ме изпроводиха навън. Държаха се много добре.

Пембри, надзъртащ зад рамото на доктор Чилтън, неспокоен, настойчив, но по провинциалному вежлив. Придружете ме, ако обичате, и каза. По ръцете и челото му имаше тъмни петна. Сега мъртъв, блед под петната.

Старлинг изведнъж усети, че трябва да остави чашата, да поеме дълбоко дъх. Напълни дробовете си с въздух и за миг се загледа в тавана.

— Как го е сторил?

— Копли каза, че се е измъкнал с линейка. Ще проучим как точно. Ти докъде стигна с попивателната и киселината?

Старлинг бе прекарала целия следобед в лабораторията, като подложи на пълен анализ хартията с кученцата Плуто. По нареждане на Крендлър.

— Доникъде. Сега се опитват да разберат къде е била доставена тази пратка хартия, но оттогава са минали поне десет години.

— Но киселина е имало, нали?

— Да. Как го е направил, господин Крофорд?

— Държиш ли да разбереш?

Тя кимна.

— Тогава ще ти кажа. Натоварили Лектър в линейка. По грешка. Взели го за тежко ранения Пембри.

— Бил ли е облечен в униформата на Пембри? На ръст бяха горе-долу еднакви.

— Надянал си не само униформата на Пембри, но и част от лицето му. Плюс около половин кило от физиономията на Бойл. Омотал трупа на Пембри в непромокаемата покривка на дюшека и в чаршафите, за да не капе кръв, и го оставил върху покрива на асансьора. Облякъл униформата, направил се на тежко ранен, легнал на пода и стрелял в тавана, за да предизвика суматоха. Не ми е ясно с пистолета какво е сторил, вероятно го е пъхнал отзад в панталоните си. Пристига линейката, навсякъде плъпват полицаи с измъкнати пищови. Санитарите скорострелно вършат всичко, както му е редът в бойна обстановка — надянали му кислородна маска, лепнали бандаж върху най-пострадалите места, налягане, за да спрат кръвта, и бързо го изнесли. Просто си гледали работата. Линейката така и не стигнала до болницата. Полицията още я издирва. Нямам добро предчувствие за съдбата на санитарите. Копли каза, че в момента прослушват на запис какво са си казали момчетата от линейката и диспечерът. Между другото линейки са викани на два пъти. Копли предполага, че първия път се е обадил самият Лектър, преди да стреля във въздуха. За да не лежи там прекалено дълго. Доктор Лектър обича да се забавлява.

Старлинг за пръв път чу в гласа на Крофорд злостна горчивина. И понеже за нея това бе признак на слабост, тя се стресна.

— Това бягство не означава, че доктор Лектър е лъгал — каза тя. — Единия път — да, или нас, или сенатор Мартин, но не вярвам и двата пъти. На нея е казал, че името му е Били Рубин и че нищо друго не знае. А пред мен твърдеше, че е човек, който се самозалъгва, че е транс-сексуален. Кажи-речи, последните му думи бяха: „Защо не довършиш арката на моста?“ Имаше предвид проследяването докрай на теорията за промяна на пола…

— Знам, четох отчета ти. Но нищо не можем да направим, преди клиниките да ни съобщят имената. Алан Блум лично отиде да убеждава началниците им. Казали му, че в момента проверяват. Принуден съм да вярвам и да чакам.

— Господин Крофорд, да не би да сте загазили?

— Посъветваха ме да си взема отпуск за гледане на болен. Съставен е нов отряд с конкретно предназначение — от хора на ФБР, наркобюрото и „допълнителни елементи“ от Главната прокуратора — с други думи, Крендлър.

— Кой е начело?

— Официално заместник-директорът на ФБР Джон Голби. Двамата държим постоянно връзка. Джон е свестен човек. А ти? Загазила ли си?

— Крендлър ми нареди да върна картата и да се прибирам в Академията.

— Това е било, преди да отидеш при Лектър. А днес следобед е изпратил светкавична докладна записка в Отдела за лични провинения с искане Академията временно да те отстрани, докато се направи повторна преценка на годността ти да служиш във ФБР. Курвенски номер. Джон Бригъм, инструкторът ви по стрелба, е видял записката преди малко по време на катедрения съвет. Насолил им задниците и веднага се обади да ме уведоми.

— Това много ли е лошо?

— Имаш право да се защитаваш пред комисията. Аз ще гарантирам за твоята годност и това ще е достатъчно. Но ако продължиш да отсъствуваш, със сигурност ще те рециклират. Знаеш ли какво става в такива случаи?

— Да, разбира се. Изпращат те обратно в районния отдел на ФБР, който те е вербувал. Стоиш там, вариш кафе и завеждаш документи, докато се отвори ново място в Академията.

— Мога да ти обещая място, но ако изпуснеш още часове, няма да те отърва от рециклиране.

— Значи или да се връщам в клас и да престана да работя по случая, или…

— Да.

— Какво ще ме посъветвате?

— Твоята работа беше Лектър и ти се справи. Не мога да искам от теб да се решиш на рециклиране — това означава загуба на половин година, ако не и повече.

— А Катрин Мартин?

— Той я държи вече почти четирийсет и осем часа — в полунощ стават толкова. Ако не го заловим, вероятно утре, най-късно вдругиден ще я убие.

— Лектър не е единствената ни следа.

— Досега сме открили шестима души с името Уилям Рубин. Нито един обаче не вдъхва надежди. В списъците на абонати за специализирани ентомологични издания няма нито един. Задругата на производителите на ножове знае за пет случая на слонски антракс през последните десет години. От тях ни остава да проверим още двама. Друго какво? Личността на Клаус не е установена… все още. Според Интерпол в Марсилия има издадена заповед за арестуването на моряк от норвежката търговска флота, някой си Клаус Бйетланд, който избягал от кораба си. В Норвегия сега издирват зъбната му картина. Ако научим нещо от клиниките и разполагаш с време, ще ни помагаш. Старлинг…

— Да, господин Крофорд?

— Връщай се в училище.

— Ако не сте искали да го преследвам, не трябваше да ме вземате със себе си в онзи дом на покойника.

— Така е. Не трябваше. Но пък тогава нямаше да забележим насекомото. Не връщай оръжието си. В Куонтико си на сигурно място, но напуснеш ли базата, носи пистолет. Докато Лектър е на свобода.

— А вие? Той ви ненавижда.

— Затворите са пълни с хора, които ме ненавиждат. Един ден може да се сети за мен, но сега си има друга работа. Радва се на свободата и още няма да я рискува по такъв начин. А и тази къща е далеч по-обезопасена, отколкото изглежда.

Телефонът в джоба на Крофорд избръмча. Другият, върху писалището, звънна и замига. Той се обади, каза „окей“ и затвори.

— Открили са линейката в подземния гараж на мемфиското летище. — Той поклати глава. — Лоша работа. Санитарите били отзад. И двамата мъртви.

Крофорд свали очилата си, порови из джобовете си за носна кърпа и се зае да ги бърше.

— Старлинг, от Смитсоновия институт се обадили на Бъроус и питали за теб. Онзи Пилчър. Вече приключват с насекомото. Искам да напишеш отчет по въпроса и да го вкараш в постоянните архиви. Ти беше тази, която откри какавидата и свърши цялата работа, затова държа този факт да фигурира в архивите. Имаш ли сили за това?

Старлинг не се беше чувствала толкова уморена през целия си живот.

— Имам, разбира се — отвърна.

— Колата си остави в гаража. Джеф ще те откара в Куонтико, щом привършиш.

На външните стъпала тя извърна лице към осветените прозорци със спуснати пердета, където денонощно бдеше медицинска сестра, после погледна Крофорд.

— Ще мисля и за двама ви, господин Крофорд.

— Благодаря ти, Старлинг.