Мълчанието на агнетата

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

Ардилия Мап беше страхотен частен учител — имаше дарбата да вижда отдалече въпросите, които щяха да влязат в теста, — но в бягането никак не я биваше. Твърдеше, че е натежала от знания.

Изостана от Кларис на пистата и я настигна чак при стария „DC-6“, който ФБР използваше за упражнения по отвличане на самолети. Беше неделя сутринта. От два дни залягаха над учебниците и сега им беше приятно под белезникавото слънце.

— Какво каза Пилчър по телефона? — попита Мап, докато се облягаше на колелото на самолета.

— Двамата със сестра си имали къща на залива Чесапийк.

— Е, и?

— Сестра му била сега там с децата и кучетата.

— Е, и?

— Те заемали едното крило. Къщата била огромна, на самия бряг. Наследство от баба им.

— Давай същественото.

— Пилч разполага с другото крило. Кани ме да отидем идния уикенд. Много стаи имало. „Повече от необходимото.“ Това са негови думи. Сестра му щяла да се обади да ме покани.

— Ами? Не знаех, че тези старомодни роднински покани още се практикуват.

— Нарисува ми чуден сценарий — не се притеснявай, вземи само най-необходимото. Разхождаме се по плажа, прибираме се на запалена камина, кучетата скачат отгоре ти, лапите им целите в пясък.

— Каква идилия. Големи лапи, целите в пясък. Продължавай.

— Доста силно го дава, като се има предвид, че дори една среща не сме имали. Той твърди, че когато е студено, най-здравословно е да спиш с две големи кучета. А кучетата щели да стигнат за всички.

— Номерът с кучетата е стар като света. Надявам се че не си се хванала толкова евтино.

— Твърди, че готвел много добре. И сестра му каза.

— Охо! Значи вече се е обадила.

— Ъхъ.

— Как ти прозвуча?

— Окей. Сякаш се обаждаше от другия край на къщата.

— Ти какво и каза?

— Казах „благодаря много“, какво друго можех да кажа?

— Добре — каза Мап. — Много добре. Яж раци Отпусни се. Пощурей. Сграбчи Пилчър и го целуни!