Мълчанието на агнетата

ТРЕТА ГЛАВА

Килията на доктор Лектър беше на разстояние от останалите и гледаше само към вратата на един килер в отсрещната стена на коридора. Още нещо я отличаваше от другите килии. Предната и стена представляваше желязна решетка, но от вътрешната и страна, на разстояние, по-голямо от протегната ръка, имаше втора преграда — яка найлонова мрежа, опъната от пода до тавана и от едната стена до другата. Отвъд мрежата Старлинг зърна завинтена към пода маса, отрупана с книги в меки подвързии и купища хартия, и стол с права облегалка, също занитен здраво за пода.

Самият доктор Ханибал Лектър се беше изтегнал на койката и четеше италианското издание на „Воуг“ с липсващи телчета. В дясната си ръка държеше отделните страници, а с лявата ги отмяташе една по една и ги слагаше до себе си. На лявата си ръка доктор Лектър имаше шест пръста.

Кларис Старлинг спря на известно разстояние от решетката.

— Доктор Лектър!

На нея лично гласът и прозвуча спокойно.

Той вдигна очи от четивото си.

В течение на една напрегната секунда на Кларис и се стори, че погледът му бучи, но това бе всъщност бученето на собствената и кръв.

— Името ми е Кларис Старлинг. Мога ли да разговарям с вас? Вежливостта присъстваше недвусмислено в равния тон, с който изрече тези думи.

Доктор Лектър се позамисли, притиснал пръсти до свитите си устни. После, когато прецени, че на него му се иска, се надигна, тръгна непринудено напред към стената на клетката и спря досами найлоновата мрежа, без да я поглежда, сякаш той сам избираше разстоянието.

Кларис видя, че е дребен и спретнат. В ръцете му разпозна жилавост и сила, каквито притежаваше и тя самата.

— Добро утро — произнесе психиатърът, сякаш бе отворил външната врата на жилище. В тембъра му на образован човек прозвуча леко метално стържене, вероятно поради рядка употреба.

Очите му бяха кестенови и отразяваха светлината на червени точици. Понякога тези светлинни точки бяха като искри в центъра на неговото същество. Погледът му обгърна Старлинг без остатък.

Тя се приближи към решетките на добре премерено разстояние. Косъмчетата по ръцете и настръхнаха.

— Докторе, срещаме известни затруднения при изработването на психологически портрети. Дошла съм да ви моля за помощ.

— Трябва да сте от отдела за психологически изследвания в Куонтико. Предполагам, че сте от екипа на Джак Крофорд.

— Да.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност?

Кларис не очакваше това.

— Аз ги показах вече… в канцеларията.

— Искате да кажете, че сте ги показали на доктора на медицинските науки Фредерик Чилтън.

— Да.

— А той показа ли ви своите?

— Не.

— Професионалните му документи не представляват никакъв интерес, вярвайте ми. Имахте ли щастието да се запознаете с Алън? Прелестно същество, какво ще кажете? С кого от двамата бихте предпочели да общувате?

— Общо взето, с Алън.

— Може да сте журналистка, която Чилтън е пуснал при мен срещу заплащане. Затова смятам, че имам право да искам да се легитимирате.

— Добре.

Тя протегна към решетките картата си за самоличност във вакуумна обвивка.

— Не виждам от такова разстояние. Ако обичате да ми я подадете през процепа.

— Не мога.

— Защото е твърда.

— Да.

— Повикайте Барни.

Санитарят дойде и се позамисли.

— Добре, доктор Лектър, ще позволя да ви я предадат, но ако не я върнете веднага щом кажа, ако се наложи да безпокоим всички и да ви връзваме, за да я вземем обратно… много ще се ядосам. А ядосам ли се, ще се наложи да стоите овързан, докато ми мине и отново се настроя добре към вас. Ще ви храним през тръбичка, ще ви сменяме гащите два пъти дневно и прочие — знаете как стават тези работи. И пощата няма да ви я предавам цяла седмица. Ясно ли е?

— Разбира се, Барни.

Картата се плъзна в подноса и доктор Лектър я поднесе към светлината.

— Стажантка? Тук пише „стажант на ФБР“. Джак Крофорд ми е изпратил стажантка?

Той почука с картата по ситните си бели зъби и вдъхна мириса и.

— Доктор Лектър — подкани го Барни.

— Да, разбира се.

Той върна картата в подноса и Барни я издърпа.

— Да, все още се обучавам в Академията потвърди Кларис, — но тук не става дума за ФБР, а за психология. В разговора ни ще можете да прецените сам доколко съм компетентна.

— Хм — изсумтя доктор Лектър. — Ловко се измъквате. Барни, как смяташ — ще можем ли да предложим стол на госпожица Старлинг?

— Доктор Чилтън не спомена нищо за стол.

— А твоето възпитание не ти ли подсказва нещо?

— Желаете ли стол? — попита я Барни. — Не е проблем, само че той никога… Всъщност никой не е искал досега да се застои дълго при него.

— Да, благодаря — отвърна Старлинг.

Барни изнесе от заключеното килерче срещу килията сгъваем стол, нагласи и го и ги остави сами.

— А сега — рече доктор Лектър, след като седна зад масата си с лице към нея, — какво ви каза Мигс?

— Кой?

— Мигс от килията в началото на коридора. Нещо ви изсъска. Какво беше?

— Каза ми: „Надушвам путката ти.“

— Ясно. Аз лично не съм в състояние да го сторя. Използвате крем за лице „Евиан“, понякога се парфюмирате с „Л’ер дю тан“, но не и днес. Днес със сигурност не сте си слагали парфюм. Как се почувствувахте от думите на Мигс?

— Настроен е враждебно, макар да не знам защо. Неприятно. Когато си настроен зле към хората, и те ти отвръщат със същото. Кръгът се затваря.

— Вие настроена ли сте враждебно към него?

— Изпитвам съжаление, защото е разстроен психически. А иначе ми е безразличен. Как разбрахте за парфюма?

— Лъхна от чантата ви, когато я отворихте, за да извадите картата. Чантата ви е много хубава.

— Благодаря.

— Дошли сте с най-хубавата си чанта, нали?

— Да.

Така си беше. Доста време спестява пари за тази всекидневна чанта класически модел и това беше най-скъпата вещ, която притежаваше.

— Много е по-качествена от обувките ви.

— Един ден ще я настигнат.

— Не се съмнявам.

— Ваши ли са рисунките по стените, доктор Лектър?

— Нали не мислите, че вътрешен архитект е оформял интериора ми?

— Тази над умивалника представлява някакъв европейски град, нали?

— Флоренция. Палацо Векио и Катедралата, погледнати откъм Белведере.

— По памет ли сте рисували? Всички тези подробности?

— Паметта, госпожице Старлинг, е всичко, което имам. Тя ми замества гледката от прозореца.

— А другата е разпятие, нали? Но кръстът в средата е празен.

— Голгота след свалянето на телата. Цветна креда и маркери върху опаковъчна хартия. Ето какво е получил всъщност разбойникът, комуто обещали небесен рай, след като отвели пасхалния агнец.

— Какво по-точно?

— Потрошили му краката, естествено, също като на неговия другар, дето се присмял на Христос. Нима до такава степен не сте запозната с Евангелието според свети Йоан? Погледайте Дучо в такъв случай — той рисува много точно разпятията. Как е Уил Греъм? Как изглежда?

— Не познавам Уил Греъм.

— Знаете кого имам предвид. Протежето на Джак Крофорд преди вас. Как изглежда в лице?

— Никога не съм го виждала.

— Това се нарича „разчупване на леда чрез въвеждане на общи познати“, госпожице. Нали нямате нищо против?

Няколко мига пулсиращо мълчание, след което тя се хвърли с главата напред.

— Аз също мога да дам принос към размразяването. Донесла съм тук…

— Не, не. Неинтелигентен и погрешен ход. Никога не използвайте остроумие, за да продължите чужда мисъл. Знайте, че проумяването на остроумна забележка и отвръщането с подобна подтиква обекта ви към бърза мисловна дейност, която вреди на създалото се настроение. А ние ще продължим върху основата на вече създаденото настроение. Дотук се справихте добре — бяхте любезна и реагирахте добре на моята вежливост, изградихте връзка на доверие, като не скрихте смущаващата истина относно Мигс, а сетне оплесквате всичко със зле преценено във времето гмуркане във вашия въпросник. Така не бива.

— Доктор Лектър, вие сте опитен психиатър. Смятате ли ме за толкова глупава, че да се опитвам да ви играя етюди със създаване на подходящо настроение? Не ме подценявайте толкова. Аз ви моля да отговорите на въпросите и от вас зависи дали ще го сторите. Какво ви струва да хвърлите едно око?

— Госпожице Старлинг, чели ли сте някои от последните научни разработки на отдела за масови убийства?

— Да.

— Аз също. ФБР най-глупаво отказа да ми праща полицейския бюлетин, но аз си го набавям чрез антиквари, както впрочем и други научни публикации. Та те разделят извършителите на серийни убийства на две групи — организирани и дезорганизирани. Как ви се вижда това?

— Това е… елементарно. Те явно…

— Всъщност искате да кажете, че е опростенческо. По същество психологията като наука е направо инфантилна, госпожице, а начинът, по който се практикува в отдела за серийни убийства, може да се приравни към френологията.7 Психологията не получава добър изходен материал. Идете в кой да е колеж и надникнете в катедрата им по психология. Ще видите случайно попаднали хора с психически отклонения. Далеч не най-добрите мозъци в заведението. Организирани и дезорганизирани — това трябва да е хрумнало на някой малоумен.

— Вие как бихте променили тази класификация?

— Не бих я променял.

— Като казахте публикации, та се сетих — четох вашите върху пристрастеността към хирургически операции у някои индивиди, както и за левите и десни лицеви изражения.

— Да, първокласни са.

— Това е и моето мнение, както и на Джак Крофорд. Той ми препоръча да ги прочета. Това е една от причините, поради която толкова му се иска вие да…

— На стоика Крофорд много му се иска? Трябва да е страшно зает, щом прибягва до услугите на студенти.

— Така е, и би искал…

— Зает е с Бъфало Бил…

— Предполагам.

— Не. Не „предполагате“. Знаете много добре, че е зает до гуша с Бъфало Бил. Хрумна ми, че Крофорд ви е пратил всъщност да ме питате нещо по този повод.

— Не.

— Значи не се опитвате по обиколен начин да стигнете до въпроса?

— Не, дойдох, защото ни трябва вашето…

— А вие какво знаете за Бъфало Бил?

— Никой почти нищо не знае.

— Всичко ли може да се научи от вестниците?

— Мисля, че да. Не съм чела никакви поверителни материали по това дело, моята работа е…

— Колко жени е употребил Бъфало Бил?

— Досега полицията е открила пет.

— И всички с одрани кожи?

— Да, частично.

— Вестниците не обясняват името му. Знаете ли защо го наричат Бъфало Бил?

— Да.

— Защо?

— Ще ви кажа, ако погледнете въпросника.

— Ще го погледна, но нищо повече. Та защо му викат така?

— Всичко е започнало като лоша шега в отдела за убийства на Канзас Сити.

— Е, и?

— Нарекли го така, защото одира кожите на жертвите си.

Старлинг установи, че чувството и на уплаха се е сменило с неудовлетвореност от самата себе си. Предпочиташе уплахата.

— Дайте ми въпросника.

Тя пъхна синята част на формуляра в подноса. Седеше неподвижно, докато доктор Лектър го запрелиства. После той го върна обратно.

— Ех, госпожице Старлинг, допускате ли, че ще ми направите дисекция с този тъп малък инструмент?

— Не. Допусках, че ще ни дадете някакви сведения, за да напреднем с проучването.

— И от какви съображения бих го направил?

— ОТ любопитство.

— Към какво?

— Към самия себе си. Към това, в което сте се превърнали.

— В нищо не съм се превърнал. Аз просто съществувам такъв, какъвто съм. Не можете да ме сведете до поредица от чужди влияния. Отказали сте се от понятията добро и зло и сте ги заменили с науката за човешко поведение. Обули сте всичко в гащите на моралното достойнство — никой за нищо не е виновен сам. Погледнете ме, госпожице Старлинг — олицетворявам ли аз злото? Можете ли да го твърдите? Аз ли съм злото, госпожице Старлинг?

— Смятам, че поведението ви е било разрушително, а за мен това е същото.

— Значи злото е просто разрушително? В такъв случай мусоните са зли. Само дето не е толкова просто. На всичко отгоре съществуват огън, градушка… Това, което наричат природни бедствия.

— Преднамереното…

— За разтуха колекционирам срутвания на църкви. Чухте ли за последното в Сицилия? Чудничко! Фасадата рухнала върху шейсет и пет баби по време на литургия. Това зло ли е? И ако е така, чие дело е? Ако Той горе съществува, сигурно добре се забавлява, госпожице. Тифът и лебедите са рожба на един и същ създател.

— Не мога да ви дам обяснение, докторе, но знам кой може.

Той я накара да замълчи, като вдигна предупредително ръка. Тя не пропусна да забележи, че ръката е добре оформена, само дето средният пръст беше безупречно повторен. Най-рядката форма на полидактилия.

Когато Лектър проговори отново, тонът му бе мек и приятен.

— Много ви се иска да ме сведете до количествено понятие. Толкова ли сте амбициозна? Знаете ли как ми изглеждате — с вашата хубава чанта и евтини обувки? Приличате на селяндурче. Чистичко, излъскано, пъргаво селско моме, нелишено от вкус. Очите ви са като евтини полускъпоценни камъни — блестят само на повърхността, докато се чудите какво да ми отговорите. Но зад тях се крие ум, нали? Умирате от ужас да не заприличате на майка си. Добрата храна е издължила костите ви, но само едно поколение ви дели от мините, госпожице Старлинг. От кои Старлинг сте, ако смея да запитам — от Западна Вирджиния или Оклахома? Трябвало е да избирате между колеж и Женския военен корпус8, нали? А сега ще ви кажа нещо съвсем конкретно за вас. В стаичката си пазите наниз мъниста, които сте купили навремето и всеки път, когато ги погледнете, сърцето ви прескача — толкова жалки ви се виждат сега. Прав ли съм? Умът разваля толкова много от някогашните удоволствия. А щом като любимите мъниста сега изглеждат жалки, какво ли още ще се вкисне с течение на времето? Не се ли замисляте нощем за това?

Последния си въпрос доктор Лектър зададе с най-любезен тон.

Кларис вдигна лице към него.

— Доста неща виждате, доктор Лектър, Няма да отрека нищо от това, което казахте. Но в същото време, без да искате, ми отговаряте на един въпрос: достатъчно ли сте силен вътрешно, за да насочите тази мощна проницателност към самия себе си? Трудно ви е да си го представите. Разбрах това през последните няколко минути. Какво ще кажете? Надникнете в себе си и напишете истината. Какъв по-подходящ или по-сложен обект за изследване можете да намерите? Или се плашите от себе си?

— Не се предавате лесно, госпожице.

— Опитвам се, доколкото ми е възможно.

— Най-неприятно би ви било да сте обикновена. Ах, как ще ви заболи! Е, успокойте се — далеч не сте обикновена. Само се страхувате от това. Какви са вашите мъниста? От седеммилиметровите?

— Да.

— Нека ви предложа нещо. Купете си котешки очички с дупчици и ги нанижете между златните мъниста — по едно или две, както ви хареса. Котешките очи ще подчертаят вашите, а също и цвета на косите. Получавали ли сте картички за деня на Свети Валентин?

— Да.

— Сега са Велики пости, значи Свети Валентин е след около седмица. Хм. Очаквате ли нещо?

— Знае ли човек?

— Така е, предварително никой не знае. Това ми подсказва нещо забавно. Та аз бих могъл да ви ощастливя за деня на Свети Валентин, Кларис Старлинг.

— Как, доктор Лектър?

— Ами като ви изпратя чудесен подарък. Трябва да помисля. А сега ще ви помоля да ме извините. Довиждане, госпожице Старлинг.

— А нашето проучване?

— Един от агенцията по преброяване на населението се опита веднъж да ме сведе до количествени данни. Изядох черния му дроб с гарнитура от зелен боб и голяма чаша червено „Амаро“. Върнете се обратно в училище, малка Кларис.

И — учтив докрай — доктор Лектър не и обърна гръб, а отстъпи заднишком, преди да се извърне към койката си. Излегна се на нея в позата, в която го бе заварила, и стана недостъпен като кръстоносец, издялан от камък върху саркофаг.

Кларис внезапно се почувствува изпразнена, сякаш беше дарявала кръв. Не се довери веднага на краката си, затова заприбира листата в чантата си по-дълго от обикновено. Беше проникната докрай от провала, който претърпя, а тя ненавиждаше това чувство. Сгъна стола и го облегна до вратата на килерчето. Трябваше отново да мине покрай Мигс. В далечината Барни като че ли четеше нещо. Можеше да го повика да я съпроводи. По дяволите Мигс! Да не би да беше по-приятно да минава покрай простаците строителни работници или носачи, както всеки ден се налага в големия град. И тя закрачи обратно по коридора.

Гласът на Мигс просъска в непосредствена близост:

— Ухапах си ръката и може да умра — виж как ми изтича кръвта!

Трябваше да повика Барни, но — стресната — тя неволно погледна към килията, видя как Мигс тръсна ръка и усети по бузата и рамото си топлите пръски, преди да има време да се извърне.

Отмина забързано, установи, че е сперма, а не кръв, и в този миг Лектър я повика. Стържещите метални нотки в гласа му бяха още по-отчетливи.

— Госпожице Старлинг!

Беше станал и я викаше, но тя продължи да крачи. Ровеше из чантата си за книжни салфетки.

— Госпожице Старлинг! — чу зад себе си.

Сега вече успя да се овладее с присъщото си хладнокръвие и продължи равномерно напред към желязната врата.

— Госпожице Старлинг!

В гласа на Лектър долови нова нотка.

Кларис спря. Какво правя, по дяволите! Мигс просъска нещо, но тя не го слушаше.

Отново се върна пред решетките и стана свидетел на рядка гледка — доктор Лектър беше развълнуван. Знаеше, че е подушил спермата по нея. Той надушваше всичко.

— Не бих допуснал да ви се случи това. За мен няма нищо по-грозно от грубостта.

Като че ли извършените убийства го бяха пречистили от по-дребните човешки грубости. Или може би, помисли си Кларис, той се вълнува, като ме вижда белязана по този особен начин. Кой знае… Искрите от очите му се разхвърчаха в мрака на душата му като светулки из пещера. Възползувай се, за бога каквато и да е причината! Тя протегна папката.

— Моля ви, направете го заради мен. Изглежда, закъсня. Той отново бе обладан от спокойствие.

— Не. Но ще ви ощастливя с нещо друго. Ще ви дам това, което най-силно желаете, Кларис Старлинг.

— Какво е то, доктор Лектър?

— Издигане в службата, естествено. Каква чудесна идея — хрумна ми във връзка с деня на свети Валентин: — Усмивката, оголила дребните му зъби, можеше да е предизвикана от какво ли не. Заговори тъй тихо, че тя едва го чуваше: — Потърсете подаръка си за свети Валентин в колата на Распай. Чухте ли ме добре? Колата на Распай. А сега си вървете спокойно. Мигс едва ли ще успее да повтори толкова скоро, нищо че е луд.