Мълчанието на агнетата

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Кларис Старлинг разпозна Стоунхиндж Вилас от телевизионните репортажи. Жилищният комплекс в източен Мемфис — смесица от блокове и еднофамилни къщи — беше построен около голям паркинг и имаше формата на буквата U. Кларис спря взетия под наем шевролет „Селебрити“ в средата на просторния паркинг. По колите позна, че наоколо живеят добре платени физически работници и чиновници от нисшия ешелон. В отделен сектор на паркинга стояха караваните и моторните лодки за почивните дни, лъщящи от прясната боя.

„Стоунхиндж Вилас“ — претенциозният надпис дразнеше Старлинг всеки път, когато го погледнеше. Апартаментите вероятно бяха пълни с бели градински мебели и сушен прасковен цвят в стъклени буркани. Семейни снимки под стъклото на холската масичка. „Готварска книга за двама“ и „Фондю във вашето меню“. Старлинг, чието единствено жилище бе общежитието на Академията на ФБР, беше върла противничка на всичко това. За нея бе важно да разбере що за човек е Катрин Мартин. Този комплекс и се видя необичайно място за живеене на една сенаторска щерка. Старлинг беше прочела краткия биографичен материал, събран, от ФБР, от който ставаше ясно, че Катрин е умна, но не се е реализирала в живота. Опитала колежа във Фармингтън, но издържала там само една година, след което прекарала още две неуспешни и нещастни години в колежа „Мидълбъри“. Сега следваше в Югозападния университет и същевременно преподаваше в училище физическо възпитание.

Старлинг с лекота би си я представила като егоцентрична пансионерка от тези, дето никога не слушат какво им се говори, защото те най много знаят. Да, трябва да внимава, да не се поддава на предубеждения и чувство за неприязън. Самата Старлинг беше минала през пансиони и живяла на стипендии, с оценки, далеч по-добри от дрехите и. Така че се бе нагледала на деца от богати, но несполучливи семейства, прекарали твърде много време по пансиони. Някои от тях я изпълваха единствено с презрение, но беше разбрала също така, че невнимаването в час често е бягство от болката и че често погрешно се тълкува като липса на интерес и тъпота.

По-добре си представяше Катрин в яхтата заедно с баща и каквато беше на филма по телевизията. Дали се е старала като малка да бъде доброто момиченце на тати? Какво ли е правела в момента, когато са и съобщили за смъртта на баща и от инфаркт на четирийсет и две годишна възраст? Старлинг беше убедена, че той и липсва, и тази липса, тази обща болка, я приближи до момичето.

За Старлинг беше много важно да хареса Катрин Мартин, защото това щеше да облекчи задачата и.

Веднага разбра кой е нейният апартамент — пред него имаше спрели две полицейски коли. На паркинга точно отпред видя и петна бял прах. Вероятно Бюрото за разследване на щата Тенеси се бе погрижило с пемза или друг инертен прах да вземе проби от мазните петна в близост до апартамента. Крофорд беше споменал, че Бюрото в Тенеси си знае работата.

Старлинг се приближи до караваните и лодките, паркирани пред апартамента. Ето значи откъде е била отвлечена. Достатъчно близо до входната врата — иначе не би я оставила отключена. Била е прилъгана по някакъв начин. Въдицата, на която се е хванала, трябва да е изглеждала крайно безобидна.

Старлинг знаеше, че полицията на Мемфис е разпитала от врата на врата всички съседи, но никой нищо не бе видял, което ще рече, че отвличането е станало в пространството между високите каравани. Оттам е дебнел момичето, сигурно е седял в някакво превозно средство и е чакал да се появи. Бъфало Бил е знаел със сигурност, че Катрин Мартин живее тук. Някъде и е хвърлил око, после я проследил, изчаквал е подходящия момент. Едри момичета като Катрин не се срещат под път и над път. Не би могъл да дебне на случайни места, за да причака жена с подходящи размери — може с дни да не се появи никоя, която да му върши работа.

Всичките му жертви бяха едри. Всички. Някои бяха и дебели, но до една — едри. „За да му пасне на големина“, спомни си тя думите на доктор Лектър и потръпна. Доктор Лектър, новият жител на Мемфис. Пое дълбоко въздух, изду бузи и бавно издиша. А сега да видим какво ще научим за Катрин Мартин. Позвъни на вратата на апартамента. Отвори и полицай с характерната униформа на щата Тенеси. Тя му показа пропуска си и той я пусна да влезе.

— Трябва да огледам помещенията — каза Старлинг.

„Помещенията“ беше подходяща дума за човек, който не си бе свалил униформената фуражка вътре в апартамента.

Той кимна.

— Ако звънне телефонът, не го пипайте, аз ще се обадя.

На тезгяха в отворения към хола кухненски бокс се виждаше касетофон, свързан с телефона. До него имаше и два чисто нови телефонни апарата. Единият беше без шайба — пряка връзка със службата за проследяване на обажданията.

— Мога ли да ви помогна? — попита младият полицай.

— Полицията приключи ли тук?

— Апартаментът вече е предаден на семейството. Аз останах заради телефона. Можете да пипате спокойно — ако това имате предвид.

— Добре. Тогава ще огледам наоколо.

Полицаят измъкна вестника, който беше напъхал под канапето, и се върна на мястото си.

Старлинг искаше да се съсредоточи, да е сама в апартамента, но — от друга страна — знаеше колко и е провървяло, че тук не гъмжи от полиция.

Започна от кухнята. Не беше обзаведена от всеотдайна готвачка. Катрин се е върнала в апартамента за пуканки — това бяха научили от приятеля и. Кларис отвори замразителя. — Две кутии пуканки, за микровълнова печка. От тази стая паркингът не се виждаше.

— Откъде сте?

Старлинг не чу въпроса първия път.

— Откъде сте? Полицаят я гледаше над вестника си.

— От Вашингтон.

Под мивката… Аха, мястото, където се съединяваха тръбите, беше издраскано. Отвивали са сифона, за да проверят съдържанието му. Браво на момчетата. Ножовете на Катрин бяха тъпи. Машината за миене на чинии е била пускана, но след това никой не си бе направил труда да я изпразни. Хладилникът бе посветен на диетична извара и готова фруктова салата. Катрин е пазарувала полуфабрикати, вероятно, е имала предпочитан магазин наблизо и е отскачала дотам с колата. Може би някой се е навъртал около магазина напоследък? Трябва да се провери.

— От Главната прокуратура ли сте?

— Не, от ФБР.

— Очаква се да дойде Главният прокурор. Така ни казаха на последния инструктаж. Отдавна ли сте във ФБР?

Старлинг погледна младото полицайче.

— Знаете ли, след като свърша, сигурно ще се наложи да ви задам няколко въпроса. Тогава ще ми бъдете от полза.

— Разбира се. Стига да мога…

— Добре. А сега трябва да се съсредоточа.

— Разбира се, разбира се.

Спалнята беше светла, слънчева, предразполагаща към дремливост. На Старлинг и допадна много. Ефектът бе постигнат с качествени платове и качествени мебели, каквито малцина млади момичета могат да си позволят. Имаше китайски параван, джунджурии от скъп емайл върху етажерките, разкошен орехов секретер. Две единични легла. Старлинг повдигна покривките. Лявото легло беше на колелца, но не и дясното. Катрин ги събира, когато пожелае. Може да си има любовник, за когото приятелят и не подозира. Може би преспива тук понякога. Телефонният и секретар няма устройство за дистанционно сигнализиране. Значи вечер, когато майка и се обажда, трябва да си е у дома.

Телефонният секретар беше като този на Старлинг — „Фоун-мейт“, най-разпространеният модел. Тя вдигна капака. И двете касети липсваха. На тяхно място имаше бележка. Касетите взети от полицията на Мемфис.

Стаята изглеждаше относително прибрана, но си носеше белезите на претърсване, извършено от мъже с големи ръце, опитали се, но не сполучили да върнат нещата точно на мястото им. Старлинг би познала, че тук е тършувано, дори и без следите от прах за вземане на отпечатъци, с който бяха покрити всички гладки повърхности.

Тя не допускаше престъплението да е извършено в спалнята. Крофорд сигурно беше прав — Катрин е била отвлечена от паркинга. Ала Кларис искаше да я опознае, а това бе мястото, където младата жена бе живяла. Живее, поправи се тя. Тя тук живее.

В чекмеджето на нощното шкафче откри телефонен указател, книжни кърпички, тоалетни принадлежности и — зад някаква кутия — полароиден фотоапарат с приспособление за забавено снимане и малък триножник, сгънат и поставен редом. Хммм. Напрегната като гущер, Старлинг се втренчи в апарата. Премигна също като гущер, но не го докосна.

Дрешникът я интересуваше най-много. Катрин Бейкър Мартин, чието облекло беше белязано за пране и химическо чистене с К-Б-М, притежаваше извънредно голям гардероб. Повечето дрехи бяха от най-добро качество. Старлинг разпозна много от етикетите, включително на скъпия „Тарфинкъл“ и вашингтонския „Бричис“ за спортно облекло. Подаръци от мама, реши тя. Имаше и качествени класически дрехи в два размера — да и стават, когато тежи 65 или е напълняла до 75 килограма, както и няколко чифта „кризисни“ панталони за наднормено тегло и пуловери от магазини за пълни жени. На специална поставка бяха наредени цели двайсет и три чифта обувки. Седем от тях бяха скъпи „Фергамос“, размер 39,5. Имаше няколко чифта маратонки „Рийбок“ и удобни, доста употребявани мокасини. На най-горната полица видя лека раничка за гръб и ракета за тенис.

Вещи на привилегировано дете, студентка и учителка по физкултура, която живее доста по-добре от останалите. В секретера — купища писма. Много от тях от бивши съученички, живеещи на източното крайбрежие. Марки и самозалепващи се етикети с адреса на Катрин. В най-долното чекмедже — разноцветна пъстра хартия за увиване на подаръци. Пръстите на Старлинг се поровиха из листата. Тъкмо си мислеше, че няма да е зле да поразпита касиерките в близкия магазин, когато напипа сред шарената хартия един лист, който несъмнено бе по-плътен от останалите. Подмина го, после се върна към него. Беше обучена да търси отклонения от обичайното и затова го измъкна. Беше син и приличаше на попивателна хартия, а щампата бе груба имитация на кучето Плуто, герой на анимационни филми. Редиците кученца много приличаха на Плуто — бяха в полагаемия им се жълт цвят, но нещо куцаше в пропорциите.

— Ех, Катрин, Катрин — рече Старлинг, извади пинцети от чантата си и с тяхна помощ напъха хартията в найлонов плик. Засега го остави върху леглото.

Кутията с бижута върху тоалетната масичка беше от щампована кожа. Такива могат да се видят в спалнята на почти всяко момиче. Двете чекмеджета отпред и няколкото отделения на капака не съдържаха нищо ценно. Дали не е съхранявала скъпоценностите си в гумената зелка в хладилника и ако е така, кой ги е взел?

Тя натисна копченцето в задната част на кутията и освободи тайното отделение. Беше празно. За кого ли са тайна тези малки чекмеджета? Със сигурност не и за крадците. Вече се пресягаше да го затвори, когато пръстите и докоснаха плик, залепен за дъното му.

Надяна си чифт памучни ръкавици и обърна кутията към себе си. Измъкна празното чекмедже. Кафявият плик беше прикрепен за дъното с прозрачен скоч. Не беше залепен, само подпъхнат. Поднесе го към носа си. Неизследван за отпечатъци. Отново използува пинцетите, този път, за да отвори плика и да извади съдържанието му. Пет полароидни снимки. Измъкна ги една по една. Мъж и жена в интимни пози. Глави и лица не се виждаха. Две от снимките бяха правени от жената, две от мъжа и едната — с помощта на автомата и триножника, инсталиран върху нощното шкафче.

Трудно можеше да се съди от мащаба на фотографиите, но жената с нейното внушително тегло и висока фигура несъмнено бе Катрин Мартин. На пениса на мъжа бе надяната халка от слонова кост. Качеството на снимките не бе достатъчно добро, за да се видят други подробности. Мъжът имаше белег от операция на апандисит. Старлинг прибра всяка снимка в отделно найлоново пликче и ги пъхна в голям кафяв плик. После върна тайното отделение на мястото му.

— Прибрала съм всичко ценно — обади се глас зад гърба и. — Според мен нищо не е било откраднато.

Старлинг погледна в огледалото. На прага на спалнята стоеше сенатор Рут Мартин. Видът и бе крайно изнурен.

— Здравейте, сенатор Мартин — обърна се тя. — Искате да полегнете ли? Аз почти привърших.

Макар и изтощена, сенатор Мартин внушаваше почит към себе си. Под лустрото на изискаността прозираше стоманен характер:

— Коя сте вие, моля? Мислех, че полицията вече е привършила тук.

— Аз съм Кларис Старлинг от ФБР. Разговаряхте ли с доктор Лектър, сенатор Мартин?

— Даде ми едно име. — Сенаторът запали цигара и огледа Кларис от главата до петите. — Ще видим колко е достоверно и какво струва. А вие какво открихте в кутията за бижута, госпожице Старлинг? То какво струва?

— Писма, които веднага ще изследваме — беше най-доброто, което хрумна на Кларис.

— В кутията на дъщеря ми? Я да видя.

От съседната стая долетяха гласове и Кларис се изпълни с надеждата, че разговорът им ще бъде прекъснат.

— С вас ли е господин Копли от мемфиския отдел на ФБР…?

— Не, не е, а това не е отговор. Не искам да ви оскърбявам, но държа да видя какво сте намерили в кутията на дъщеря ми. — Тя извърна глава и извика през рамо: — Пол! Би ли дошъл? Госпожице Старлинг, може би познавате господин Крендлър от Департамента на правосъдието? Пол, това е момичето, което Джак Крофорд е изпратил при Лектър.

Плешивината на темето на Крендлър беше загоряла от слънцето. Изглеждаше четирийсетгодишен и явно се поддържаше в добра форма.

— Аз ви познавам, господин Крендлър. Здравейте. Той осъществява Връзката между Конгреса и Криминалния отдел на Департамента на правосъдието и е най-малкото заместник-главен прокурор. Господи, отърви ми кожата!

— Госпожица Старлинг е открила нещо в кутията за скъпоценности на дъщеря ми и го е поставила в кафяв плик. Според мен трябва да видим какво е, не мислите ли?

— Госпожице! — каза Крендлър.

— Може ли да разговарям с вас насаме, господин Крендлър?

— Разбира се. По-късно. И той протегна ръка.

Лицето на Кларис пламтеше. Тя знаеше, че сенатор Мартин не е на себе си, но никога нямаше да прости съмнението на Крендлър, изписано по лицето му. Никога!

— Щом настоявате — подаде тя плика. Крендлър хвърли око на първата снимка и веднага затвори плика. Сенатор Мартин протегна на свой ред ръка.

Старлинг изпита болка, докато я наблюдаваше как разглежда снимките. Когато свърши, отиде до прозореца и остана там, с лице към заоблаченото небе, със затворени очи. Изглеждаше стара на дневна светлина, а когато се опита да запали цигара, ръката и потрепера.

— Сенаторе, аз… — започна Крендлър.

— Полицията претърси тази стая — прекъсна го сенатор Мартин. — Убедена съм, че са открили тези снимки и са имали достатъчно такт да ги върнат на мястото им и да си държат езиците зад зъбите.

— Не, не са ги открили — каза Старлинг. Тази жена бе смъртно ранена, но по дяволите! — Госпожо Мартин, на вас самата ви е ясно, че трябва да разберем кой е този мъж. Ако е приятелят и, добре. Това ще стане ясно само след пет минути. Никой друг не е необходимо да вижда снимките и самата Катрин няма защо да научи.

— Ще се погрижа за това. — Сенатор Мартин прибра плика в чантата си, а Крендлър не възрази, както би било редно.

— Сенатор Мартин, вие ли взехте бижутата от гумената зелка в кухнята? — попита Кларис.

Помощникът на сенатора Брайън Госидж надникна в стаята.

— Извинете, сенатор Мартин, но апаратурата е инсталирана и ще можем да наблюдаваме как в Националния информационен криминален център проверяват името на Уилям Рубин.

— Вървете, сенатор Мартин — обади се Крендлър. — Аз ей сега ще дойда.

Рут Мартин излезе, без да отговори на въпроса на Старлинг.

Кларис имаше време да огледа Крендлър, докато той затваряше вратата. Костюмът му бе триумф на ръчното шивашко изкуство. Не бе въоръжен.

Той остана за миг със сведена глава, с ръка на дръжката на вратата.

— Добре сте извършили претърсването — каза най-сетне, когато се извърна.

Старлинг не се продаваше толкова евтино. Погледна го право в очите.

— В Куонтико обучават добри претърсвачи — продължи Крендлър.

— Но не и крадци.

— Знам.

— С нищо не го показахте.

— Престанете.

— Ще продължим проучването — на снимките и гумената зелка, нали?

— Да.

— Кой е Уилям Рубин, господин Крендлър?

— Лектър каза, че това е името на Бъфало Бил. Осъществихме пряка връзка с отдела за идентификация на ФБР. Ето, четете.

И той извади протокола от срещата на сенатор Мартин с Лектър — не особено четливо копие от матричен принтер.

— Нещо да ви хрумва? — попита, когато тя изчете документа.

— Тук няма нито дума, за която после да му се търси отговорност. Бял мъж на име Били Рубин, страдащ от слонски антракс. Не можете да го уличите в лъжа, каквото и да стане. Най-много да каже, че е сбъркал. Дано е вярно всичко казано тук, но нищо чудно просто да се забавлява. Той е напълно способен на това, господин Крендлър. Вие… срещали ли сте се с него?

Крендлър поклати отрицателно глава и издиша шумно през носа.

— Доктор Лектър е убил девет души — поне толкова са ни известни. Той няма да излезе на свобода при никакви обстоятелства. Да ги възкреси всички тези хора, пак няма да го пуснат. Така че единственото, което му остава, е да търси начини да си доставя удоволствие. Това е причината, поради която играем с него на тази сложна игра.

— Знам каква игра играете. Чух записа на Чилтън. Не казвам, че сте постъпили неправилно, казвам само — край на това. Отделът за поведенческа психология може да продължи въз основа на данните, които вече сте измъкнали — имам предвид транссексуалната следа, ако излезе нещо. А вие утре се връщате в Академията.

О, Господи!

— Открих и нещо друго.

Листът цветна хартия си лежеше върху леглото, незабелязан от никого. Тя му го подаде.

— Какво е това?

— Прилича на хартия с кученцето Плуто.

Кларис изчака да я попита нещо. Той го стори само с жест.

— Убедена съм, че е попивателна, напоена с киселина. От средата на седемдесетте години, а може и от преди това. Сега минава за куриоз. Интересно откъде го е набавила. За да сме сигурни, трябва да го проверим лабораторно.

— Отнесете го във Вашингтон и го предайте в лабораторията. След няколко минути потегляте.

— Ако искате, мога веднага да направя проверката…

— Връщайте се във Вашингтон и право в училището — прекъсна я той и отвори вратата.

— Господин Крофорд ми нареди…

— Единственото нареждане е това, което ви казвам. Повече не сте подчинена на Джак Крофорд. Вие сте все още стажантка и мястото ви е в Куонтико, ясно ли е? В два и десет има самолет. Гледайте да не го изпуснете!

— Господин Крендлър, доктор Лектър разговаря с мен, след като отказа да отвори уста пред балтиморската полиция. Може би пак ще го стори. Според господин Крофорд…

Крендлър затвори отново вратата, като я тръшна по-силно от необходимото.

— Госпожице Старлинг, не съм длъжен да ви давам обяснения, но ето какво ще ви кажа. Мнението на поведенческия отдел не е решаващо и никога не е било. А и Джак Крофорд трябва да е в отпуска за гледане на болен. Дори съм изненадан, че е могъл да действува толкова трезво и разумно. Поел е глупавия риск да държи сенатор Мартин в неведение, за което скъпо ще си плати. Макар че при неговата репутация резултатите, които е постигнал досега, и двете години, които му остават до пенсия — дори тя не може да му стори кой знае каква вреда. Така че на ваше място не бих се притеснявал за пенсията му.

Старлинг не можеше да повярва на ушите си.

— Може би познавате друг, който е заловил трима масови убийци? Или поне един? Не бива да я оставяте тя да ръководи операцията, господин Крендлър.

— Трябва да сте умно момиче, иначе Крофорд не би си губил времето с вас. Затова ще ви кажа само веднъж и повече няма да повтарям: дръжте си езика зад зъбите, за да не попаднете в общата зала с машинописките. Толкова ли не разбирате — единствената причина, поради която ви изпратиха при Лектър, е да научите нещо, за да има какво да докладва вашият директор пред Конгреса.

Безобидни сведения за големи престъпления, някои данни за доктор Лектър — раздава ги като бонбони, докато се опитва да прокара бюджета си. Конгресмените го зяпат с отворена уста и много си падат по тези работи. Но вие не сте наясно с това, а и вече нямате нищо общо с разследването. Знам, че са ви дали временна служебна карта. Ако обичате да ми я върнете.

— Без нея не мога да летя въоръжена. А пистолета трябва да върна в Куонтико.

— Пистолет! О, Господи! Предайте картата веднага щом се приберете.

Сенатор Мартин, Госидж, един техник и няколко полицаи се бяха струпали край видеотерминал със свързан към телефона модем. От Националния информационен криминален център ги осведомяваха непрекъснато как обработват данните, получени от доктор Лектър. Ето какво се получи от Националния център за контрол на болестите в Атланта: еленският антракс се прихваща при вдишване на прах от слонова кост при обработката и, най-вече за декоративни ръкохватки. В Съединените щати от тази болест страдат производители на ножове.

Като чу „производители на ножове“, сенатор Мартин затвори очи и стисна книжната кърпичка в ръката си.

Младият полицай, който пусна Старлинг в апартамента, донесе на сенатора чаша кафе. Той беше все още с шапка на главата.

Старлинг за нищо на света не искаше да се измъкне, без да се обади. Тя спря пред жената и каза:

— Желая ви успех, сенатор Мартин. Надявам се Катрин да се спаси невредима.

Сенатор Мартин кимна, без да я погледне. Крендлър побутна Старлинг да напусне апартамента.

— Не знаех, че не бива да я пускам — оправда се младото полицайче, докато тя излизаше.

Крендлър излезе заедно с нея.

— Изпитвам само уважение към Джак Крофорд — каза той. — Моля да му предадете колко всички ние съжаляваме за… проблема на Бела, знаете какво имам предвид. А сега се върнете обратно в училище, ясно ли е?

— Довиждане, господин Крендлър.

И тя остана сама на паркинга с чувството, че не разбира какво става на този свят.

Проследи с поглед един гълъб, който се разхождаше под караваните. Той намери шушулка от фъстък, клъвна я и я остави. Влажният вятър рошеше перушината му.

На Старлинг и се искаше да поговори с Крофорд. Най-много ме потиска човешката глупост, бе казал той. Използвай рационално това време и то ще те кали. Предстои ти най-трудното изпитание — да не допуснеш гнева и разочарованието да попречат на ясната мисъл. От това зависи дали ще овладееш положението.

Тя пет пари не даваше за овладяването на положението. Сега изведнъж проумя, че не дава и пет пари дали ще бъде специален агент Старлинг. Ако трябва да играе по тези правила, тя излиза от играта.

Сети се за бедното дебело, тъжно, мъртво момиче върху порцелановата маса в дома за покойници в Потър, Западна Вирджиния. Боядисало си ноктите с флуоресцентен лак, също като тези проклети лодки.

Как му беше името? Кимбърли.

Да пукна, ако тези гъзове ме видят разплакана.

Господи, та кой не се казва Кимбърли в днешно време? В нейния клас имаше цели четири. Нещастната Кимбърли се бе опитала да изглежда красива, беше си пробила сума ти дупки в ушите… А Бъфало Бил бе хвърлил едно око на жалките и плоски гърди, забил дулото между тях и натиснал спусъка.

Кимбърли — нейната жалка дебела сестра, която си почиства краката с депилатоар. Нищо чудно — съдейки по лицето, ръцете и краката — кожата и да е била най-хубавата и черта. Кимбърли, сърдита ли си нейде там? Нея не я издирват сенатори. Не разкарват заради нея реактивни самолети, за да превозват психопати. Не биваше именно Старлинг да използува думата „психопат“. Много неща не и се полагаха. Психопати с психопати.

Погледна часовника си. Разполагаше с час и половина преди полета и имаше още нещо, което можеше да свърши. Искаше да гледа доктор Лектър в очите, когато произнася името Били Рубин. Ако издържи достатъчно дълго на неповторимия му кестенов поглед, ако надникне дълбоко в него — там, където мракът поглъща искрите, — може да прочете нещо полезно. Може би ще прочете в тях ликуване.

Слава богу, че запазих Картата за самоличност.

Гумите на колата и оставиха следи от изгоряло, когато излезе от паркинга.