Мълчанието на агнетата

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

С глава, размътена от неспокойната нощ, Кларис Старлинг стоеше по хавлия и чехли, преметнала кърпа през рамо и чакаше да се освободи банята, която двете с Ардилия деляха с момичетата от съседната стая. Новините от Мемфис я смразиха.

— О, Господи! — прошепна тя. — Боже мой! — После се развика: — ПРЕДАЙТЕ СЕ! БАНЯТА ПРЕМИНАВА В МОЕ РАЗПОРЕЖДАНЕ!!! ИЗЛЕЗТЕ ЕДНА ПО ЕДНА С ВДИГНАТИ ГАЩИ! — Вмъкна се под душа, вече зает от стреснатата и съседка. — Я се отмести, Грейси! И ако обичаш, да ми подадеш сапуна.

С ухо, долепено до телефонната слушалка, си стегна багажа и приготви куфарчето с професионалните принадлежности. Предупреди телефонистката, че ще си бъде в стаята, и не слезе на закуска, да не би да изтърве обаждането. Когато до първата лекция останаха само десет минути, без никой да я потърси, тя забърза с багажа в ръка към отдела на Крофорд.

— Господин Крофорд замина за Мемфис преди четирийсет и пет минути — мило я уведоми секретарката. — С него са Бъроус и Стафорд от лабораторията.

— Снощи му оставих един доклад. Той не предаде ли нещо за мен? Аз съм Кларис Старлинг.

— Знам коя сте. Три пъти съм записала телефона ви в моя бележник и седем пъти го оставях на неговото бюро, ако съм броила правилно. Не, Кларис, нищо не е предал за вас. — Тя хвърли едно око на багажа в ръцете на Старлинг. — Да му кажа ли нещо, когато се обади?

— Оставил ли е телефонен номер в Мемфис?

— Не, но ще ни се обади. Днес не сте ли на училище, Кларис? Нали все още учите?

— Да.

Нахлу със закъснение в час и седна на гладен стомах да изслуша двучасова лекция на тема „Изключения, при които може да се арестува и обискира заподозрян без предварително разрешение от прокурор“, преди да успее да се добере до автомата в коридора и да си купи една кока-кола.

По обяд провери дали не са я търсили. Нищо. Както и друг път в мигове на напрежение си помисли, че разочарованието е с вкуса на онова лекарство пенкилер, което и даваха като дете.

Има дни, когато се събуждаш нов човек. Такъв бе този ден за Старлинг и тя вярваше в това. Видяното предишния ден в погребалния дом в Потър бе разместило пластовете на цялото и съществование.

Старлинг беше изучавала психология и криминология в добър университет. През живота си нееднократно бе наблюдавала как светът безотговорно и грозно руши създаденото от самия него. Но едва сега проумя какво чудовище е способен да сътвори човешкият род — чудовище, скрито зад маската на човешко същество, чудовище, чието съзнание извлича удоволствие от онова, което лежеше върху порцелановата маса в Потър, щата Западна Вирджиния, в стаята с розите-зелки. Първото проникване на Старлинг в дебрите на това съзнание бе по-неприятно от всичко, което можеше да се види върху масата за аутопсии. Тази мисъл щеше да пари кожата и до края на земните и дни и тя съзнаваше, че ще трябва да си изработи някаква защита, иначе беше загубена.

Училищното ежедневие не я разтуши. През целия ден живя с усещането, че там, зад хоризонта, стават събития. Сякаш дочуваше техния шепот, като шум от далечен стадион.

След занятия отиде да бяга — много повече от друг път, сетне плува. Плува, докато в мислите и се явиха трупове, извадени от вода, та и се отщя да стои повече в басейна.

Новините в седем гледа в стаята за отдих в компанията на Ардилия Мап и още десетина състудентки. Отвличането на дъщерята на сенатор Мартин не беше новина номер едно, но бе изместено единствено от преговорите по разоръжаване в Женева.

Имаше филмов репортаж от Мемфис, който започна с надписа пред жилищния блок — Стоунхиндж Вилас, сниман през полицейска кола, съдейки по просветването на въртяща се синя лампа. Репортерите даваха предимство на сензационната новина и тъй като нямаше какво всъщност да отразяват, взаимно се интервюираха на паркинга пред жилището на Катрин Бейкър Мартин. Представители на властта в Мемфис, не свикнали на горите от микрофони, криеха лица и се гушеха в яките си. Сред блъсканицата и крясъците, ослепени от светкавиците на безброй фотоапарати, те изреждаха монотонно какво не им е известно по случая. Фоторепортери приклякваха, сновяха напред-назад и се блъскаха заднишком в портативни телевизионни камери всеки път, когато в сградата влизаха или излизаха следователи.

Кратък възторжен възглас се разнесе в стаята за отдих, когато за миг на прозореца на апартамента се мярна лицето на Крофорд. Старлинг се усмихна накриво.

Дали и Бъфало Бил гледа, питаше се тя. Питаше се и какво мисли той за Крофорд и дали изобщо му е известно кой е Крофорд.

И други бяха на мнение, че Бъфало Бил гледа новините.

Появи се сенатор Мартин на живо с Питър Дженингс. Беше сама насред стаята на дъщеря си, чиито стени бяха окичени с триъгълно знаменце на Югозападния университет и плакати на Уайл И. Койоти и движението за равни права.

Беше висока жена с волево, макар и обикновено лице.

— Обръщам се към онзи, който държи в плен дъщеря ми — каза тя, приближи се до камерата, с което предизвика непредвидено разфокусиране, и заговори така, както никога не би разговаряла с обикновен терорист: — Във ваша власт е да я пуснете, без да и навредите. Името и е Катрин. Тя е много мило и разбрано момиче. Моля ви, пуснете дъщеря ми, не и причинявайте зло. Вие държите положението в ръце. Имате власт. Диктувате условията. Уверена съм, че познавате чувства като любов и състрадание. Можете да я предпазите, от всичко, което е в състояние да и навреди. Сега ви се предоставя голямата възможност да покажете пред цял, свят, че сте способен на голяма доброта, че сте достатъчно великодушен, за да се отнесете към другите по-добре, отколкото светът се е отнесъл към вас. Името и е Катрин.

Очите на сенатор Мартин се откъснаха от камерата, а репортажът се смени от любителски видеофилм, сниман с любителска камера — прохождащо дете, което си помага, като се държи за гривата на голямо коли.

Гласът на сенатор Мартин продължи:

— Филмът, който гледате, показва Катрин като малка. Освободете Катрин. Пуснете я да си върви, без да и навредите, и ще имате моята признателност и помощ.

Последва серия от фотографии: Катрин Мартин на осем години, уловила кормилото на яхта. Яхтата е качена на трупчета, а баща и я боядисва. Две по-нови снимки на младата жена — в цял ръст и портрет. Отново сенатор Мартин в близък кадър.

— Обещавам ви пред цялата страна, че ще получите безусловната ми помощ всеки път, когато ви потрябва. А аз имам много възможности да ви помогна. Аз съм сенатор на Съединените щати. Член съм на Комитета на въоръжените сили. Участвувам активно в инициативата за стратегическа отбрана, наричана от всички „Звездни войни“. Ако имате врагове, аз ще се боря с тях. Ако някой се опита да ви пречи, аз съм в състояние да го спра. Можете да ми се обаждате по всяко време на денонощието. Катрин е името на дъщеря ми. — Моля ви, покажете на всички колко сте силен — заключи сенатор Мартин, — като освободите дъщеря ми.

— Леле, това беше хитър номер — изкоментира Старлинг, трепереща като териер. — Господи, колко хитро!

— Кое, „Звездните войни“ ли? — попита Ардилия. — С други думи, ако извънземни се опитват да контролират мислите на Бъфало Бил от друга планета, сенатор Мартин може да го защити.

Старлинг кимна.

— Голяма част от параноидните шизофреници страдат от конкретни халюцинации — предимно контрол от страна на извънземни. Ако и Бил е на подобна вълна, такъв подход може да го извади от скривалището му. Добро попадение. Най-малкото ще откупи по този начин няколко дни живот за Катрин. Ще имат време да поработят по случая. А може да се окаже и празна работа. Според Крофорд той започва да действува на все по-чести интервали. Но от опит глава не боли.

— Всичко бих опитала, ако моето дете беше в ръцете му. А защо все повтаряше името и — Катрин, та Катрин?

— За да накара Бъфало Бил да погледне на Катрин като на конкретно човешко същество. Това ще му попречи да я деперсонализира — тоест да я види като предмет, преди да я разкъса. Серийните убийци често споменават този момент в интервюта от затвора, поне някои. Твърдят, че за тях убийството е като разкъсването на безжизнена кукла.

— Съзираш ли ръката на Крофорд зад изявлението на сенатор Мартин?

— Не е изключено, но може да е и доктор Блум. А, ето го и него!

На екрана се появи интервю с доктор Алан Блум от Чикагския университет, записано преди няколко седмици, на тема серийните убийства.

Доктор Блум отказа да сравнява Бъфало Бил с известните Франсис Долархайд и Гарет Хобс или с когото и да било от другите убийци. Той отказа дори да използува името Бъфало Бил. Всъщност почти нищо не каза, но като всепризнат авторитет по въпроса, може би дори единственият, телевизионната мрежа държеше да го покаже на екрана.

Последните му думи използваха като финален акорд на предаването:

— Нищо от онова, с което можем да го заплашим, не е по-страшно от неговия живот, от неговото ежедневие. Единственото, което можем да направим, е да го помолим да се обърне към нас. В състояние сме да му обещаем снизходително отношение и помощ, при това искрено и категорично.

— Абе кой не се нуждае от помощ — рече Ардилия. — Аз самата не бих се отказала. Мазни, нищо незначещи думи и куп фъшкии. Много си падам по това. Всъщност нищо особено не им каза, но пък от друга страна, едва ли е трогнал и самия Бил.

— Опитвам се да не мисля за онова момиче в Западна Вирджиния — каза Старлинг, — но мине не мине половин час, и пак ми изплува в главата и направо гърлото ми се схваща. С флуоресцентен лак на ноктите… Дай да не почвам пак.

Когато се прибираше след вечеря в стаята, Старлинг намери в кутията си съобщение: „Ако обичате да се обадите на Албърт Роудън“. Следваше телефонен номер.

— Потвърждение на моята теория — заяви Ардилия, когато се тръшнаха върху леглата си с по една книга в ръка.

— Тоест?

— Запознала си се с двама мъже, нали? Този, който по-малко ти е допаднал, задължително ще те потърси. Няма грешка.

— Това и аз съм го забелязала.

Телефонът иззвъня.

Ардилия докосна с молива връхчето на носа си.

— Ако е Боби Лорънс, който е убеден, че никоя жена не може да му устои, кажи му, че чета в библиотеката и утре ще го потърся.

Беше обаче Крофорд. Обаждаше се от самолета и гласът му стържеше.

— Старлинг, опаковай си багаж за два дни и ме чакай след един час.

Тя помисли, че е затворил, защото телефонът само бръмчеше след тези думи, но изведнъж гласът му отново прозвуча рязко:

— Само дрехи, инвентарът няма да ти трябва.

— Къде да ви чакам?

— В Смитсоновия.

И преди още да затвори, започна да разговаря с някой друг в самолета.

— Джак Крофорд — съобщи Старлинг, като стовари куфара върху леглото.

Ардилия подаде нос над „Федералния кодекс за криминални процедури“. Докато наблюдаваше как Старлинг си стяга багажа, единият и клепач се отпусна тежко върху огромното черно око.

— Не бих искала да натоварвам мисълта ти… — започна тя.

— Искаш. Изплюй камъчето.

Ардилия Мап беше работила нощна смяна, за да завърши право в Мерилендския университет. По успех бе втора в цялата Академия, а отношението и към уроците беше по японски всеотдайно.

— От теб се очаква утре да вземеш изпит по наказателния кодекс. След два дни имаш зачот по физкултура.

Дай на великия Крофорд да разбере, че ако не внимаваш, може да те подложат на рециклиране. Веднага щом ти каже „Браво, стажант Старлинг“, няма да му отвръщаш „Удоволствието беше мое“, а вперваш очи в лицето му на каменен идол от Великденските острови и заявяваш: „Разчитам на вас лично да се погрижите да не ме рециклират заради отсъствия.“ Разбра ли какво ти казах?

— Мога да се явя допълнително на Кодекса — рече Старлинг, докато отваряше със зъби една шнола.

— Да, можеш, но ако не го вземеш поради липса на време за учене, втори поправителен няма. Ще изхвърчиш през задните стълби като умряло пиле. Признателността има къса памет, Кларис. Накарай го да обещае — НИКАКВО РЕЦИКЛИРАНЕ. Бележките са ти добри — нека им го каже. Втори път няма да попадна на съквартирантка, която глади с такава скорост една минута преди часа.

Старлинг караше стария си Форд пинто с една миля под скоростта, при която колата започваше да вибрира. Мирисът на горещо автомобилно масло и мухъл, потракването под седалката, виенето на трансмисията — всичко това резонираше със спомена как се возеше в пикапчето на баща си заедно с несвъртащите се на място братя и сестра.

Сега обаче караше тя, караше нощем, имаше време да помисли. Страховете я настигаха, вече усещаше дъха им във врата си. Други, по-нови спомени ги изместиха.

Старлинг се страхуваше, че трупът на Катрин Бейкър Мартин може вече да е открит. Нищо чудно Бъфало Бил да се паникьоса, щом разбере кого е отвлякъл. Може да е убил вече Катрин и да е изхвърлил нейде тялото, с какавида в гърлото.

Може би Крофорд пристигаше с какавидата. Иначе защо ще я вика в Смитсоновия? От друга страна обаче, тази работа може да я свърши всеки федерален агент, дори някой куриер на ФБР. Пък и нали и нареди да си стегне багаж за два дни.

Разбираше, че Крофорд не може да седне да и обяснява по телефон, който нищо чудно да се подслушва, но неизвестността я влудяваше.

Откри по радиото станция, която предаваше нон-стоп само новини, и изтърпя цялата прогноза за времето. Когато започнаха новините, не чу нищо ново. Историята от Мемфис беше повторение на новините от седем часа. Дъщерята на Сенатор Мартин била изчезнала. Блузата и била намерена с разпран гръб в стила на Бъфало Бил. Очевидци на отвличането нямало. Убитата, намерена в Западна Вирджиния, все още не е идентифицирана.

Западна Вирджиния. Сред спомените на Кларис Старлинг за погребалния дом в Потър имаше нещо тежко, но ценно. Нещо трайно, което светеше съвсем отделно от мрачните разкрития. Нещо, което да съхрани в себе си. Целенасочено си го припомни в този момент и осъзна, че може да го стисне в юмрук като талисман. В погребалния дом в Потър, застанала до мивката, тя бе почерпила сила от един източник, който едновременно я изненада и и достави удоволствие — споменът за нейната майка.

Паркира пинтото в подземния гараж на ФБР на Десета улица и Пенсилвания Авеню. На тротоара се бяха инсталирали два телевизионни екипа и репортерите, осветени от прожектори, имаха прекалено издокаран вид. Те монотонно повтаряха новината на фона на сградата, кръстена на Дж. Едгар Хувър. Старлинг заобиколи прожекторите и извървя пеша двете преки до Националния музей по естествена история.

Високо в старата сграда светеха два прозореца. На извитата като подкова алея имаше паркирано микробусче на Балтиморската полиция. Джеф, шофьорът на Крофорд, чакаше зад кормилото на нова кола точно зад него. Щом зърна Старлинг, каза нещо в портативния радиопредавател, който стискаше в шепа.