Мълчанието на агнетата

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Докато вървеше с Алонсо към последните килии, Старлинг успя да изключи от съзнанието си обгръщащите я писъци и трясъци, макар да усещаше как те карат въздуха да вибрира по кожата и. Усещаше нарастващо напрежение, сякаш се спускаше все по-надълбоко в бездънна вода, надолу и надолу.

Близостта на лудите, мисълта за Катрин Мартин, вързана и насаме с един от тях, душещ край нея и потупващ джобовете си с инструментите, вдъхна на Старлинг сили за работата, която и предстоеше. Ала и бе необходимо нещо повече от решителност. Трябваше да бъде спокойна и точна като най-остър инструмент. Да бъде търпелива, когато най-много трябваше да бърза. Ако доктор Лектър знаеше отговора, тя трябваше да го открие сред дебрите на неговото мрачно съзнание.

В мислите и Катрин Бейкър Мартин беше онова момиченце от филма по телевизията — детето върху яхтата.

Алонсо натисна звънеца на последната тежка врата. После я остави на грижите на Барни, едрия санитар, който им отвори, а когато се обърна, тя го видя как се прекръства.

— Добре дошли пак при нас — каза санитарят, докато заключваше и дърпаше резетата зад сърба и.

— Здравей, Барни.

Барни беше подпъхнал огромен показалец в книга с меки корици, за да не изгуби мястото, докъдето бе стигнал. Беше „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. Старлинг бе твърдо решена да отбелязва всичко.

— Как го искате осветлението? — попита той.

Проходът между килиите тънеше в полумрак. В дъното тя съзря ярка светлина от последната килия, отразена върху пода на коридора.

— Доктор Лектър е буден.

— Нощем винаги будува дори когато лампите не светят.

— Остави ги така.

— Движете се по средата и не докосвайте решетките, нали знаете?

— Бих искала да изгасиш онзи телевизор.

Телевизорът беше преместен. Сега се намираше най в дъното, с екран към средата на коридора. Някои от затворниците можеха да го гледат, ако долепят лице до решетките.

— Разбира се. Спрете звука, но оставете образа. Някои от тях обичат да го гледат. Столът, е на същото място, ако ви потрябва.

Старлинг тръгна сама по мрачния коридор. Не поглеждаше към килиите от двете страни. Струваше и се, че стъпките и отекват гръмко. Единствените други звуци бяха сочното хъркане от една, може би две килии, кротък кикот от трета.

Килията на покойния Мигс имаше нов обитател. Видя дълги крака, изпънати на пода, глава, облегната на решетките. Хвърли един поглед, докато минаваше. На пода насред купища нарязана хартия седеше мъж. Лицето му беше безизразно. Телевизорът се отразяваше в очите му, от ъгълчето на устата към рамото се точеше тънка слюнка.

Не искаше да надзърта в килията на доктор Лектър, преди той да я забележи. Подмина я, усещайки сърбеж между лопатките, и изключи звука на телевизора.

Доктор Лектър беше по бяла затворническа пижама в бялата си килия. Единствените цветове вътре бяха косата, очите и червената му уста на едно лице, невидяло слънце тъй дълго, че се сливаше с околната белота, а чертите му сякаш висяха във въздуха над яката на пижамата. Седеше зад масата, изолиран с найлоновата мрежа, която го делеше от решетките. Рисуваше върху опаковъчна хартия, а за модел използваше собствената си ръка. Докато Кларис го гледаше, той извъртя ръката си, сви и напрегна пръстите до краен предел. С кутрето си размазваше контурите от въглена.

Кларис се приближи още малко до решетките и той вдигна поглед. Тя видя как всяка сенчица в килията се втурна към очите му.

— Добър вечер, доктор Лектър.

Появи се върхът на езика му, също тъй червен, докосна горната устна точно в центъра и отново се прибра.

— Кларис!

Тя дочу лекото метално стържене в гласа му и се запита откога ли не го е използвал. Няколко пулса мълчание…

— Много е късно, а утре те чака училище.

— Сега съм на вечерно училище — отвърна Старлинг и съжали, че гласът и не звучи по-силно. — Вчера бях в Западна Вирджиния…

— Наранила ли си се?

— Не. Аз…

— Сложила си си лейкопласт.

Тя си спомни.

— Тази сутрин се одрасках в стената на басейна, докато плувах. — Лейкопластът не се виждаше — беше на прасеца и, под панталона. Трябва да го е подушил. — Вчера бях в Западна Вирджиния. Намерили са последната жертва на Бъфало Бил.

— Не бих я нарекъл последната.

— Предпоследната.

— Точно така.

— Беше скалпирана, както вие предрекохте.

— Имащ ли нещо против, ако продължа да рисувам, докато си говорим?

— Не, моля ви.

— Ти видя ли трупа?

— Да.

— А предишни негови жертви?

— Не. Само снимки.

— Как се почувствува?

— Отначало се стреснах. После вече бях прекалено заета.

— А след това?

— Бях потресена.

— А беше ли в състояние да функционираш нормално?

— Да, напълно.

— Джак Крофорд ли те изпрати? Или продължава лично да ходи на оглед?

— И той беше там.

— Направи ми една дребна услуга, Кларис. Би ли отпуснала глава, сякаш си задрямала? Още малко. Благодаря. Така е добре. Седни, ако желаеш. Предаде ли думите ми на Джак Крофорд? Това, което ти казах, преди да я намерят?

— Да. Той не им обърна особено внимание.

— А след като видя трупа в Западна Вирджиния?

— Разговаря с главния си консултант от Университета в…

— Алан Блум.

— Да. Доктор Блум каза, че Бъфало Бил се нагажда към образа, създаден от пресата, а вестниците отдавна правят догадки дали няма да започне да скалпира жертвите си. Доктор Блум твърди, че всеки е можел да предскаже какво ще последва.

— А самият доктор Блум беше ли го предвидил?

— Според него — да.

— Предвидил го, но с никого не го споделил. Ясно. А ти как смяташ, Кларис?

— Не знам какво да мисля.

— Учила си психология и съдебна медицина. Какви изводи правиш?

— Засега почти никакви.

— Какво ти казват тези две дисциплини за Бъфало Бил?

— Според книгите той е садист.

— Животът е твърде хлъзгав, за да се ръководи от книги, Кларис. Гневът се бърка с похотта, кожната туберкулоза с уртикария. Книгата на доктор Блум ли имаш предвид?

— Да.

— Проверила си какво пише в нея за мен, нали?

— Да.

— Как ме описва?

— Като чист социопат.

— Би ли казала, че доктор Блум е винаги прав?

— Засега не изказвам мнение.

Усмивката на доктор Лектър оголи ситните му бели зъби.

— На всяка крачка се сблъскваме с експерти, Кларис. Според доктор Чилтън, Сами — ей там, зад гърба ти — е хебефреничен шизоид, безвъзвратно изгубен в себе си. Настани го в килията на Мигс, защото според него Сами завинаги се е сбогувал с реалността. Знаеш ли как свършват обикновено хебефрениците? Не се притеснявай, той няма да те чуе.

— Те най-трудно се поддават на лечение. Обикновено се оттеглят завинаги в себе си и личността им се разпада.

Доктор Лектър извади нещо изпод листовете колбасарска хартия и го постави на плъзгащия се поднос. Старлинг го издърпа.

— Вчера Сами ми изпрати това заедно с вечерята — каза Лектър.

Беше лист хартия, на който пишеше с креда:

Кларис погледна през дясното си рамо. Сами седеше с безизразно лице, облегнат на стената на килията си, подпрял глава на решетката.

— Би ли го прочела на глас? Той няма да те чуе. Тя зачете:

— „Искъм да съм…“

— Не, трябва да се чете много по-изразително, по-артистично, с жар.

— Разбирам — каза Кларис и пъхна листа обратно в подноса.

— Нищо не разбираш. — Доктор Лектър скочи на крака, а гъвкавото му тяло изведнъж се преви гротескно, като на гном. Той започна да скандира четиристишието гръмко и ритмично, като пляскаше в такт с ръце: — „Искъм да съм със Христа…“ Внезапно зад гърба и гръмна гласът на Сами, стряскащ като леопардова кашлица, по-гръмогласен от креслива маймуна. Беше се изправил и удряше лице в решетките, виолетово-морав и напрегнат, жилите на врата му изпънати до краен предел.

После също тъй неочаквано млъкна. Старлинг откри, че е станала на крака, а сгъваемият и стол се е прекатурил назад. Листовете се бяха разпилели от скута и.

— Моля те — каза доктор Лектър, като сочеше стола и учтиво я канеше да седне, отново грациозен като балетист. Отпусна се гъвкаво в стола си и подпря брадичка в шепа. — Нищо не разбираш — повтори. — Сами е дълбоко религиозен. Той е просто крайно разочарован, че Христос се бави. Разрешаваш ли ми да кажа на Кларис защо си тук, Сами?

Сами сграбчи долната част на лицето си.

— Моля те, Сами — настоя Лектър.

— Добре — произнесе Сами през пръсти.

— Сами сложил главата на майка си в кутията за волни пожертвования в баптистката църква в Трун. Тъкмо били изпели химна „Дай най-доброто, което имаш, на нашия Спасител“, а той нямал нищо по-любимо от нея. — После Лектър каза през рамо: — Благодаря ти, Сами, всичко е наред. Гледай телевизия.

Дългият мъж се отпусна на пода, опря глава на решетките, съвсем както преди, а телевизионният образ се събра в зениците му. Лицето му бе набраздено от сълзи.

— Опитай сега да разрешиш неговия проблем, а сетне аз ще помисля върху твоя. Той не ни слуша.

Старлинг се удържаше само с върховно усилие на волята.

— Стихът се променя от „съм със Христа“ на „да бъда с Исуса“. Последователността е разумна — бъда, съм…

— Да. Линейна прогресия. Аз лично съм особено доволен от факта, че той знае — Христос и Исус са едно и също. Това е напредък. Идеята за единен Бог, който е същевременно, Троица, трудно се побира в съзнанието — особено на Сами, който не е наясно колко души има в самия него.

— Той прави връзка, макар и неосъзната, между собственото си поведение и своите цели, а това вече е структурирано мислене — продължи Старлинг. — Личи си и в опита да римува. Струва ми се, че според вас той е кататоничен шизоид.

— Да. Усещаш ли мириса на потта му? Този специфичен мирис на пърчовина е всъщност транс-триметил-двухексеноична киселина. Ако си спомняш от учебниците, това е мирисът на шизофренията.

— Смятате ли, че би се поддал на лечение?

— Да, особено сега, когато излиза от ступорната си фаза. Виж как лъщят страните му!

— Доктор Лектър, защо казахте, че Бъфало Бил не е садист?

— Защото според пресата по труповете има следи от завързване на китките, но не и на глезените. Трупът в Западна Вирджиния имаше ли следи от въжета по глезените?

— Не.

— Кларис, одирането на кожата за удоволствие се извършва, когато жертвата е с главата надолу, за да се поддържа по-дълго време налягането на кръвта в главата и гърдите и обектът да бъде в съзнание. Това не ти ли е известно?

— Не.

— Когато се върнеш във Вашингтон, иди в Националната галерия и разгледай „Одирането на Марсий“16, от Тициан преди да са я върнали в Чехословакия. Страшно го бива Тициан в детайлите — обърни внимание на услужливия Пан, който му носи кофа с вода.

— Доктор Лектър, налице са някои изключителни обстоятелства и неочаквани възможности.

— За кого?

— За вас, ако успеем да спасим последната жертва. Видяхте ли сенатор Мартин по телевизията?

— Да, гледах новините.

— Какво мислите за нейното изявление?

— Заблудена, но безобидна. Някой зле я съветва.

— Тя е облечена в изключителна власт. И е крайно решителна.

— Казвай, каквото ще казваш.

— Имам предвид изключителната ви проницателност. Сенатор Мартин даде да се разбере, че ако ни помогнете да измъкнем Катрин Бейкър Мартин невредима, тя ще направи, каквото може, за да ви прехвърли във федерална институция и ако има килия с изглед, ще я получите. Може би също така ще се обръщат към вас с молба да преглеждате писмени психиатрични преценки за постъпващи пациенти… С други думи, нещо като работа, но със същите мерки за сигурност.

— Не го вярвам това, Кларис.

— А би трябвало.

— Не, на теб ти вярвам. Но има неща в човешкото поведение, които са ти също тъй непознати, както и правилното одиране на човешка кожа. Не намираш ли например, че ти си крайно необичаен вестоносец за един сенатор на Съединените щати?

— Изборът бе направен от вас, доктор Лектър. Вие се съгласихте да разговаряте с мен. Или ще предпочетете вече някой друг? А може би не сте в състояние да помогнете?

— Това е колкото нагло, толкова и невярно, Кларис. Аз просто съм убеден, че Джак Крофорд няма да допусне да получа каквато и да било компенсация… Бих могъл да ти предам нещо за сенатора, но аз работя само по един начин — доставката на стоката и заплащането да стават едновременно. Но може да се съгласиш да разменим по нещо — аз ще ти съобщя някакъв факт, а ти ще ми разкажеш нещо за себе си. Съгласна ли си?

— Нека чуя въпроса.

— Съгласна ли си? Да или не? Катрин чака. В момента може би чува как той точи ножа на бруса. Според теб тя какъв отговор би очаквала от теб?

— Да чуя въпроса.

— Кой е най-лошият ти спомен от детството?

Кларис пое дълбоко въздух.

— По-бързо! — подкани я доктор Лектър. — Не ме интересува най-добрата ти измислица.

— Смъртта на баща ми.

— Разкажи ми.

— Той беше градски шериф. Една нощ изненадал двама крадци, наркомани, на излизане от една аптека. Пушката му засякла и те го застреляли.

— Как така засякла?

— Била от старите „Ремингтон 870“. Докато излизал от покапа си, изглежда, я ударил във вратата и така засякла.

— На място ли е умрял?

— Не. Беше много силен. Издържа цял месец.

— Ти ходи ли да го видиш в болницата?

— Доктор Лектър… Да.

— Разкажи ми някоя подробност, която си запомнила от болницата.

Старлинг затвори очи.

— Дойде наша съседка — възрастна, самотна жена и му издекламира една поема. Сигурно само това е знаела. Готово. Направихме размяната.

— Така е. Ти беше много откровена, Кларис. Аз винаги различавам лъжата от истината. Трябва да си много интересна в личния си живот.

— Казахме — честна размяна.

— Момичето от Западна Вирджиния било ли е според теб привлекателно, докато е било живо?

— Добре се беше грижило за себе си.

— Не си губи времето с излишна деликатност.

— Беше доста едро.

— Пълно?

— Да.

— И застреляно в гърдите.

— Да.

— С плоски гърди, по всяка вероятност.

— За нейните размери — да.

— Но с широк ханш.

— Да.

— Друго?

— Официално не е съобщено още, но в гърлото и имаше напъхано насекомо.

— Пеперуда ли?

Дъхът и секна. Дано не е забелязал, помисли си.

— Нощна пеперуда. Кажете ми въз основа на какво направихте предположението?

— Кларис, ще ти кажа за какво е потрябвала Катрин Бейкър Мартин на Бъфало Бил и сетне ще си пожелаем лека нощ. Това ще е последната ми дума по силата на нашата уговорка. Можеш да съобщиш на сенатора какво той смята да прави с Катрин и тя, ако желае, да дойде при мен с някое по-интересно предложение… Или да изчака дъщеря и да изплува от някоя река, за да се убеди, че съм бил прав.

— За какво му трябва Катрин, доктор Лектър?

— За да си направи от нея жилетка с цици.