Мълчанието на агнетата

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Полицаите Пембри и Бойл бяха опитни пазачи, специално докарани от щатския затвор в Бръши Маунтън да охраняват доктор Лектър. Бяха невъзмутими и предпазливи и не бяха убедени, че именно доктор Чилтън трябва да им обяснява как да си вършат работата.

Бяха пристигнали в Мемфис преди Лектър и най-подробно бяха огледали килията. Когато докараха доктор Лектър в сградата на стария съд, те и него огледаха подробно. Беше подложен на вътрешен преглед от санитар, докато все още бе овързан в усмирителната риза. Облеклото му бе изследвано най-старателно, по ръбовете бе прокаран детектор за метали.

Бойл и Пембри постигнаха с Лектър споразумение, като му говореха почти в ухото с кротки, възпитани гласове още докато го преглеждаха:

— Доктор Лектър, нищо не ни пречи да се разбираме добре. Ще се отнасяме с вас така, както вие с нас. Дръжте се като джентълмен и ще бъдете възнаграден. В противен случай няма да си поплюваме. Ако се опитате да хапете, ще ви изпотрошим зъбите. Работите ви тъкмо се уреждат, така че няма защо сам да ги оплесквате.

Доктор Лектър премрежи дружелюбно очи. И да искаше да отговори, пречеше му парчето дърво между резците, защото в този момент санитарят осветяваше с фенерче гърлото му и опипваше с облечени в ръкавици пръсти вътрешната страна на бузите му.

Металният детектор избипка, щом го доближиха до скулите му.

— Какво е това? — учуди се санитарят.

— Пломби — отвърна Пембри. — Издърпай устната му назад. Тези задните доста са се износили, а, докторе?

— Изглежда ми доста кротък — сподели Бойл с Пембри, след като заключиха доктор Лектър на сигурно място в клетката. — Няма да ни причинява главоболия, освен ако не откачи.

В клетката обаче, колкото и да беше яка и непревзимаема, липсваше подвижният поднос за храна. По обяд, в неприятната атмосфера, настъпила след посещението на Старлинг, доктор Чилтън побърка всички, като накара Бойл и Пембри да минат през трудоемкия и продължителен процес на обезопасяване на услужливия доктор Лектър с усмирителна риза и вериги на краката, докато той самият държеше флакона с нервопаралитичния газ. Чак тогава им разреши да отворят вратата на клетката и да внесат подноса.

Чилтън отказваше да се обръща към Бойл и Пембри по име въпреки картите с имената, закачени на джобчетата на куртките им, и неизменно ги повикваше и двамата с „ей ти там!“.

А те самите, след като чуха, че Чилтън не е истински лекар, решиха, че е „само някакъв даскал“.

Пембри се опита веднъж да обясни на Чилтън, че Старлинг е била допусната при доктор Лектър не от него, а от сержанта долу на пропуска, но му стана ясно, че в яда си Чилтън не се интересува от такива подробности.

На вечеря Чилтън не се яви и — подпомогнати от погълнатия от себе си доктор Лектър — Бойл и Пембри използваха своите собствени методи да му внесат подноса с храната. Всичко мина по мед и масло.

— Доктор Лектър, за вечеря няма да ви слагаме костюма — осведоми го Пембри. — Ще ви помоля да седнете на пода и да се отдръпнете заднишком, докато ръцете ви се проврат отзад през решетката… Точно така. — И Пембри окова китките на доктора в белезници — стегнато, с една от пръчките между двете ръце и къс напречен железен прът, промушен отгоре. — Малко наболява, но е за минутка. Така обаче си спестяваме цялото разтакаване.

Доктор Лектър не можеше да се изправи нито дори да приклекне, а понеже краката му бяха изпънати напред, не бе в състояние и да рита.

Чак когато се убеди, че е добре усмирен, Пембри се върна при бюрото си да вземе ключа от вратата на килията. Полицаят пъхна гумената палка в специалния пръстен в колана си, пусна флакона нервопаралитичен газ в джоба си и се върна при клетката. Отключи вратата, а Бойл внесе подноса. Когато вратата отново бе здраво залостена, Пембри върна ключа обратно в бюрото и чак тогава свали белезниците от ръцете на доктор Лектър. Нямаше момент, в който докторът да е свободен в килията, а Пембри да е наблизо с ключовете.

— Видяхте ли колко е лесно? — попита пазачът.

— Да, много удобно беше, благодаря — каза доктор Лектър. — Знаете ли, аз просто гледам да минава времето.

— То и ние това гледаме — рече Пембри. Доктор Лектър хапваше по малко от храната, докато същевременно пишеше, рисуваше или просто драскаше нещо с флумастер в бележника си. Пъхна една касета в прикования към крака на масата касетофон и натисна копчето. Глен Гулд изпълняваше на пиано вариациите Голдберг от Бах. Музиката, прекрасна отвъд времето и всякакви човешки неволи, изпълни клетката и стаята, в която седяха пазачите.

За доктор Лектър, седнал неподвижно до масата, времето забави ход. За него музикалните ноти се движеха всяка сама за себе си, без да губят темпо. Дори сребърните изблици на Бах бяха само дискретни ноти, отскачащи от заобикалящата го стомана. Доктор Лектър се изправи с безизразно лице и проследи с поглед как книжната салфетка се плъзва от бедрото му към пода. Тя вися във въздуха дълго-дълго опря се о крака на масата, разтвори се, преобърна се странично и се завъртя в пирует, преди да замре на стоманения под. Той не посегна да я вдигне, а направи няколко крачки из килията, мина отвъд хартиения параван и седна върху капака на тоалетната чиния — единственото място, където можеше да се усамоти. Заслушан в музиката, той се наклони встрани, опря се на умивалника и подпря брадичка в ръка, полупритворил необикновените си кестенови очи. Вариациите го интересуваха структурално. Ето я отново басовата прогресия от сарабандата, повторена отново и отново. Той кимаше в такт, а езикът му се движеше по ръба на зъбите. Първо горе — от край до край, после долу — от край до край. За езика му това бе дълго и занимателно пътешествие, като една хубава разходка из Алпите.

Сетне пъхна език високо в пространството между бузата и венеца и бавно го разходи, както правят някои мъже, когато размишляват. Венците бяха по-прохладни от езика. Езикът му докосна малката метална тръбичка и замря.

През музиката чу как асансьорът издрънча и запърпори нагоре. Множество ноти по-късно вратата се отвори и непознат глас изрече:

— Пратиха ме за таблата.

Доктор Лектър чу как по-дребният полицай, Пембри, се приближи до килията. Зърна го през цепнатината между стоманените листове.

— Доктор Лектър, седнете пак на пода с гръб към решетката, както преди.

— Господин полицай, ще имате ли нещо против да ме изчакате малко? Боя се, че пътуването се е отразило зле на храносмилането ми.

Произнасянето на тази фраза му отне много време.

— Дадено. — И Пембри се провикна към дъното на стаята: — Ще ви се обадим долу, щом я вземем.

— А може ли да го погледна?

— Ще ви извикаме.

Отново асансьорът, а сетне само музика.

Доктор Лектър извади тръбичката от устата си и я избърса в парче тоалетна хартия. Ръцете му не трепваха, дланите бяха съвършено сухи.

През годините, прекарани в затвора, благодарение на нескончаемата си любознателност доктор Лектър бе усвоил не едно тайно арестантско умение. През годините, след като разкъса медицинската сестра в балтиморската психиатрична болница, имаше само два пропуска в мерките за сигурност, и двата през почивните дни на Барни. Първия път един психиатър му даде за малко химикалката си, а сетне забрави да я прибере. Преди още човекът да е напуснал отделението, доктор Лектър натроши пластмасовата тръбичка и я изхвърли в клозета. А металният пълнител скри в навитото ръбче на дюшека си.

Единственият остър ръб в килията му бе грапавината върху главичката на единия болт, с който леглото бе закрепено за стената. Беше предостатъчно. След два месеца триене той успя да прореже необходимите му две успоредни резки, с дължина по половин сантиметър от началото на отворения край на тръбичката. Сетне я преряза на два и половина сантиметра от този край и отново пусна по-дългото парче в клозета. Барни не забеляза мазолите на пръстите му — резултат от дългите нощи усърдно триене.

Половин година по-късно един санитар забрави кламер от дебела тел върху документ, изпратен на доктор Лектър от адвоката му. Два и половина сантиметра от кламера влязоха в тръбичката, останалата част изчезна завинаги в клозета. А малката тръбичка, гладка и къса, не бе никак трудна за укриване в ръбовете на дрехите, между бузата и венеца или в ануса.

Сега, скрит зад хартиения параван, доктор Лектър почука с тръбичката по нокътя на палеца си, докато отвътре се подаде телчето. Следваше по-трудната част.

Промуши телчето до половината в тръбичката и крайно предпазливо го използува като лост, за да прегъне надолу ивичката метал между двете резки, без да я скърши. Силните му ръце внимателно извиваха метала. Хоп! Миниатюрната ивица метал вече бе под прав ъгъл на тръбичката. Той държеше в ръка ключ за белезници.

Доктор Лектър постави ръце зад гърба си и петнадесет пъти прехвърли ключа от едната в другата. После го върна в устата си и започна да си мие ръцете и педантично да ги бърше. Сетне с помощта на езика си скри ключа между пръстите на дясната ръка, защото знаеше, че докато ръцете му са отзад, Пембри няма да е в състояние да откъсне поглед от шестопръстата му лява ръка.

— Ако сте готов, и аз съм готов, господин полицай — каза доктор Лектър, седна на пода на килията, протегна ръце зад гърба си и ги промуши през решетките. — Благодаря, че ме изчакахте.

Стори му се, че произнесе дълга реч, но тя бе омекотена от музиката.

Чу Пембри зад гърба си. Полицаят опипа китката му — да не би да е намазана със сапун, — провери и другата. Сетне му надяна стегнато белезниците. Върна се при бюрото да вземе ключа от килията. През звуците на пианото доктор Лектър дочу подрънкването на ключовете във връзката, докато Пембри я вадеше от чекмеджето. Сега се връщаше, крачеше през нотите, пореше въздуха, гъмжащ от кристални звуци. Този път и Бойл беше с него. Доктор Лектър чуваше дупките, които те пробиваха в ехото на музиката.

Пембри провери повторно белезниците. Доктор Лектър чувстваше дъха му зад гърба си. Сега полицаят отключи килията и отвори вратата. Влезе Бойл. Доктор Лектър обърна глава и килията премина през зрението му със скорост, която му се стори забавена, но затова пък дребните подробности изпъкнаха с чудна яснота — Бойл до масата, подрънкващ ядосано разпилените прибори за храна върху подноса, недоволен, че трябва да разчиства. Касетофонът с неговите въртящи се ролки, салфетката на пода до завинтения крак на масата. През решетките доктор Лектър зърна с крайчеца на окото си коляното на Пембри, върха на гумената палка, провесена от колана му, докато той стоеше от външната страна на килията и придържаше вратата.

Доктор Лектър напипа ключалката на белезниците на лявата китка, пъхна ключето и го превъртя. Усети как пружината се освободи. Прехвърли ключа в лявата ръка, напипа втората ключалка, мушна ключа и го превъртя.

Бойл се наведе да вдигне салфетката от пода. Светкавично като челюсти на акула едната половина на белезниците щракна около китката на наведения полицай и докато той обръщаше очи към Лектър, другата половина вече бе заключена за завинтения крак на масата. Доктор Лектър се гмурна към вратата, докато Пембри опитваше да се измъкне иззад нея. Лектър блъсна с рамо желязната преграда в Пембри, който бе бръкнал в джоба си за нервопаралитичния газ, и тежестта и прикова ръката му към тялото. Лектър сграбчи дългия край на гумената палка и го повдигна. Използваше я за лост, който извиваше колана на Пембри и го затягаше здраво около кръста му. Едновременно го удари с лакът в гърлото му и впи зъби в лицето на полицая. Пембри опита да се отбранява с нокти. Носът и горната му устна бяха захапани от разкъсващите зъби. Лектър разтърси глава като куче-плъхомор и измъкна палката от колана на Пембри. Бойл крещеше откъм вътрешността на килията, седнал на пода, ровещ отчаяно в джоба си за ключа от белезниците. Напипа го, изтърва го, отново го улови. Лектър заби палката в стомаха на Пембри и той се смъкна по колене. Крещейки неистово, Бойл напъха ключа в едната ключалка, но Лектър се метна върху му, напръска го с газ, за да го умири, и докато полицаят се задъхваше, строши протегнатата му ръка с два удара на палката. Бойл опита да се завре под масата, но заслепен от газа, запълзя в обратна посока и за Лектър беше повече от лесно да го убие с няколко добре премерени удара.

Пембри бе успял да се изправи до седнало положение и сега плачеше. Доктор Лектър го погледна от горе на долу с червеноуста усмивка.

— Готов съм, ако вие сте готов, господин полицай — каза той.

Палката изсвистя в дъга, стовари се върху темето на Пембри и той се разтърси като халосана по главата риба.

Пулсът на доктор Лектър се покачи малко над сто, но почти веднага се нормализира. Той спря музиката и се ослуша.

Отиде до стълбите и отново се наостри уши. Претършува джобовете на Пембри, извади ключовете на бюрото, отвори всички чекмеджета. В най-долното намери служебните пистолети на двамата полицаи и — най-важното — в джоба на Бойл откри сгъваемо ножче.