Мълчанието на агнетата

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Катрин Бейкър Мартин лежеше долу в омразната непрогледност, трупаща се зад клепките и. Тя сънува на тревожни пресекулки, че е подгизнала от мрак, че той пъпли коварно и се процежда в носа и ушите и. Влажни пръсти тъмнило проникват във всяко отверстие на тялото и. Тя закрива с ръка устата и носа си, другата поставя върху вагината, впива я в бедрата, долепя едно ухо до рогозката, а второто принася в жертва на всепроникващия мрак. А с него долетя и звук, който рязко я разбуди. Познат, делови звук — шевна машина. Сменяща скоростта си. Отначало бавно, сега бързо.

Горе на партерния етаж свети — тя забеляза лекия жълт полумесец високо над себе си, където зееше капакът на кладенеца. Пуделът излая няколко пъти, долетя и нечовешкият глас, който му откликна приглушено.

Шиене. Шиенето нямаше място тук. Шиенето принадлежи на светлината. Слънчевата стая за шев от детските години на Катрин просветна гостоприемно в съзнанието и… жената, която я гледаше, милата леля Беа, с крак на шевната машина… малкото и коте подскача да улови издуващата се от ветреца завеса.

Гласът издуха спомена. Говореше лигаво на кученцето:

— Съкровище, незабавно остави това! Ще се набоцкаш с някоя карфица и тогава какво ще правим? Вече съм почти готов. Да, сладост моя. И ще получиш ко-кал-че, вкусно сладко кокалче, защото си най-послушното кученце-кукленце.

Катрин нямаше представа от колко време е в плен. Знаеше само, че на два пъти се ми — последния път застана на светло, искаше той да види тялото и. Не знаеше дали гледа надолу, защото светлината я заслепяваше. Гола, Катрин Бейкър Мартин представляваше зашеметяваща гледка, буквално момиче и половина, и тя си го знаеше. Искаше да я види. Искаше да се махне от ямата. Близо за ебане е близо за борба, прошепна тя и си го повтаряше, докато се миеше. Получаваше твърде малко храна и знаеше, че е по-добре да го стори, докато още има сили. Няма да му се даде. Ще може да го пребори. Дали няма да е по-добре първо да го наебе, много пъти, за да го обезсили? Знаеше, че ако само успее да увие крака около врата му, за секунда и половина ще го прати да гостува на Исуса. Ще съумея ли да го сторя? Да, по дяволите! Ще му откъсна топките, ще му избода очите. Ала отгоре нито звук. Тя привърши с миенето и си облече чист анцуг. Не последва отговор и на предложенията и когато съдът с вода за миене се залюля нагоре на тънката си връвчица и бе сменен от тоалетната кофа.

Тя чакаше сега, часове по-късно, заслушана в шевната машина. Не викаше. След време, може би след хиляда вдишвания и издишвания, го чу да се качва по стълбите. Все тъй разговаряше с кученцето, до слуха и долетя „…закуска, когато се върна“. Светлините остави запалени. И друг път го беше правил.

По пода на кухнята се чу топуркане. Кучето заскимтя. Катрин разбра, че той излиза от къщата. Понякога дълго време отсъствуваше.

Вдишване, издишване. Вдишване, издишване. Много пъти. Кученцето се разхождаше горе из кухнята, скимтеше, влачеше някакъв предмет по пода, дрънчеше с нещо — може би купичката си за храна. Стържене откъм тавана. И отново лай — откъслечни джавкания, този път не тъй ясни както преди, когато животното беше в кухнята. Защото то вече не беше там. Беше отворило с нос вратата и сега гонеше мишки из мазето, както бе правило и преди, когато той напускаше къщата. Долу в мрака Катрин Мартин усети под себе си рогозката. Намери парче кокоши кокал и го подуши. Едва се удържа да не оглозга парченцата полепнало месо и хрущял. Подържа го в уста, за да го затопли. Изправи се на крака, олюлявайки се в замайващата тъмнина. В стръмната яма разполагаше само с рогозката, анцуга, в който беше облечена, пластмасовата кофа и нейната тънка памучна връвчица, проточена нагоре към бледожълтата светлина.

Беше обмисляла всичко през всеки миг, когато бе в състояние да разсъждава. Протегна се доколкото стигаше нагоре, и сграбчи връвта. Дали да я дръпне рязко, или постепенно да я изтегли? И за това бе мислила в продължение на безброй вдишвания и издишвания. По-добре да дърпа равномерно.

Памучната връв се оказа далеч по-дълга, отколкото си представяше. Тя отново се протегна нагоре, докъдето стигаше, и затегли, като пазеше равновесие с ръце и се надяваше, че въжето се разнищва там, където се търка о дървения ръб на отвора.

Продължи да го трие, докато я заболяха раменете. Дръпна, връвта се изопна, после се отпусна. „Моля те, скъсай се някъде високо.“ Пук, и падна върху лицето и.

Клекнала на пода, с връвта върху главата и рамото и, тя установи, че светлината не достига, за да види с колко разполага. Не бива да я омотае. Внимателно я нави около лакътя си и я положи на пода. Четиринайсет лакътя. Здраво завърза кокошето кокалче за онова място, където връвта се затягаше около дръжката на кофата.

Сега предстоеше най-трудното.

„Внимавай“. Катрин имаше чувството, че се опитва да оцелее в малка лодка сред бушуващ океан.

Завърза скъсания край за кръста си, като затегна възела със зъби.

Отдалечи се, доколкото можеше от връвта. Уловила дръжката на кофата, тя я залюля в широка парабола и я метна право нагоре към едва видимия диск светлина. Пластмасовата кофа не улучи отвора и падна отново долу, като я удари по лицето и рамото. Кучето се разлая по-силно. Тя спокойно разпростря отново въжето и повторно метна кофата. После още веднъж. При третото си падане улучи счупения и пръст. Катрин се облегна на стената, докато премине рязкото призляване. И четвъртия път кофата се стовари върху и но не и петия. Сега беше някъде там върху дървения капак редом със зиналия отвор. На какво разстояние от него? Спокойно. Тя дръпна едва-едва. Завъртя леко въженцето, докато чу подрънкването на кофата о дървото.

Кученцето излая още по-силно.

Само да не дръпне толкова силно, че да прекатури кофата през ръба. Трябва обаче да я докара досами него. Тя затегли постепенно.

Кученцето бе сред огледалата и манекените в близката подземна стая. Душеше парчетата кожа под шевната машина. После се прехвърли на огромния дървен гардероб. Хвърляше погледи към другия край на мазето, откъдето долитаха звуците. Мяташе се към мрака, за да излае, и отново се връщаше при машината.

Чу се глас, а ехото му отекна в подземието:

— Съкрооовищеее!

Кученцето изджавка и подскочи на място. Тлъстото му телце се разтресе от лай. Звучна влажна целувка.

То погледна нагоре към кухнята, но звукът не бе дошъл оттам.

Мляс-мляс, сякаш някой се хранеше. — Ела, Съкровище, ела, миличка!

На пръсти, с наострени уши, то нагази в мрака. Мляс-мляс.

— Ела, миличка, ела, моето момиче! Кучето надуши кокала, завързан за дръжката на кофата. Задращи по стената на кладенеца и заскимтя. Мляс-мляс-мляс.

Пуделчето скочи върху дървения капак. Мирисът се разнасяше от мястото между кофата и дупката. То излая тъжно, нерешително. Кокалът леко помръдна.

Като клекна и завря нос между лапичките си, то размаха яростно опашка. Излая още два пъти, метна се върху вкусното пиле и впи зъби в него. Кофата обаче се опитваше да го избута от плячката. Кучето изръмжа страховито и обкрачи дръжката, заби още по-здраво острите си зъби в кокала. Внезапно кофата го блъсна грубо, събори го, то опита да се изправи, тя отново го бутна, то се сборичка с нея, едното черно краче и дупето увиснаха през отвора, ноктите застъргаха отчаяно дървото, а кофата се плъзгаше, залости се в отвора заедно със задните крака на кучето. То се измъкна нагоре, тя се хлъзна през ръба и се гмурна, избяга в дупката заедно с пилешкото кокалче. Пуделът излая сърдито към дълбочината, лаят му гръмко отекна в кладенеца. После млъкна и наклони глава на една страна. Беше дочуло познат звук. Слезе бързо-бързо от капака и хукна нагоре по стълбите, джавкащо щастливо по посока на хлопналата се външна врата.

Сълзите на Катрин Бейкър Мартин опариха бузите и, стекоха се надолу, навлажниха анцуга отпред на гърдите, затоплиха ги и тя повярва, че ще умре.