Мълчанието на агнетата

ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Келнерът буташе пред себе си количката по дебелия килим в коридора на хотел „Маркъс“.

Спря и почука тихо с пръсти, облечени в бели ръкавици, на вратата на апартамент 91. Наклони глава и повторно почука, за да го чуят през носещата се отвътре музика на Бах в изпълнение на Глен Гулд.

— Влезте!

Господинът с превръзката на носа беше по халат и пишеше нещо, седнал пред писалището.

— Оставете количката до прозореца. Мога ли да видя виното?

Келнерът му го донесе. Господинът го поднесе към светлината на лампата, долепи гърлото до бузата си.

— Отворете бутилката, но я оставете върху леда — каза той и добави щедър бакшиш към сметката, която подписа. — Сега няма да го опитам.

Не искаше келнерът да му поднася виното за опитване — каишката на часовника му миришеше прекалено силно за чувствителното му обоняние.

Доктор Лектър беше в отлично настроение. Седмицата мина като по мед и масло. Външността му се променяше точно както той предвиждаше и веднага щом се изчистеха леките синини, щеше да свали превръзките и да си направи снимки за паспорт.

Той сам свърши цялата работа — леки силиконови инжекции в носа. Силиконовият гел се набавя без рецепта, но това не се отнасяше за спринцовките и новокаина. Той обаче се справи със затруднението, като задигна попълнена рецепта от една претоварена с работа аптека близо до болницата. След това забели драсканиците на лекаря с най-обикновено мазило за машинописни грешки и направи ксерокопие на празната бланка. Първата рецепта, която написа след това, беше копие на откраднатата, която върна незабелязано в аптеката, за да не усетят липсата.

Боксьорският вид, който придоби финият му нос, не радваше окото, а и знаеше, че силиконът може да се измести, ако не е предпазлив, но щеше да издържи до пристигането му в Рио де Жанейро.

След като се посвети на своето хоби — много преди да го арестуват, — доктор Лектър се подготви за евентуалните времена, когато щеше да бяга от закона. В стената на дървена вила на брега на Сускуихана скри пари и документи с друга самоличност, в това число паспорт за чужбина. Не забрави и козметичните средства, с които се беше дегизирал за снимката на паспорта. Срокът му сигурно бе изтекъл, но лесно можеше да се поднови.

Тъй като предпочиташе да мине през митницата като част от туристическо стадо с еднакви огромни значки на гърдите, той вече се бе записал в организирана екскурзия с кошмарното наименование „Южноамериканско великолепие“, която щеше да го отведе в Рио.

Да не забрави да напише чек от името на покойния Лойд Уайман, с който да плати за хотела. Това щеше да му даде още пет дни, докато чекът се влачи из банките. Кредитната карта веднага влизаше в компютъра.

А тази вечер наваксваше с писмата, които имаше да пише и които щеше да препрати чрез специална служба в Лондон.

Първо написа благодарствено писъмце на Барни за множеството услуги, които му беше сторил в болницата, и добави към него щедър бакшиш.

Сетне писа на доктор Фредерик Чилтън, понастоящем под специална федерална защита, като му намекна, че в най-скоро време ще го навести. След тази визита, писа той, болницата ще трябва да татуира инструкциите за хранене върху челото на Чилтън, за да не хаби хартията.

Накрая си наля чашка великолепно „Батар-Монтраше“ и се зае да пише на Кларис Старлинг.

Доктор Лектър докосна устни с писалката. Погледна навън към нощното небе и се усмихна.

Далече на изток, на брега на Чесапийк, Орион се виждаше високо в ясната нощ, над голямата стара къща и стаята със запалена камина, чийто огън пулсираше меко н унисон с вятъра над комина. На широкото легло имате разхвърляни пухени юргани, а върху тях и под тях — няколко грамадни кучета. Друга издутина може би беше Ноубъл Пилчър, но кой знае — трудно бе да се определи н полумрака. Ала лицето върху възглавницата, розовеещо от светлината на огъня, несъмнено бе на Кларис Старлинг и тя спеше дълбоко, сладко насред мълчанието на агнетата.