Мълчанието на агнетата

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Доктор Лектър седеше до масата си и прелистваше пощата. Когато не гледаше в нея, на Старлинг и беше по-лесно да доближи до клетката му.

— Докторе.

Той вдигна пръст — да изчака. Когато изчете писмото, постоя замислен, опрял палеца на шестпръстата си ръка на брадичката, а показалеца — на сгъвката на носа си.

— Как разбираш това? — попита и пъхна писмото в подноса.

Беше от Патентното бюро на САЩ.

— Отнася се за моя часовник-разпятие — поясни доктор Лектър. — Не ми дават патент, но ме съветват да извадя авторски права върху циферблата. Ето, виж. — Постави в подноса рисунка колкото книжна салфетка и Старлинг я издърпа. — Сигурно си забелязала, че при повечето разпятия ръцете сочат три без четвърт или най-много два без десет, докато краката са на шест часа. На този часовник обаче ръцете на Исус се въртят, както е на кръста, и показват времето също като на часовниците с образа на Мики Маус. Краката са на шест, а горе в ореола се върти секундната стрелка. Как ти се струва?

Анатомичната рисунка беше изключително добра. Главата беше нейната — на Старлинг.

— Когато се намали до размера на циферблат, много от подробностите ще се изгубят — каза тя.

— За жалост си права, но защо да не стане на стенен часовник?. Смяташ ли, че е безопасно, без да имам патент?

— Механизмът ще е кварцов, а той е вече патентован. Не съм сигурна, но според мен патенти се издават само за уникални механични изобретения, а за рисунки и други подобни се искат авторски права.

— Все пак не си юристка. За ФБР вече не се изисква юридическо образование.

— Нося ви предложение. — Старлинг отвори чантата Зададе се Барни. Тя побърза да я затвори. Завидя на непоклатимото спокойствие на санитаря. В очите му прочете значителна доза интелигентност.

— Извинете за безпокойството — каза той, — но щом като ще имате работа с документи, разполагаме с малко бюрце, по-скоро нещо като ученически чин, ей тук в килера. Искате ли го?

Отново ученичка. Да или не?

— Ще можем ли да разговаряме сега, доктор Лектър? Докторът вдигна разтворена длан в знак на съгласие.

— Добре тогава, Барни. Благодаря ти. Най-сетне седна, а Барни се отдалечи на безопасно разстояние.

— Доктор Лектър, сенатор Мартин има за вас забележително предложение.

— Това аз ще преценя. Нима успя да разговаряш с нея толкова скоро?

— Да. Тя ви дава всичко, което е във възможностите и, и то не подлежи на търгуване — едно-единствено предложение.

Тя вдигна очи от чантата.

Доктор Лектър, убиец на деветима души, беше разперил пръсти под носа си и я наблюдаваше. Зад погледа му надничаше бездънна нощ.

— Ако ни помогнете да открием Бъфало Бил навреме, за да спасим Катрин Мартин, без да и бъде сторено нещо, получавате следното: прехвърляне в болницата на ветераните в Онида Парк, щата Ню Йорк, в килия с изглед към гората. Максималните охранителни мерки ще останат в сила. Към вас ще се обръщат за мнение по писмени психо-тестове на някои от федералните затворници, макар и не непременно от същата болница. Преценките си ще давате на сляпо, без имена. Ще имате разширен достъп до книги. — Тя вдигна очи. Мълчанието понякога е равносилно на подигравка. — Най-доброто обаче, най-забележителното е следното: веднъж годишно ще можете да напускате болницата и да прекарвате една седмица ето тук. — Тя пъхна картата в подноса, но той не я изтегли. — Плъм Айланд — продължи Кларис. — Всеки следобед през тази седмица ще можете да се разхождате по плажа и да плувате в океана, като охраната няма да е по-близо от седемдесет метра, но пък от друга страна, ще е съставена от командоси. Това е всичко.

— А ако откажа?

— Ами може да ви разрешат да си залепите тук тапет с красив пейзаж. Ще освежи обстановката. Ние не разполагаме с нищо, с което да ви заплашим, доктор Лектър. Това, което мога да ви предложа, е начин да видите дневна светлина.

Тя не вдигна очи. Не и се искаше да изпробват силата на погледите си. В края на краищата това не бе конфронтация.

— Ще се съгласи ли Катрин Мартин да дойде при мен и да разговаряме за нейния похитител, ако реша да публикувам нещо? Да разговаря тъкмо с мен?

— Да. Струва ми се, че мога да поема обещание от нейно име.

— Защо си толкова сигурна?

— Аз лично ще я доведа.

— Ако тя се съгласи.

— Но преди това ще трябва да я попитаме, нали? Той издърпа подноса.

— Плъм Айланд. „Център за животински болести в Плъм Айланд“. Федерален изследователски център по шап. Така пише тук. Звучи прелестно.

— Това е само част от острова. Там има освен това хубави плажове и жилища. През пролетта речните птици вият там гнезда.

— Речните птици, казваш — въздъхна доктор Лектър, наклони едва-едва глава и докосна с червен език средата на червената си устна. — Ако ще преговаряме, Кларис, искам пак да направим размяна. Аз ще ти кажа нещо, ти ще ми кажеш нещо.

— Добре. Хайде.

Наложи се да чака цяла минута, преди той да продължи:

— Гъсеницата се превръща в какавида. След това излиза от своята тайна съблекалня като красив имаго. Знаеш ли какво е имаго, Кларис?

— Зряло крилато насекомо.

— И какво още?

Тя сви рамене.

— Това е термин от психоанализата. Имагото е образът на родителя, погребан в подсъзнанието още от нулева възраст и обвързан с обичта на детето. Думата произлиза от восъчните бюстове на предците, които древните римляни са носели по време на погребалните шествия… Дори флегматичният Крофорд трябва да открие смисъл в какавидата на насекомото.

— Няма за какво да се заловим. Най-много да сравним абонаментите за ентомологични издания със списъците на известни сексуални престъпници.

— Първо, да оставим настрана Бъфало Бил. Терминът е заблуждаващ и няма нищо общо с личността на човека, когото издирвате. За удобство, нека го наричаме просто Били. Ще ти кажа накратко какво мисля. Готова ли си?

— Да.

— Смисълът на какавидата е промяната. От червей в пеперуда или нощна пеперуда. Били смята, че иска да се промени. Прави си женски костюм от истински жени. Оттук нуждата от по-едри жертви — необходими са му такива, от които да скрои достатъчно широка дреха. Броят на жертвите говори, че в неговите очи промяната е цял низ от смени на перушината. Всичко това извършва в двуетажна сграда. Разбра ли защо?

— Отначало ги е обесвал от горната площадка на стълбището.

— Точно така.

— Доктор Лектър, никога досега не съм срещала връзка между транссексуализма и насилието. Обикновено транссексуалистите са кротки и пасивни.

— Така е, Кларис. При тях се наблюдава понякога тенденция към хирургическо пристрастяване — в козметично отношение е трудно да задоволиш транссексуалиста, но горе-долу с това приключва. Били обаче не е същински транссексуалист. Ти си вече много близо до истината, Кларис, до начина, по който ще го заловите. Даваш ли си сметка?

— Не, доктор Лектър.

— Е, добре. В такъв случай няма да имаш нищо против да ми разкажеш какво стана с теб след смъртта на баща ти.

Старлинг се загледа в издраскания плот на чина.

— Отговорът едва ли се съдържа в твоите бумаги, Кларис.

— Майка ни съумя да се грижи за нас повече от две години.

— Какво работеше?

— През деня чистеше в един мотел, а вечер готвеше в закусвалня.

— Сетне?

— Отидох да живея в Монтана при една нейна братовчедка и мъжа и.

— Само ти?

— Аз бях най-голямата.

— Градската управа с нищо ли не ви помогна?

— Дадоха ни чек за петстотин долара.

— Странно, че не е бил застрахован. Кларис, ти спомена, че баща ти излизал от пикапа си, когато го застреляли.

— Да.

— Не е ли разполагал с патрулна полицейска кола?

— Не.

— През нощта ли се е случило?

— Да.

— Не е ли имал пистолет?

— Не.

— Кларис, той е работел нощем с пикап, въоръжен със старовремска пушка… Я ми кажи, той не носеше ли закачен на колана си един специален часовник? От онези, за които из целия град на определени места има занитени ключове и ти ги пъхаш в часовника си, за да знае градската управа, че не си заспал? Кажи, Кларис, баща ти носеше ли такъв часовник?

— Да.

— Значи е бил нощен пазач, нали, Кларис? Не е бил никакъв шериф. Ако ме излъжеш, веднага ще разбера.

— В трудовата му характеристика пишеше нощен шериф.

— Какво стана с него?

— С кого?

— С часовника. Какво стана с него след смъртта на баща ти?

— Не си спомням.

— Ако си спомниш, ще ми кажеш ли?

— Да. Чакайте… Кметът дойде в болницата и помоли майка да му върне часовника и значката на татко. — Старлинг дори не подозираше, че това се е таяло в паметта и. Кметът, с неговия елегантен костюм и военни обувки. Мръсникът му с мръсник. — Е, време е за размяната, доктор Лектър.

— За част от секундата май ти се стори, че си го измисляш, а? Не, Кларис, когато си измисляш, не боли така. Та ставаше дума за транссексуалисти. Ти каза, че насилието и деструктивното поведение не са статистически характеристики на транссексуализма. Вярно е. Спомняш ли си какво си говорихме за гнева, който се бърка с похотта? Били не е транссексуален, Кларис, но се смята за такъв и се опитва да бъде такъв. Според мен се е опитвал да бъде и много други неща.

— Споменахте, че тук някъде наблизо е ключът към начина, по който ще го заловим.

— Съществуват три основни медицински центъра в тази страна, където се извършват транссексуални операции — „Джонс Хопкинс“, Минесотския университет и Медицинския център в Кълъмбъс. Не бих се изненадал, ако е подавал молба в някой от тях за хирургическа смяна на пола, но му е било отказана.

— На какво основание биха му отказали?

— Бързо съобразяваш, Кларис. Първото основание ще е наличието на полицейско досие. Това автоматично дисквалифицира кандидата, освен ако извършеното престъпление е незначително и е свързано с проблеми на сексуалната ориентация. Например носене на женски дрехи на публично място или нещо такова. Ако обаче е лъгал относно наличието на сериозно престъпно минало, лесно ще бъде уличен.

— Как?

— Искаш да знаеш, за да можеш да ги пресееш, нали?

— Да.

— Защо не питаш доктор Блум?

— Предпочитам вас.

— Какво ще получиш в замяна на това, Кларис? Повишение? Сега какво си? Агент девета степен? Какво получават в днешно време за награда нещастните агенти девета степен?

— Преди всичко ключ за входната врата. Та как ще се прояви това при диагнозата?

— Хареса ли ти в Монтана, Кларис?

— Не беше лошо.

— А как ти се видя мъжът на братовчедката на майка ти?

— Различни бяхме.

— Те какви бяха?

— Съсипани от работа.

— Други деца имаха ли?

— Не.

— Къде живеехте?

— В едно ранчо.

— За овце?

— Овце и коне.

— Колко време остана там?

— Седем месеца.

— На колко години беше?

— На десет.

— Оттам къде отиде?

— В Дома за деца към лютеранската църква. В Боузман.

— Истината ми кажи.

— Говоря истината.

— Заобикаляш истината. Ако си уморена, можем да поговорим пак към края на седмицата. На мен лично вече ми доскуча. Или предпочиташ сега?

— Сега, доктор Лектър.

— Добре. Едно детето отпращат далеч от майка му да живее в ранчо чак в Монтана. В ранчото отглеждат овце и коне. Мъчно му е за майката, възбудено е от присъствието на животните…

Доктор Лектър разпери широко ръце и прикани Старлинг да продължи разказа.

— Беше прекрасно. Имах си собствена стая с индианска черга на пода. Позволяваха ми да яздя една кобила… Тя не беше добре със зрението. Всички коне страдаха от нещо. Едни бяха куци, други — болни. Някои от тях бяха съжителствали с деца през целия си живот и сутрин цвилеха по мен, щом ме зърнеха на път за училище.

— А после?

— Открих нещо в хамбара. Там имаше една стаичка, в която държаха разни вещи, та в нея попаднах на… отначало помислих, че е стар шлем. Когато го свалих от полицата, видях, че на него пише: „Безболезнен умъртвител за коне“. Имаше формата на звънец, а най-отгоре дупка, през която да се стреля. Калибърът май беше 32.

— Да не би в това ранчо да са угоявали коне, предназначени за унищожение, Кларис?

— В ранчото ли ги убиваха?

— Само тези, които отиваха за лепило и тор. Побират се шест в камиона, когато са мъртви. А другите, от които се произвеждаше храна за кучета, откарваха нанякъде живи.

— Какво стана с кобилата, която си яздела из двора?

— Заедно избягахме.

— Докъде стигнахте?

— До диагностицирането, което очаквам да ми разкриете.

— Известно ли ти е как става тестуването на кандидати от мъжки пол за трассексуална хирургична намеса?

— Не.

— Щеше да ми е по-лесно, ако имах подръка някои от правилниците на специализираните центрове, но като начало слушай: тестовете най-често включват Скалата на Вехслер за интелигентност, „Къща-Дърво-Човек“, „Роршах“, „Автопортрет“, Тематичната аперцепция, теста от Минесота и някои други… май че и на Дженингс, дето го разработи Нюйоркският университет. На теб ти трябва нещо, което веднага да ти проясни нещата, нали, Кларис?

— Да, и предпочитам да е възможно най-бързо.

— Чакай тогава… Нашата хипотеза е, че търсим мъж, който ще даде при тестовете резултати, различни от истинския транссексуалист. Значи при „Къща-Дърво-Човек“ той няма да нарисува първо женска фигура. Транссексуалните мъже почти неизменно рисуват най-напред жена и — което е типично за тях — обръщат голямо внимание на украшенията. А мъжките им фигури са крайно стереотипни. Изключение правят, когато рисуват Мистър Америка, но иначе нищо особено. При рисунката на къщата ще познаем нашия човек по това, че ще липсват елементите на розовото бъдеще — бебешка количка отпред, перденца по прозорците, цветя в градината. Истинските транссексуалисти рисуват два вида дървета — пищни върби и дървесни кастрати. При тях онези дървета, които са срязани от края на рисунката или ръба на хартията, тоест кастрационните образи, са изпълнени с живот. Това са буйни, плодоносни дънери. Тази разлика е много важна. Техните кастрати нямат нищо общо с изплашените, мъртви, обезобразени дръвчета, нарисувани от душевно разстроени хора. Та думата ми е, че дървото на Били ще бъде нещо страшно. Да не би да бързам много?

— Не, доктор Лектър.

— На автопортрета си транссексуалистът почти никога не се изобразява гол. Да обобщя ли?

— Да, ще ви бъда признателна.

— Опитай се да получиш списък на хората, отхвърлени от трите центъра за промяна на пола. Първо провери онези, на които е било отказано поради престъпно минало, а сред тях обърни специално внимание на взломаджиите. Търси също тежки психически проблеми в детството, свързани най-вече с насилие. След това започни с тестовете. Търсим бял мъж, който вероятно е под трийсет и пет годишен, едър. Но той не е транссексуален, Кларис. Само се мисли за такъв и сега е озадачен и много сърдит, задето са го отхвърлили и не искат да му помогнат. Това е всичко, което ще ти кажа, докато не прочета делото. Нали ще ми го оставиш?

— Да.

— И снимките.

— Те са вътре.

— Тогава тичай, Кларис, и се възползувай от това, което вече имаш. Да видим как ще се справиш.

— Иска ми се да знам как вие…

— Не. Не бъди лакома или ще обсъдим всичко чак другата седмица. Ела веднага щом отбележиш някакъв напредък. Или ако не го направиш. И още нещо… Кларис?

— Да?

— Следващия път ще ми кажеш две неща. Първо — какво стана с коня. А второто, за което се питам, е… Как контролираш яростта си?

Дойде Алонсо да я вземе. Тя държеше бележките си, притиснати до гърдите, вървеше с приведена глава, опитваше се да не забрави нищо. Копнееше за чист въздух, затова дори не погледна към кабинета на Чилтън, докато бързаше да напусне болницата.

А лампата в кабинета на доктор Чилтън светеше. Под вратата му се виждаше ивица светлина.