Мълчанието на агнетата

ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Кабинетът на Джак Крофорд във вашингтонската централа на ФБР беше боядисан в потискащо сиво, но затова пък имаше големи прозорци.

Той стоеше пред тях и се взираше в списъка, отпечатан на проклетия матричен принтер — сто пъти им бе казал да го разкарат.

Беше дошъл направо от погребалния дом и цяла сутрин бе работил. Подкани норвежците да побързат със зъбната картина на изчезналия моряк Клаус, поразмърда хората в Сан Диего да проверят кои са близките познати на Бенджамин Распай от Консерваторията, където бе преподавал, и вдигна скандал на митницата, която отдавна трябваше да е проверила кой е нарушавал разпоредбите за внос на живи насекоми.

Пет минути след пристигането му на работа заместник-директорът на ФБР Джон Голби надникна през вратата да му каже:

— Джак, всички мислим за теб. Благодарим ти, че дойде на работа. Кога ще бъде службата?

— Бдението е утре вечер, а църковната служба е насрочена за неделя в единайсет.

Голби кимна.

— Правим дарение на УНИЦЕФ в памет на Бела. Как предпочиташ да я пишем, — Филис или Бела?

— Бела, Джон. Нека бъде Бела.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Крофорд поклати глава.

— Просто ще работя. Искам само да работя.

— Дадено. — Голби изчака от приличие десетина секунди. — Фредерик Чилтън е поискал закрила от ФБР. Страхува се от посегателство срещу личността му.

— Много се радвам. Джон, някой от балтиморското бюро разговаря ли с Евърет Йоу, адвоката на Распай? Той може да знае нещо за приятелите на Распай.

— Да, цяла сутрин са го разпитвали. Току-що изпратих доклада им на Бъроус. Нашият директор включва Лектър в списъка на най-търсените престъпници. Е, Джак, ако имаш нужда от нещо…

Голби помръдна с вежди, махна с ръка и изчезна заднишком.

Ако имаш нужда от нещо.

Крофорд се обърна към прозорците. Харесваше гледката. Пред него беше прекрасната сграда на старата поща, където бе изкарал част от стажа си. Вляво беше старата централа на ФБР. В деня на връчването на дипломите целият курс мина в редица по един през кабинета на Дж. Едгар Хувър и той се ръкува с всеки от випускниците. Тогава го видя за пръв и последен път. На другия ден се ожени за Бела.

Бяха се запознали в италианския град Ливорно. Той беше в американската армия, а тя бе служителка на НАТО. Тогава се казваше Филис. Разхождаха се по кейовете и един лодкар извика по неин адрес: „Бела!“ Оттогава завинаги остана за него Бела. Филис я наричаше само когато се спречкваха.

Бела е мъртва. Това би трябвало да промени гледката от този прозорец. Не е справедливо пейзажът да е същият.

„Защо ми погоди такъв номер, по дяволите? Ох, Бела, очаквах го, знаех, че всеки момент ще се случи, но ако знаеш как боли!“ Дано Бела да е някъде, където и е добре. Дано надзърта в сърцето му.

Телефонът издрънча. Вътрешна линия.

— Господин Крофорд, някой си доктор Данилсън.

— Дай го. — Включване. — Джак Крофорд на телефона, докторе.

— Сигурна ли е тази линия, господин Крофорд?

— Да. Поне откъм нас.

— И нищо не записвате, нали?

— Не, доктор Данилсън. Казвайте каквото има.

— Искам да бъде кристално ясно, че това няма нищо общо с някого, който е бил пациент на „Джонс Хопкинс“.

— Дадено.

— Ако от това излезе нещо, искам да разясните на обществеността, че той не е транссексуален и няма нищо общо с нашата институция.

— Добре. Както кажете.

Говори, надуто копеле! Крофорд бе готов да обещае всичко.

— Той блъсна доктор Първис.

— Кой, доктор Данилсън?

— Подаде молба при нас преди три години под името Джон Грант от Харисбърг, Пенсилвания.

— Описание?

— Тогава беше на трийсет и една години. Метър и осемдесет и два, осемдесет и шест килограма. Направи тестовете и даде добри резултати на Вехслеровата скала за интелигентност, но психологичният и личните разговори бяха съвсем различна история. Неговите „Къща-Дърво-Човек“ и Тематичната аперцепция отговарят изцяло на показателите, които ми дадохте. Оставихте ме с впечатлението, че зад тази теория стои Алан Блум, но, всъщност е Ханибал Лектър, нали?

— Продължавайте, докторе.

— Съветът и без това щеше да го отхвърли, но докато се съберем да обсъдим кандидатурата му, тя вече висеше на косъм, защото проверката на личността си беше изиграла ролята.

— По какъв начин?

— Ние винаги се допитваме до полицията в родния град на кандидата. Оказа се, че полицията в Харисбърг го издирва за две нападения срещу хомосексуалисти. Втория едва го спасили. Адресът, който ни даде, се оказа на пансион, където отсядал от дъжд на вятър. Полицията свалила оттам отпечатъци от пръстите му, намерили и квитанция за закупен бензин, на която фигурирал номерът на шофьорската му книжка. Името му съвсем не бе Джон Грант, той просто ни бе излъгал. А след една седмица причака доктор Първис пред сградата на клиниката, блъсна го и го събори. От чиста злоба.

— Как му е името, доктор Данилсън?

— За по-сигурно ще ви го продиктувам по букви. Д-Ж-Е-Й-М Г-Ъ-М.