Мълчанието на агнетата

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Катрин Бейкър Мартин лежеше на дълбочина пет метра под пода на мазето. Тъмнината отекваше от дишането и, от ударите на нейното сърце. Понякога ужасът смразяваше съществото и, друг път бе в състояние да мисли. Знаеше, че е отвлечена, но не и от кого. Знаеше, че не сънува — в пълния мрак чуваше шума на клепачите си, когато се отваряха и затваряха.

Сега се чувствуваше по-добре, отколкото когато дойде на себе си първия път. Ужасният световъртеж изчезна и вече знаеше, че въздухът ще и стигне. Можеше да различи кое е горе и кое долу, имаше усещане за положението на тялото си.

Боляха я рамото, бедрото и коляното, защото бяха притиснати о циментовия под, на който лежеше. Значи тази страна е долу. Горе беше грубата рогозка, под която се пъхна при последния интервал ослепителна светлина. Пулсирането в главата и отслабна и истински я боляха вече единствено пръстите на лявата ръка. Знаеше, че безименният е счупен.

Беше облечена в непознат за нея анцуг на баклавички. Беше чист и миришеше на препарат за омекотяваме на тъкани. Подът също беше чист, с изключение на кокошите кокали и парченцата зеленчук, които нейният похитител и хвърли през дупката. Единствените други предмети бяха рогозката и пластмасовата кофа за тоалетни нужди, към чиято дръжка беше завързан канап. На пипане и заприлича на памучна кухненска връв. Водеше нагоре в мрака, докъдето стигаше с ръка.

Катрин Мартин можеше да се движи свободно, само дето нямаше къде да отиде. Подът, на който лежеше, бе овален, приблизително два и половина на три метра, с малък отточен канал в средата. Това бе дъното на дълбока покрита яма. Гладките циментови стени бяха с лек наклон навътре.

Отгоре се разнесоха звуци — или може би беше собственото и сърце? Не, съвсем ясно се чуваха звуци. Дупката, в която я държаха, се намираше точно под кухнята. Сега по пода над нея отекнаха стъпки, шум от течаща вода, драскане на кучешки нокти по линолеума. Сетне тишина до момента, в който през отворения люк над главата и се появи блед диск жълта светлина — осветлението в подземния етаж бе запалено. Последва ослепителна светлина в ямата и този път тя седна, преметнала рогозката през коленете си, решена да се огледа, опитваща се да надзърне през пръстите си, докато очите и се приспособяваха, а сянката и се полюшваше край нея — фенерът бе спуснат вътре в дупката, окачен на връв високо горе.

Тя се отдръпна, когато тоалетната кофа помръдна, повдигна се, залюля се нагоре на слабата връвчица, завъртя се бавно, докато се издигаше към светлината. Катрин се опита да преглътне страха, но вкара прекалено много въздух в дробовете си. Въпреки това успя да проговори:

— Моето семейство ще ви плати. В брой. Майка ми ще ви плати и дума няма да пророни. Ето нейния… Ох! — Над главата и изплющя тъмна сянка, но се оказа само една хавлиена кърпа. — Ето нейния личен телефонен номер. Двеста и две…

— Измий се.

Беше същият нереален глас, който бе чула да говори на кучето. Втора кофа се спусна в ямата, завързана на връвчица. Лъхна я на топла сапунена вода.

— Съблечи се и се измий навсякъде, иначе ще те мия с маркуча. — И по-глухо, встрани, на кучето: — Нали, Съкровище, ще получи маркуча, и още как!

Катрин Мартин отново чу стъпки и потропване на кучешки лапи на горния етаж. Двойните образи, които виждаше при първоначалното запалване на светлините, изчезнаха. Колко ли е високо капакът? Фенерът на здрава връв ли е окачен? Ще успее ли да го достигне с анцуга, или може би да опита с пешкира? По дяволите, трябваше да стори нещо. Стените бяха прекалено равни — гладка тръба, водеща нагоре.

Единственото нарушение в тази безупречно гладка повърхност бе някаква пукнатина в цимента, на трийсетина сантиметра над мястото, което тя достигаше с ръка. Нави рогозката колкото можа по-стегнато и я овърза с пешкира. Олюлявайки се несигурно, стъпи отгоре и, посегна към цепнатината, успя да впие нокти в нея, за да запази равновесие, и присви очи нагоре, към светлината. Беше не фенер, а малък прожектор, провесен на двайсетина сантиметра надолу в ямата, почти три метра над протегнатата и ръка. Със същия успех можеше да е луната. Рогозката се огъна под краката и — за да запази равновесие, тя впи още по-здраво нокти в пукнатината. Докато скачаше долу, нещо като люспа прелетя покрай лицето и.

Покрай прожектора се спусна маркуч. Изплющя струя ледена вода — предупреждение.

— Измий се. От горе до долу.

В кофата плуваше гъба и найлоново шише със скъп вносен омекотител за кожата. Тя изпълни нареждането, с настръхнали ръце и бедра, с набръчкани от хладния въздух зърна на гърдите. Клекна до кофата с топла вода досами стената и започна да се мие.

— Сега се избърши и втрий крема в кожата си. Навсякъде! Добре го втрий!

Кремът беше топъл от водата. От неговата влажност анцугът полепна за кожата и.

— А сега прибери боклука и измий пода.

Тя изпълни и тази заповед, събра пилешките кокали и граховите зърна. Сложи ги в кофата и забърса мазните петна от цимента. Забеляза още нещо до стената — люспата, която падна от пукнатината в стената. Беше човешки нокът, покрит с флуоресцентен лак.

Кофата заложна да се издига нагоре.

— Майка ми ще ви плати — повтори Катрин. — Без да поставя условия. Ще ви плати достатъчно, за да бъдете богат. Ако е някаква кауза, иранска или палестинска, или може би „Черно освобождение“, тя и за нея ще даде пари. Трябва само…

Светлината изгасна. Внезапен и пълен мрак.

Катрин се намръщи и изохка, когато тоалетната кофа тупна до нея. Седна на рогозката, а мислите и запрепускаха из главата. Имаше сигурното усещане, че похитителят и е сам и е бял. Беше се опитала да му внуши, че няма представа колко са на брой, какъв е цветът на кожата му, че спомените от паркинга са били изтрити от ударите по главата. Надяваше се той да повярва, че нищо няма да го заплашва, ако я пусне на свобода. Умът и работеше, работеше, докато накрая проработи прекалено добре: нокътят! Някой е бил тук преди нея. Жена. Къде ли е сега? Какво и е сторил?

Ако не беше шокът и дезориентацията, щеше да се досети много по-рано. Омекотителят за кожата я наведе в правилна посока. Кожа. Тя проумя в чий плен се намира. Прозрението я обля като вряла вода и тя започна да пищи, да пищи под рогозката, върху нея, да дращи с нокти стената, да се опитва да я изкатери, да пищи, докато изкашля нещо топло и солено, захлупи лице с шепи, просна се неподвижна на рогозката, сгърчила тяло, вкопчила ръце в косата си.