Мълчанието на агнетата

СЕДМА ГЛАВА

— Приятелят ти Мигс е мъртъв — осведоми я Крофорд. — Всичко ли ми разказа, Старлинг?

Умореното му лице беше безизразно като на кукумявка и също толкова лишено от съчувствие.

— Как е умрял?

Тя усети, че и прималява, и опита да се пребори с това чувство.

— Глътнал си езика. Някъде призори. Чилтън е убеден, че го е сторил по внушение на Лектър. Нощният надзирател чул как Лектър тихичко му говорел нещо, но не доловил думите. Мигс поплакал, сетне млъкнал. Всичко ли ми разказа?

— Да, сър, почти дословно.

— Чилтън ми се оплака от теб… — Крофорд помълча и остана доволен, че тя не попита по какъв повод е било оплакването. — Отговорих му, че не намирам нищо укорително в поведението ти. Той се опасява да не би Комисията за човешките права да започне някое разследване.

— А ще има ли разследване?

— Ако близките на Мигс подадат иск, неизбежно. Комисията разследва около осем хиляди такива оплаквания на година. Какво им струва да включат и Мигс в списъка. — Крофорд я изгледа изпитателно. — Добре ли си?

— Не знам какво да мисля…

— Не е необходимо да изпитваш някакви чувства по този повод. Лектър го е сторил, за да се позабавлява. Знае, че нищо не могат да му направят. Чилтън ще му отнеме за известно време книгите и тоалетната седалка, ще го лиши от десерт, и толкоз. — Крофорд преплети пръсти на корема си и се загледа в палците си, сякаш ги сравняваше. — Лектър пита ли те за мен?

— Интересуваше се дали сте зает. Отговорих положително.

— Само това ли? Нали не ми спестяваш някоя негова лична забележка по мой адрес само защото ще ми стане неприятно?

— Не. Нарече ви стоик, но това го има в доклада.

— Така е. Друго?

— Нищо не съм пропуснала. Надявам се, не мислите, че съм се спазарила с него да проговори, ако споделя някоя клюка?

— Не.

— Нищо не знам за личния ви живот, но дори да знаех, нямаше да го обсъждам с Лектър. Ако ви е трудно да ми повярвате, нека си изясним този въпрос още сега.

— Вярвам ти. По-нататък.

— Все пак явно допускате, че нещо съм…

— Давай нататък, Старлинг.

— Намекът на Лектър за колата на Распай ме отведе в задънена улица. Преди четири месеца е била пресована в Арканзас и продадена за старо желязо. Ако отида пак да поговоря с него, може би ще изкопча допълнителни сведения.

— Следата изчерпана ли е?

— Да.

— А защо мислиш, че Распай е имал само една кола?

— Понеже няма друга, регистрирана на негово име, и не е бил женен, предположих…

— Аха! — Пръстът на Крофорд посочи някакъв невидим аргумент в пространството помежду им. — Предположила си! А не знаеш ли, че Распай е бил колекционер на стари коли?

— Не. Дали все още се съхраняват в наследствения фонд?

— Не знам. Смяташ ли, че можеш да се справиш сама?

— Да.

— Откъде ще започнеш?

— От адвоката, който се занимава с наследството.

— Той е китаец от Балтимор, доколкото си спомням.

— Евърет Йоу. Има го в балтиморския телефонен указател.

— А сети ли се да поискаш разрешително за обиск на колата?

Понякога тонът на Крофорд напомняше на Кларис за гъсеницата-многознайка от „Алиса в страната на чудесата“. Тя се опита да не прозвучи по същия начин:

— Распай е покойник и в нищо не е заподозрян, така че, ако адвокатът разреши да претърся колата, това ще е в рамките на закона и получените доказателства ще могат да бъдат представени в съда — изрецитира на един дъх.

— Правилно. А аз ще известя нашето бюро в Балтимор, че ще бъдеш там. В събота, Старлинг, в свободния ти ден. Опипай почвата.

Когато момичето излезе, Крофорд с усилие на волята се въздържа да не погледне след него, а извади от кошчето за отпадъци смачкан лист плътна виолетова хартия за писма. Оправи я с ръка. Под едно тъжно четиристишие от Джон Дън със старателен почерк беше изписано: