Мълчанието на агнетата

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Фоайето гъмжеше от полицаи. Беше шест и половина вечерта и постовете отвън току-що се бяха сменили, което ставаше на всеки два часа. Мъжете, дошли от стържещия февруарски студ, си грееха ръцете на няколкото електрически печки. Някои се бяха обзаложили за резултата от баскетболния мач, който се играеше в момента, и нямаха търпение да го научат.

Сержант Тейт обаче не разрешаваше радиото да гърми във фоайето, та един от полицаите си бе надянал слушалките на малък портативен предавател. Той често осведомяваше околните за резултата, но на заложилите пари все им беше недостатъчно.

Общо в помещението имаше петнайсет въоръжени полицаи плюс двама от охраната на затвора, които в седем трябваше да поемат поста от Пембри и Бойл. И самият сержант Тейт нямаше търпение да го сменят — дежурството му бе започнало в единайсет сутринта.

Всички постове рапортуваха, че произшествия няма. Нито една от заканите срещу живота на Лектър не се оказа сериозна.

В шест и четирийсет и пет Тейт чу как асансьорът потегли нагоре. Бронзовата стрелка над вратата запълзя по дъговидния циферблат и спря на петия етаж.

Тейт се огледа.

— Суийни качи ли се за подноса?

— Не, тук съм, господин сержант. Бихте ли ги попитали по телефона дали са готови? Време е вече. Сержант Тейт набра три цифри и се заслуша.

— Дава заето. Качи се горе и виж какво става.

И отново се задълбочи в дневника на дежурствата, който трябваше да попълни за следващата смяна.

Суийни натисна копчето на асансьора, но той не идваше.

— Агнешки котлети за вечеря. Кървави — мърмореше полицаят. — Какво ли ще пожелае за закуска? Може би екземпляр от зоологическата градина. И кой ще трябва да му го улови? Суийни, то се знае.

Бронзовата стрелка над вратата не помръдваше от цифрата пет. Суийни почака още минута.

— Какво става, дявол да го вземе?

Някъде над него пробумтяха един след друг два изстрела. Ехото отекна в каменната клетка на стълбите, последвано от още един гърмеж.

Сержант Тейт, скочил на крака при третия изстрел, вече държеше микрофона в ръка.

— До всички постове, изстрели горе в кулата. Всички външни часови да са нащрек. Качваме се.

Викове и суетня във фоайето.

Тейт видя как стрелката се задвижи. Вече сочеше четири. Сержантът се провикна над суматохата:

— Тихо! Удвоете постовете на входа, първи наряд при мен. Бери и Хауард да прикриват шибания асансьор, ако слезе…

Стрелката спря на три.

— Първи наряд, тръгваме. Проверявайте зад всяка врата. Боби, изтичай за една карабина и защитни жилетки и ги донеси горе.

Мисълта на Тейт препускаше, докато изкачваше първия етаж. Предпазливостта му се бореше със страшната необходимост да помогне на полицаите горе. Господи, не допускай да се е измъкнал! Никой не носи жилетка, по дяволите. Тия скапаняци от охраната на затвора преебаха цялата работа.

На втория, третия и четвъртия етаж всички канцеларии трябваше да са празни и заключени. От тези етажи от кулата можеше да се проникне в главната сграда, но не и от петия етаж.

Тейт беше завършил с отличие великолепната школа за командоси в щата Тенеси и знаеше какво трябва да прави. Вървеше напред и наставляваше по-младите. Бързи и предпазливи, те изкачиха стълбите, като се прикриваха взаимно от площадка на площадка.

— Ако обърнете гръб на някоя врата, преди да сте я проверили, ще ви ритам в гъза!

Стаите на втория етаж бяха до една тъмни и заключени.

Стигнаха третата площадка. Коридорчето тънеше в полумрак. Един-единствен правоъгълник светлина проникваше от отворената кабина на асансьора. Тейт се придвижи покрай стената срещу зеещия асансьор. По стените му нямаше огледала да му помогнат. С пръст върху спусъка надникна вътре. Празно.

— Бойл! Пембри! — провикна се нагоре по стълбите. Остави един човек на площадката на третия етаж и продължи нагоре.

Четвъртият етаж бе залят от звуците на пиано, долитащи отгоре. Вратите на канцелариите се отваряха още с първия ритник. Отвъд стаите снопът лъчи на фенерчето освети разтворена врата, която водеше към смълчаното, тънещо в тъма здание.

— Бойл! Пембри! — И на тази площадка остави двама души да пазят. — Прикривайте вратата. Жилетките всеки момент ще са тук. И сянката ви да не пада на онази врата!

И сержантът се заизкачва по каменните стъпала към струящата отгоре музика. Най-горе в кулата, на петия етаж, коридорът тънеше в полумрак, но през матовото стъкло на вратата с надпис ИСТОРИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО НА ОКРЪГ ШЕЛБИ проникваше ярка светлина.

Тейт се промъкна ниско под стъклото към страната срещу пантите, кимна на Джейкъбс да мине от другата страна, завъртя дръжката и рязко я блъсна навътре. Вратата отскочи и се тресна в стената. Стъклото се посипа по пода. Тейт вече беше вътре и държеше цялата стая на мушката на револвера си.

Какво ли не бе минало през главата на сержант Тейт. Катастрофи с неузнаваеми жертви, сбивания, убийства. Откак служеше в полицията, беше видял и шестима свои мъртви колеги. Но това, което лежеше в краката му, бе най-страшното, сполетявало полицай. Месото над униформената якичка с нищо не напомняше за човешко лице. Цялата глава представляваше кървава топка с разкъсана плът и едно-единствено око, полепнало за ноздрата. Очните кухини се давеха в кръв.

Джейкъбс мина покрай Тейт към килията и се подхлъзна на окървавения под. Наведе се над Бойл, все още окован с белезници към крака на масата. Беше частично изкормен, с насечено на парчета лице, като избухнал мехур, пълен с кръв. Стените и голото легло бяха целите в пръски и съсиреци.

Джейкъбс опипа гърлото му.

— Мъртъв! — надвика музиката. — Сержанте…

Тейт, дошъл отново на себе си, засрамен от моментната си слабост, вече говореше по портативния предавател.

— До командния пост. Двамата полицаи мъртви. Повтарям, двамата полицаи мъртви. Затворникът изчезнал. Лектър го няма. Външните постове, следете прозорците, чаршафите са свалени от леглото, може би ще направи от тях въже. Потвърдете дали линейките са потеглили.

— Пембри мъртъв ли е, сержанте? Джейкъбс спря музиката.

Тейт коленичи и докато се пресягаше към врата му, ужасното нещо на пода изстена и изпусна през уста кървав мехур.

— Жив.

На Тейт не му се искаше да допира уста до кървавата каша. Знаеше, че ще го направи, ако се наложи да помогне на Пембри да диша, но знаеше също така, че не би могъл да задължи никой от подчинените си да го стори. За Пембри би било по-добре да умре, но той бе длъжен да му помогне. Напипа пулс, усети и дихание. Разпокъсано, с прихъркване, кървавият къс месо дишаше. Дишаше без чужда помощ.

Радиото на Тейт изпращя. Един от лейтенантите долу на паркинга бе поел командването и искаше да му съобщят какво става. Тейт трябваше да се обади.

— Ела тук, Мъри — повика той един от младите полицаи. — Улови ръката на Пембри, за да усеща допира ти, приказвай му.

— Как му е името, сержанте? — попита позеленелият Мъри.

— Пембри. А сега му говори, дявол да те вземе! — И той продължи в радиото: — Двама пострадали полицаи, Бойл е мъртъв, а Пембри в тежко състояние. Лектър е избягал и е въоръжен — взел е пистолетите им. Коланите и кобурите са на бюрото.

Гласът на лейтенанта стържеше през дебелите стени на сградата.

— Стълбището чисто ли е? Носилките ще минат ли безпрепятствено?

— Да, сър. Разположил съм хора на всяка площадка.

— Ясно, сержанте. Постови номер осем твърди, че е забелязал нещо да мърда зад прозорците на четвъртия етаж. Всички изходи са завардени, той не може да мине. Задръжте позициите си на стълбищните площадки. Специалните отряди са потеглили. Те ще го принудят да излезе. Ясно ли е?

— Разбирам. Прехвърляме топката на специалните отряди.

— С какво е въоръжен?

— С два пистолета и нож… Джейкъбс, провери дали в коланите има амуниция.

— Изпразних ги вече. Коланът на Пембри е пълен, също и на Бойл. Тъпото говно не е задигнало запасните патрони.

— Какъв калибър са?

— Трийсет и осми.

Тейт продължи в предавателя:

— Лейтенанте, по всичко личи, че е въоръжен с два пистолета трийсет и осми калибър. Чухме три изстрела, а запасните куршуми са си на мястото, така че му остават още девет по всяка вероятност! Уведомете специалните отряди. Освен това има предпочитания към лицето.

Трийсет и осми калибър беше доста голям, но не можеше да проникне през бронираните жилетки на командосите. Попадение в лицето почти със сигурност би завършило със смърт, а в крака — с осакатяване.

— Носилките се качват, Тейт.

Линейките бяха пристигнали с изумителна бързина, но на Тейт, заслушан в дишането на пресекулки на нещастното същество долу в краката си, му се видя цяла вечност. Младият Мъри се опитваше да удържи стенещото, спазматично потръпващо тяло, напъваше се да му говори утешително, без да го гледа:

— Добре си, Пембри, виждаш ми се съвсем добре — повтаряше той непрестанно с глас на човек, който всеки миг ще повърне.

Щом зърна санитарите с носилките, Тейт изрева „Насам!“, сякаш бе на бойното поле, улови Мъри за рамото и го отстрани. Санитарите работеха чевръсто, поставиха с опитни ръце свитите, хлъзгави от кръвта юмруци под колана на носилката, закрепиха с незалепваща хирургическа превръзка въздушна възглавница към лицето и тялото, за да им осигурят въздушно налягане. Единият проби пакет с плазма, но другият, който измерваше кръвното налягане и пулса, поклати глава и каза лаконично:

— Долу.

По радиото се чу нареждане:

— Тейт, искам да очистиш всички помещения в кулата и да ги запечаташ. Запечатай и вратите, водещи от главното здание. Сетне подсигури стълбищните площадки. Изпращам нагоре жилетки и пушки. Ако реши да излезе, ще го пипнем жив, но няма да рискуваме нашите хора, за да му запазим живота. Ясно ли е?

— Да, лейтенанте.

— Искам само, повтарям, само специалните отряди в сградата и никой друг. Повтори.

Тейт повтори заповедта.

Тейт беше опитен сержант и го показа сега, докато двамата с Джейкъбс навличаха бронираните жилетки и последваха санитарите с носилката надолу по стълбите към линейката. Следваше ги втори екип с Бойл. Полицаите по площадките, видели колегите си в носилките, бяха обзети от безсилен бяс, та Тейт бе принуден да ги успокоява:

— Не допускайте настроението ви да вземе връх, та онзи да ви изпозастреля.

Докато сирените виеха отвън, Тейт, прикриван от ветерана Джейкъбс, старателно провери канцелариите на целия четвърти етаж. Зад вратата към тъмните простори на главната сграда звъняха телефони. В канцелариите из цялото здание святкаха телефонни бутони и звънците се надпреварваха един през друг.

Беше се пуснал слух, че доктор Лектър се е барикадирал в сградата, и репортерите се обаждаха, набираха бързо номерата на модемите си, опитваха се да вземат интервю „на живо“ с чудовището. За да се избегне това, специалните отряди обикновено изключват всички телефони без онзи, по който се очаква да се обадят с предложение за преговори. Но тази сграда бе твърде голяма, канцелариите прекалено много.

Тейт затвори и заключи вратата, водеща към стаите с премигващите телефони. Кръстът и гърбът му бяха подгизнали от пот, под непробиваемата жилетка всичко го сърбеше.

Свали радиото от колана си.

— Команден пункт, тук е Тейт, кулата е чиста. Край.

— Ясно, Тейт. Капитанът те иска долу при себе си.

— Десет-четири, искам фоайето на кулата.

— Тук сме, сержанте.

— Слизам с асансьора.

— Ясно, сержанте.

Джейкъбс и Тейт слизаха с асансьора към фоайето, когато на рамото на Тейт падна капка кръв. Друга тупна на обувката му.

Той погледна към тавана, докосна ръката на Джейкъбс и безмълвно посочи нагоре.

От тавана на асансьорната кабина през процепите на аварийния люк се процеждаше кръв. Слизането до фоайето им се видя цяла вечност. Тейт и Джейкъбс излязоха заднишком, насочили дулата на пистолетите си към тавана на асансьора.

— Шшшт! — изшътка сержантът на всички във фоайето и додаде тихо: — Бери, Хауард, той е на покрива на асансьора. Дръжте го на мушка.

Тейт излезе навън. Черният микробус на специалния отряд беше на паркинга. Специалните отряди винаги разполагаха с какви ли не ключове за асансьори.

За броени секунди бяха готови. Двама командоси с черни предпазни жилетки и слушалки на главите се заизкачваха по стълбите към площадката на третия етаж. С Тейт долу във фоайето останаха други двама, с насочени към тавана на асансьора карабини.

Приличаме на гигантските мравки, дето обичат да се бият, помисли си Тейт.

Командирът на специалния отряд каза в микрофон на раиопредавателя си:

— Окей, Джони.

На третия етаж, високо над асансьора, Джони Престън обърна ключа в ключалката и вратата на асансьорната шахта плавно се отвори.

Шахтата тънеше в мрак. Легнал по гръб в коридора, той постави редом със себе си на пода граната за зашеметяване на противника.

— Окей, сега ще погледна.

Извади огледало с дълга дръжка и го пъхна през ръба, докато партньорът му осветяваше с ярък фенер шахтата.

— Виждам го. Върху покрива на асансьора е. До него има оръжие. Не мърда.

В слушалките му долетя въпрос:

— А ръцете му виждаш ли?

— Само едната, другата е под него. Увит е в чаршафите.

— Кажи му.

— РЪЦЕТЕ НА ТЕМЕТО И НИКАКВО МЪРДАНЕ! — изкрещя Питърсън надолу в шахтата. — Не помръдва, лейтенанте… Дадено. АКО НЕ СЛОЖИТЕ РЪЦЕ НА ТЕМЕТО, ЩЕ ХВЪРЛЯ ОТГОРЕ ВИ ЗАШЕМЕТЯВАЩА ГРАНАТА! ДАВАМ ВИ ТРИ СЕКУНДИ! — Питърсън извади от жилетката си чеп за залостване на врата, какъвто носи всеки от специалните отряди. — ОКЕЙ, МОМЧЕТА, ВНИМАВАЙТЕ ТАМ ДОЛУ! ХВЪРЛЯМ ГРАНАТАТА! — И той хвърли чепа през ръба на шахтата, видя го как отскочи от фигурата. — Не помръдна, лейтенанте.

— Добре, Джони, да отворим люка с прът отвътре. Можеш ли да го вземеш на мушка?

Питърсън се претърколи. Неговият десетмилиметров колт с дръпнат предпазител се насочи право надолу към фигурата.

— Държа го!

Като надникна през ръба на шахтата, Питърсън видя как долу просветна ивица светлина, когато колегите му бутнаха люка на асансьора със своите специални пръти, завършващи с куки. Неподвижната фигура лежеше отчасти върху отвора и едната му ръка помръдна, когато полицаите дружно се заеха да бутат отдолу.

Палецът на Питърсън притисна малко по-плътно спусъка на колта.

— Ръката му помръдна, лейтенанте, но това е май от повдигането на капака.

— Ясно. Бутайте!

Капакът се отметна и опря в стената на шахтата. Светлината, която проникна през него, пречеше на Питърсън да вижда отгоре.

— Не помръдна. Ръката му не е на пистолета. Спокоен глас в ухото му:

— Окей, Джони, влизаме в асансьора, така че гледай в огледалото за някакво движение. Ако ще се стреля, ще бъдем ние. Разбрано?

— Разбрано.

Долу във фоайето Тейт наблюдаваше как момчетата от специалния отряд проникват в асансьора. Единият, въоръжен с карабина, насочи дулото и към тавана. Втори се покатери по стълбата. Беше въоръжен с автоматичен пистолет голям калибър и прикрепено към долната му част мощно фенерче. През отвора в тавана бе промушено огледалце на дълга дръжка, а след него и осветеният пистолет. После в пролуката изчезнаха главата и раменете на полицая. След малко той подаде долу пистолета си и извика:

— Мъртъв е.

Тейт си зададе въпроса дали смъртта на доктор Лектър означава, че и Катрин Мартин ще умре, след като всичката информация изчезне с угасването на светлината в този чудовищен ум.

Полицаите го смъкваха сега долу. Тялото се промушваше с главата надолу през пролуката на люка, подпомогнато от множество ръце. Фоайето се изпълваше с униформени служители, които напираха да видят по добре.

Единият от охраната на затвора се промуши напред и погледна разперените, обилно татуирани ръце на трупа.

— Това е Пембри — рече той.