Недостатъчно мъртъв

102

Телефонът на Скункс пиукна. Беше получил съобщение. Той се надигна от полуразсъблечената Бетани, като отчаяно се опитваше да разбере къде е. Беше заспал, тялото му се беше схванало, не можеше да намери шибания телефон. И вече го тресеше силно.

— Ау! — извика Бетани, когато той мушна грубо ръка под бедрото й.

— Опитвам се да си намеря телефона.

— Май преди това ми строши гърба — каза тя и се изкиска.

— Ти си една мръсна крава.

Намери телефона на пода отпред до мястото до шофьора. Съобщението беше от детектив полицай Пол Пакър.

Скункс написа „да“.

Часовникът на таблото показваше четиринайсет минути след полунощ.

Гърчейки се тромаво, наред с оплакванията на Бетани, че ще я смачка, Скункс си навлече отново шушляковите панталони. Все още беше с маратонки. Млясна бързо Бетани по бузата:

— Ще се видим!

— Какво ще правиш? Къде отиваш?

— Имам среща в офиса!

— Разкажи ми за нея!

— Трябва да тръгвам.

Излезе с мъка от колата, с изтръпнало и все още тресящо се тяло и застана в сянката на оградата на строежа, хванат с една ръка за колата, а с другата за оградата. Дишаше тежко, сърцето му блъскаше и за момент му се стори, че ще повърне. От главата по тялото му се стичаха ручеи пот. Видя лицето на Бет да наднича тревожно към него, бледо като призрак под светлината на уличната лампа отсреща.

Направи крачка и усети, че му се вие свят. Залитна и едва не падна, като се хвана навреме за колата, за да се задържи. „Трябва да го направя! — каза си. — Трябва да го направя, трябва да издържа още малко, само още няколко стъпки, не мога да прецакам всичко, трябва да го направя, трябва. Трябва!“

Нахлупи качулката на ветроустойчивото яке на главата си, а после тръгна напред. Беше излязъл вятър и оградата тракаше слабо. От двете страни на улицата бяха паркирани неподвижни коли, окъпани в оранжева светлина от уличните лампи. Морисът беше на около петдесет метра по-надолу.

Усещаше, че върви с несигурни стъпки. Усещаше, че го наблюдават. Не знаеше къде бяха, но знаеше, че са някъде на улицата. Може би в някоя от колите или микробусите. Подмина един черен приус. Един ситроен 2CV. Прашно пътническо мицубиши, което се размаза пред погледа му, когато стигна до него, а после отново влезе във фокус. Повдигаше му се все по-силно. Усещаше как по лявата му ръка пълзи някакво насекомо, което той удари с дясната. После по него запълзяха все повече насекоми — усещаше острите им малки крачета по кожата си. Той се потупа по гърдите, протегна се и се потупа по врата. После по корема. „Махтесссе!“ — измуча.

Обхвана го внезапна паника — помисли си, че е забравил комплекта си с инструменти. Дали не бяха паднали в колата? Или пък ги беше забравил в караваната?

Провери поред във всеки джоб. Не! Мамка му, не!

После провери отново. Тук си бяха, гушнати в десния джоб на якето, затворени в твърдия си пластмасов калъф.

Стегни се!

Когато стигна до задницата на мориса, изведнъж го обля ярка бяла светлина. Той чу ръмжене на двигател и отстъпи встрани. Бетани профуча край него на първа, махна с ръка, а после бибипна с клаксона.

Глупава крава! Скункс се усмихна, наблюдавайки как стоповете й изчезват. После тръгна бързо, почувствал се изведнъж по-добре, след като вече беше стигнал, извади комплекта от лостове от джоба си, отвори онзи, който му трябваше и мушна върха в ключалката на вратата. Тя се отвори след няколко секунди. Веднага зави алармата в комбинация със святкащи светлини.

Той остана спокоен. Не беше лесно да ги свиеш тези коли, имаше шокови сензори и блокиращи устройства. Но част от жиците минаваха точно зад таблото. Можеше да ги даде на късо, като неутрализира шоковия сензор и блокиращото устройство и да пусне двигателя само с един мост.

Вътре миришеше хубаво, на нова тапицерия, кожа и лек дъх на дамски парфюм. Той влезе, оставяйки вратата отворена, за да му свети вътрешната лампа, мушна глава под таблото и веднага намери онова, което му трябваше. След няколко секунди алармата спря.

И тогава чу вик. Женски глас. Крещящ разярено.

— ХЕЙ! ТОВА Е МОЯТА ПРОКЛЕТА КОЛА!

Клео хукна надолу по улицата, кръвта й кипеше. Беше достатъчно ядосана, че старателно планираната й вечер, бездруго объркана от неочакваното пътуване на Рой до Лондон, беше окончателно и безвъзвратно провалена от повикването да вземе тялото на стар пияница от една спирка в Пийсхейвън. А сега, когато видя някаква малоумна отрепка с качулка да се опитва да й открадне колата, беше готова да му откъсне ръцете и краката.

Вратата на колата се затръшна. Тя чу как се включи двигателят. Стоповете светнаха. Сърцето й се сви. Копелето се измъкваше. И тогава, точно когато се изравни с волвото, паркирано зад нея, цялата вътрешност на мориса внезапно се озари от ярко избухване, като че ли включиха огромна крушка.

Не последва взрив. Никакъв звук от експлозия. Просто кабината се изпълни с тихи, подскачащи пламъци вътре в нея. Като светлинно шоу.

Тя спря, шокирана в почуда дали закачуленият малоумник не беше просто вандалин, който умишлено я беше запалил. Само че той все още беше вътре в колата.

Тя се хвърли към шофьорската врата и видя отчаяното му изпито лице на прозореца. Той се бореше с дръжката на вратата и я натискаше с цяло тяло, а тя като че ли беше заяла, после заблъска лудо прозореца на вратата с юмрук, като я гледаше с умоляващи очи. Тя видя, че качулката му се беше запалила. И веждите. Усещаше вече и горещината. В паника посегна към дръжката на вратата и дръпна, но тя не поддаде.

Внезапно до нея изникнаха двама полицаи с комбинезони и защитни жилетки, единият набит, с обръсната глава, по-високият подстриган канадска ливада.

— Моля, отдръпнете се, госпожо — каза набитият. Той хвана дръжката с две ръце и започна да я тегли, докато вторият заобиколи тичешком колата и се опита да отвори другата врата.

Вътре фигурата с пламналата качулка въртеше диво глава, с лице, изкривено от ужас и болка, а кожата му ставаше на мехури пред очите им.

— Отключи вратата, Скункс, за Бога, отключи вратата! — крещеше набитият.

Фигурата вътре говореше нещо.

— Това е моята кола! — Клео скочи напред и мушна ключа в ключалката, но той отказа да се завърти.

Полицаят опита за миг, после се отказа и извади палката си.

— Отстранете се, госпожо — каза той на Клео. — Веднага се отдръпнете!

После удари силно прозореца и го спука. Удари отново и почерняващото стъкло се нагъна. И отново, проби го с юмрук, обсипвайки със стъкла пищящия вътре човек, без да обръща внимание на пламъците, които изскочиха от прозореца, гъстия черен дим и задушливата миризма на горяща пластмаса. Хвана рамката на прозореца и бясно задърпа вратата.

Тя не поддаваше.

Тогава поемайки дълбоко въздух, полицаят се наведе през прозореца в горящия ад, хвана човека и с помощта на колегата си бавно, твърде бавно, както се стори на Клео, измъкнаха през прозореца горкия пищящ нещастник и го сложиха да легне на улицата. Дрехите му горяха. Тя видя как горят връзките на маратонките му. А той се гърчеше, мяташе, стенеше в ужасни болки, каквито тя не беше виждала досега.

— Търкулнете го! — изкрещя Клео, като се мъчеше отчаяно да направи нещо, за да му помогне. — Търкулнете го, за да угасите пламъците!

Двамата полицаи коленичиха, кимайки с глава, и го търкулнаха, после още веднъж и още веднъж, по-далеч от горящата кола, като набитият не обръщаше внимание или не забелязваше собствените си изгорени вежди и обгорено лице.

Горящата качулка се беше стопила по лицето и главата на жертвата, стопените шушкави панталони обгръщаха краката му. През вонята на горяща пластмаса Клео изведнъж долови съблазнителна миризма на свинско печено, преди да я залее отвращението, след като осъзна откъде идва тази миризма.

— Вода! — изкрещя тя, като си припомняше курса по неотложна помощ, който беше изкарала преди години. — Той има нужда от вода и да бъде покрит, за да не стига въздух до него.

От ужасните страдания на мъжа на улицата погледът й се пренасочи върху горящата кола, като се опитваше отчаяно да си спомни дали нямаше нещо да й потрябва от жабката или от багажника, не че можеше да направи кой знае какво.

— В багажника има одеяло! — каза тя. — Одеяло за пикник… можем да го увием… трябва да спрем въздуха…

Единият от полицаите се затича по улицата. Клео се загледа в гърчещата се почерняла фигура. Той се тресеше, вибрираше, като че ли го бяха включили в електрически контакт. Достраша я, че ще умре. Тя коленичи до него. Искаше да му хване ръката, да го утеши, но ръката му изглеждаше болезнено почерняла.

— Ще се оправиш — каза тя нежно. — Ще се оправиш. Идва помощ. Идва линейка! Всичко ще бъде наред.

Той въртеше глава от една на друга страна с отворена уста, с устни на мехури, като издаваше болезнени грачещи звуци.

Беше почти дете. Може би нямаше двайсет години.

— Как се казваш? — попита го тя нежно.

Но той не можеше да отговори дори с поглед.

— Ще се оправиш. Ще видиш!

Полицаят дотича с две палта в ръце.

— Помогнете ми да го увием в тях.

— Покрит е с разтопена тъкан… смятате ли, че трябваше да се опитаме да я свалим? — попита той.

— Не, само да го увием колкото може по-плътно.

В далечината се чу вой на сирена, отначало слабо, после все по-силно. После още една. И още една.

От тъмнината в приуса милиардерът на време наблюдаваше Клео Мори и двамата полицаи, коленичили на земята. Той чу сирените. Пред очите му проблесна синя светлина. Видя как пристигна първата полицейска кола. Две пожарни, после трета. Линейка.

Наблюдаваше какво става. Нямаше за какво друго да похарчи времето си тази вечер. Остана там като наблюдател, докато започна да се развиделява и дойде специална кола да прибере изгорелия морис.

Изведнъж улицата утихна. А милиардерът на време беснееше в колата си.