Недостатъчно мъртъв

16

На малка картичка със съблазнителна снимка на привлекателно момиче от ориенталски произход бяха отпечатани думите „Транссексуален преди операция“ и телефонен номер. До нея имаше още една картичка на жена с буйна коса, в кожени дрехи, която въртеше камшик. От мокрото петно на пода, в което Бишоп внимаваше да не стъпи, се надигаше воня на урина. От години насам за пръв път влизаше в обществена телефонна кабина и точно тази не будеше у него желание да остане по-дълго. Освен миризмата беше горещо като в сауна.

Част от слушалката беше отчупена, няколко от стъклените панели бяха спукани и имаше верига с някакви остатъци от хартия по нея — вероятно от телефонен указател. Отвън спря камион, чийто двигател вдигаше шум като хиляда мъже, въртящи чукове под тенекиен навес. Той си погледна часовника. Два и трийсет и една минути следобед. Струваше му се, че това е най-дългият ден в живота му.

Какво, по дяволите, щеше да каже на децата си? На Макс и Карли. Щяха ли всъщност да се натъжат, че са изгубили мащехата си? Че е била убита? Бяха толкова настроени срещу него и Кати от бившата му жена, че сигурно нямаше да се разчувстват много. И как да им съобщи това практически? По телефона ли? Да отлети за Франция, за да каже на Макс, и в Канада, за да каже на Карли? Трябваше да се върнат по-рано… погребението… о, Боже. Всъщност щяха ли? И трябваше ли? Щяха ли да искат? Изведнъж осъзна колко малко ги познаваше.

Господи, имаше да мисли за толкова много неща.

Какво се беше случило? О, Божичко, какво се беше случило?

Миличката ми Кати, какво се е случило с теб?

Кой ти го причини? Кой? Защо?

Защо проклетата полиция не му казваше нищо? Онзи надут висок чернокож полицай. И онзи следовател ли, старши детектив ли или каквото там беше — Грейс, който го зяпаше като че ли беше единственият заподозрян, като че ли знаеше, че той я е убил.

Със замаяна глава Бишоп излезе в палещата жега на „Принс Албърт Стрийт“, срещу кметството, абсолютно объркан от току-що проведения разговор и без да знае какво да прави по-нататък. Беше чел в една книга как мобилният телефон може да те издаде къде си и на кого се обаждаш, а за онези, които се интересуват, и какво си казал. Поради което, когато се измъкна през входа за кухнята на „Хотел дю Вен“, той изключи мобилния си телефон и се запъти към една обществена телефонна кабина.

Но отговорът, който получи от Софи, беше толкова невероятно странен. „Е, това е лесно, ти беше с мен… Дойде в апартамента ми, преспахме заедно…“

Само дето не бяха. Той се раздели с Фил Тейлър пред ресторанта и портиерът му спря такси, което взе до апартамента си в Нотинг Хил, после, изморен, се срути направо в леглото с желанието да си отспи преди играта на голф. Не беше ходил никъде, беше сигурен в това.

Или паметта му играеше номера? От шок?

Това ли било?

После като мощна невидима вълна го заля скръбта и го завлече надолу в някаква мрачна пустота, като че ли внезапно бе настъпило за миг пълно слънчево затъмнение и всички звуци на града наоколо му бяха изчезнали.