Недостатъчно мъртъв

11

Жената още не се беше вмирисала, което означаваше, че беше мъртва отскоро. Климатикът в спалнята на семейство Бишоп допринасяше за това, като държеше разяждащата августовска жега на почетно разстояние.

Не бяха долетели още и мухите месарки, но скоро щяха да са тук. Мухите месарки или сините мухи, както ги наричаха за благозвучност, подушваха смъртта от пет мили. Почти от същото разстояние, както и вестникарските репортери, един екземпляр от които вече се мотаеше пред портите и разпитваше охраняващия входа полицай, но съдейки по езика на тялото му, не беше изкопчил много.

Рой Грейс, облечен в бял стерилен костюм с качулка, гумени ръкавици и терлици върху обувките, го наблюдаваше няколко минути от предния прозорец на стаята. Кевин Спинела — мъж с остри черти, на двайсетина години, със сив костюм и зле завързана вратовръзка, с бележник в ръка и дъвка в уста. Грейс го беше срещал и преди. Работеше за местния вестник „Аргъс“ и като че ли беше развил неестествената способност да пристига на местопрестъплението часове преди излизане на официалните полицейски комюникета. А съдейки по скоростта — и точността, — с която сериозните престъпления се отразяваха напоследък в националните медии, Грейс предполагаше, че някой от полицията — или от контролния център — му снасяше информация. Но в момента това беше най-маловажният от проблемите му.

Той пресече стаята покрай залепената през килима лента от екипа на криминолозите, като не спираше да води разговор след разговор по мобилния си телефон. Организираше място за работа и бюра в залата за тежки произшествия за екипа от детективи, машинописци и индексатори, който събираше по случая, както и среща със служител от разузнавателните операции, за да планира разузнавателна стратегия в дневника си за политиката на разследването. Сега, в златния час, беше ценна всяка минута. Онова, което направиш в първия час след пристигането си на мястото на подозрителна смърт, можеше да повлияе сериозно върху вероятността за успешен арест.

А в тази прохладна стая, изпълнена с натрапчивата миризма на стилен парфюм, мисълта, която го спохождаше между всеки разговор, беше: „Случайна ли е тази смърт? Нощ на извратен секс, който се беше оплескал? Или убийство?“

Рой Грейс беше срещал доста убийци през годините и малцина успяваха да запазят спокойствие, хладнокръвие и присъствие на духа, във всеки случай не и непосредствено след престъплението. Повечето бяха, както го наричаха, в червена мъгла. Адреналинът им беше извън контрол, мислите объркани, действията — и разните планове, които бяха кроили, неосъществени поради факта, че просто не бяха предвидили верижната реакция на химикалите в мозъците си.

Наскоро беше гледал документален филм по телевизията за еволюцията на човека, която не успявала да върви в крачка със социалната му еволюция. Когато се изправят пред данъчен инспектор, вместо да запазят хладнокръвие и спокойствие, хората се отдават на примитивните реакции за бой до дупка — също както в саваната, ако се изправите пред саблезъб тигър. Удря ви масивна вълна от адреналин, от който се разтрепервате и изпотявате.

След време вълната в крайна сметка се уталожва. Затова най-добрият шанс да се получат резултати е да бъдат пипнати злодеите, докато все още са в тази приповдигната фаза.

Спалнята се простираше по ширината на цялата къщата — къща, която той знаеше без никаква завист, че никога не би могъл да си позволи. А дори и да можеше, което щеше да се случи само ако спечелеше от лотарията — малко вероятно, тъй като през повечето седмици забравяше да си купи билет, — никога нямаше да купи точно тази къща. Може би някое от онези приятни имения от епохата на крал Джордж22, с езеро и няколкостотин акра хълмиста земя. Нещо стилно, от класа. Да. Земевладелецът Грейс. Представяше си го. Някъде в най-затънтените кътчета на съзнанието си.

Но не и тази вулгарна сграда, струпана в стил псевдо-Тюдор, зад отблъскваща варосана стена и електрически задвижвани порти от ковано желязо, на най-баровската улица в Брайтън и Хоув — „Дайк Роуд Авеню“. Нямаше начин. Единственото хубаво нещо, което бе успял да види до момента, беше доста добре възстановен бял ягуар 3.8 Mk II под покривало в гаража, което показваше, че според него семейство Бишоп имаше поне малко вкус.

Другите две коли на семейството на автомобилната алея не го впечатлиха толкова. Едната беше тъмносиньо беемве кабриолет, серия 3, а другата — черен смарт. Зад тях, скупчени на кръглата, покрита с чакъл, площадка пред къщата, се виждаха квадратният корпус на подвижната лаборатория на залата за тежки произшествия, една означена полицейска кола и няколко други автомобила на криминолозите на местопрестъплението. Скоро към тях щеше да се присъедини и жълтият сааб с подвижен покрив на един от патолозите на Министерството на вътрешните работи, Надюшка де Санча, която пътуваше насам.

В другия край на спалнята наляво — и надясно от леглото — от прозорците се откриваше гледка над покривите на къщите, на около миля и кусур към морето, до градина от терасирани морави долу, в чийто център на още по-видно място от басейна отзад се мъдреше фонтан, украсен с копие на фигурката на пикаещото момченце, без съмнение осветявана ослепително през нощта, помисли си Грейс, докато се обаждаше отново по телефона.

Този път позвъни на една стара пушка, детектива Норман Потинг — не много популярен сред екипа, но както Грейс бе установил при предишното разследване, влачеше като товарен кон и на него можеше да се разчита. Прехвърляйки Потинг към случая, той му нареди да координира работата по събиране на всички записи от наблюдателните телевизионни камери в радиус две мили от местопрестъплението и по всички входни и изходни маршрути от Брайтън. След това организира униформени полицаи да разпитат из близките къщи.

После отново насочи вниманието си към зловещата гледка на огромното легло с две колони и балдахин. Неподвижната жена с разперени ръце, всяка завързана с мъжка вратовръзка за една от колоните, разкриваше наскоро обръснати подмишници. Върху голото тяло имаше само тънко златно колие с малка калинка на клипс, златна халка и годежен пръстен с масивен диамант, привлекателното й лице бе обрамчено от разбъркана дълга червена коса, тъмни кръгове очертаваха очите, вероятно причинени от противогаза от Втората световна война, който лежеше до нея, предположи той, повтаряйки си наум думите, които за него се бяха превърнали в мантра при разследванията на убийства през годините.

„Какво ти казва трупът на местопрестъплението?“

Пръстите на краката й бяха къси и груби, с олющен розов лак. Дрехите й бяха разхвърляни по пода, като че ли беше бързала да се съблече. Сред тях лежеше старо плюшено мече. С изключение на алабастрово бялата следа от бикините около срамните й части, цялата беше загоряла — или от горещото английско лято, или от ваканция в чужбина, или и от двете. Над колието около врата й имаше тъмночервена линия, почти сигурно следа от въже, показваща вероятната причина за смъртта, макар че Грейс отдавна се бе научил да не прави прибързани заключения.

Докато гледаше мъртвата жена, той се мъчеше да не мисли за изчезналата си съпруга Санди.

„И на тебе ли ти се е случило нещо такова, миличка?“

Поне бяха извели от къщата изпадналата в истерия чистачка. Един Господ знаеше колко ли следи беше успяла да затрие на местопрестъплението, докато смъквала противогаза и тичала наоколо като пиле без глава.

След като успя да я успокои, тя му даде малко информация. Знаеше, че съпругът на покойната Брайън Бишоп прекарва по-голямата част от седмицата в Лондон. И че тази сутрин е имал турнир по голф в клуба си в северен Брайтън — твърде скъп клуб, за да си го позволят повечето полицейски служители, не че Грейс си падаше по голфа.

Екипът на криминолозите пристигна преди малко и усилено работеше. Един криминолог пълзеше на четири крака по килима, като търсеше влакна, друг нанасяше с четчица специален прах по стените и всички повърхности за отпечатъци, а ръководителят им Джо Тиндал правеше оглед на стаите.

Тиндал, който наскоро бе повишен от обикновен криминолог на местопрестъплението в специалист по научна поддръжка и затова, ако се наложеше, отговаряше едновременно за обработката на няколко различни местопрестъпления, излизаше в момента от банята в спалнята. Наскоро беше напуснал жена си заради много по-младо момиче и се беше преобразил изцяло. Грейс не спираше да се чуди на тази негова метаморфоза.

Само преди няколко месеца Тиндал приличаше на откачен учен с шкембенце, щръкнала коса и очила лупи. Сега се разнасяше с глава, обръсната нула номер, коремни мускули, половинсантиметрова ивица брада от центъра на долната устна до центъра на брадичката му и модни правоъгълни очила с оцветени в синьо стъкла. Грейс, който от много години за пръв път отново излизаше с жена, наскоро се опита също да промени облика си. Но с известна завист осъзна, че не можеше да се мери с модния и нахакан Тиндал.

През няколко минути светкавица на камера осветяваше внезапно и живо за някоя и друга милисекунда мъртвата жена. Фотографът, вечно жизнерадостен мъж със сребриста коса, около четирийсетте, на име Дерек Гавин, някога бе притежавал фотографско студио в Хоув, преди светът на цифровата фотография да му подяде печалбите така, че да го накара да си обере крушите. Шегуваше се мрачно, че предпочитал работата на местопрестъплението, защото не трябвало да се мъчи да нагласява труповете да не мърдат или да се усмихват.

Засега най-добрата новина за Грейс от тази сутрин беше, че любимата му патоложка от Министерството на вътрешните работи беше командирована по случая. Родената в Испания Надюшка де Санча, с руско аристократическо потекло, беше забавна, понякога непочтителна, но блестяща в работата си.

Той внимателно заобиколи тялото на жената, като на моменти усещаше следите от въжето по собствения си врат, а после дълбоко вътре в себе си. Всичко в него се сви. Какъв проклет садист беше направил това? Сведе поглед до миниатюрното петънце на белия чаршаф под вагината й. Дали беше изтекла семенна течност?

Господи.

Санди.

За него винаги беше проблем, когато умираше млада жена. Отчаяно му се искаше някой друг да дежуреше днес.

На едно от позлатените нощни шкафчета имитации в стил Луи XIV имаше телефон. В последното „Ръководство за най-добра практика“ на полицейските служители се напомняше, че най-добрият начин да запазят потенциалните улики от телефоните беше да ги вземат и да ги дадат за преглед на криминолог, вместо да звънят по стария начин на 1471. Той се обади на един криминолог в другата стая и му напомни да събере всички телефонни апарати.

След това направи онова, което винаги обичаше да прави, да се помотае наоколо, потънал в мислите си. Погледът му веднага бе привлечен от поразителна модерна картина на стената. Взря се в името на художничката — Хелън Стийл, като се почуди дали е известна и за пореден път осъзна колко малко знаеше за света на изкуството. После влезе в огромната баня до спалнята и отвори стъклената врата на душ кабината — достатъчно голяма да живееш в нея. Огледа сапуна, закачените на куки гелове, шампоаните. Огледалната врата на шкафчето беше отворена и той провери хапчетата. Като през цялото време си мислеше за думите на чистачката.

„Миста Бишоп тук няма през седмица. Не тук минала вечер. Знам, че не тук, защото трябва прави вечеря за миси Бишоп. Тя само салата. Когато миста Бишоп тук, той обича месо или риба. Правя голяма храна.“

Значи ако Брайън Бишоп не е идвал тук снощи, за да прави със съпругата си изчанчен секс, тогава кой е бил?

И ако той я е убил — защо?

Нещастен случай?

Следата от въжето определено крещеше „Не.“ Както и инстинктът му.